Тъга по старата слава: Хегемонът Ювентус и заспалите гиганти Милан и Интер

Уважаеми читатели на Gol.bg, продължаваме да ви представяме рубриката ни "Фен зона".

В нея ще имате възможност всеки един от вас да напише/изкаже вижданията си по важен за него спортен/футболен въпрос. 

Сега е моментът да излеете мъката и възхвала за любимите си отбори и личности.

Днес публикуваме материал на Петко Димитров, който прави подробен анализ на случващото се в Италия през последното десетилетие.

Изпращайте вашите материали на info@gol.bg.

 

Преди половин месец стадион „Крал Абдула“ в Саудитска Арабия бе домакин на двубоя за Суперкупата на Италия между „Ювентус“ и „Милан“. Отличен повод за добра реклама на марката с двубой от мега величина. И ако първото е вярно, то за втората част реалността днес е далеч по-различна. Тъй като това бе сблъсък на две коренно различни планети, чийто изход завърши в рамките на очакваното. Резултата бе, че поредната наказателна акция на „старата госпожа“ ги постави категорично на чело във всяка от класациите за най-много спечелени титли и купи на домашната сцена. Каква би могла да бъде равносметката от подобна доминация в „черно-бяло“?

Не бяха далеч времената, когато футбола на Апенините бе оазис за мегазвезди, а отборите доминираха на европейската сцена в рамките на спираща дъха вътрешна конкуренция както на върха, така и за избавление от дъното. В онези дни от началото на новия век модерната инфраструктура не бе разгърнала своя обхват на континентално ниво (с изключение, разбира, се на Острова). Така че стадионите и условията в Серия А бяха в унисон с тези в Испания, Франция и Германия.

Също така ръководната ера на топ клубовете от Ботуша бе повече от благоприятна за привличане на звезди от ранга на Зидан, Батистута, Блан, Трезеге, Саморано, Недвед и др. Всичко това бе дирижирано от босове като Масимо Морати в „Интер“, Силвио Берлускони в „Милан“, мега концерна „Пармалат“ собственост на печално известния Калисто Танци. В Рим тогавашния бос на „Рома“ Франко Сенси и главният в „Лацио“ Клаудио Лотито (който управлява и до днес), също бяха повече от щедри, относно привличането на класни играчи. В същото време към вече наложените местни имена като Тоти, Дел Пиеро, Конте, Толдо, Канаваро и др. изгряваха обещаващите таланти на Де Роси, Касано, Монтела, Пирло и др. Резултата бе, че Серия А бе доминантното първенство.

Разликата между тогава и сега е, че „калчото“ изстиска потенциала на онзи пик около 2000 г. и забрави да надгради на база него. Причината „Милан“ и „Интер“ да са бледа сянка на себе си днес, се крие във факта, че и двата клуба държаха до последно актива на застаряващите си звезди, в следствие на което прехода се оказа от плавен към дълъг до невъзможен! Отгоре на всичко Морати и Берлускони изоставиха овехтелите си играчки на произвола на едно също толкова неадекватно управление. За утеха на привържениците на двата тима и техните герои на терена, и двете звездни поколения се оттеглиха от голямата сцена като Шампиони. „Интер“ завоюва требъла в отличната ера на Жозе Моуриньо през 2010 г., докато година по-късно „Милан“ прибави „скудето“ като последния шампион извън „Юве“ до днес.

В подобен контекст се разви съдбата на столичните „Рома“ и „Лацио“. Тъкмо в началото на новото столетие „римските орли“ станаха шампиони на връх сто годишния си юбилей с играчи като Недвед, Салас, Неста, водени от шведа Свен Горан Ериксон. Година по-късно „Рома“ открадна славата за себе си под ръководството на Фабио Капело и играчи като Батистута, Тоти, Кандела, Делвекио в състава си. И двата тима разполагаха с класа в изобилие. Постепенно „вълците“ заиграха ролята на примирения втори, докато „орлите“ на няколко пъти се приземиха на рехава почва, измъквайки се от срамно потъване.

В същия този период от време италианският национален отбор редуваше възходи и падения. Каквото и да се случваше, обаче класата с която тима разполагаше, му отреждаше ролята на фаворит във всяко едно състезание на международно ниво. Точно когато светът се готвеше за Мондиал през 2006, страната бе разтърсена от мега скандал с разкрития и обвинения за уредени мачове известен като „Калчополи“. И докато президенти на водещи клубове се пекоха в огъня на горещата жажда за справедливост, „скуадрата“ изуми всички с колективен дух по терените на Германия и с отличните си изяви, напук на всички спекулации за сигурен провал, завоюва „златния глобус“ след успех над Франция във финала в Берлин.

В онзи състав воден от Марчело Липи бе събран целия опит на същите тези застаряващи герои на нацията, които бяха готови да поемат отговорността и те отлично се справиха със задачата си. Разбира се, „адзурите“ запазиха конкурентно ниво в рамките на Евро 2008 и Евро 2012, но тогава на небосклона изгряваха нови футболни сили, а Италия постепенно залязваше. Така, някак съвсем логично, се стигна до некласирането на Световното първенство в Русия миналото лято, когато за селекционер в квалификациите бе назначен Джанпиеро Вентура, чиято визитка включва отбори ориентирани към стремеж за оставане. Показателен бе фактът, че тима за пореден път изгуби битката с Испания и се огъна пред коравите шведи в плейофа.

Проблемите при подобни пробойни в представянето на национално ниво идват от застаряващите съоръжения на голяма част от отборите в Серия А (и не само), както и навлизащата нова треньорска вълна. Друг проблем идва от заниженото ниво на конкурентост във вътрешния шампионат, където освен доминацията на „Ювентус“, се забелязва и пагубното пренаписване на футболната карта на топ ниво. В елита се изреждат отбори без никаква или прекалено малка история на ниво Серия А, чието натрупване води до изпадане на 100% един, а в някой случай и два от трите тима още в началото на януари. Отбори като „Бари“, „Виченца“ (носител на купата на Италия за 1997 г.), „Бреша“, „Верона“ и други с опит и традиции в елита, са заменени от новаци в пълния смисъл на думата като „СПАЛ“, „Фрозиноне“, „Карпи“, „Беневенто“, които изкарват сезон, максимум два и след това потъват в забвение. Разбира се, има и изключения като „Киево“, „Палермо“ и „Сасуоло“, но те по-скоро се явяват като рядко изключение от правилото.

В целия този отблъскващ упадък от стари руйни, липса на финансиране и отстъпление се издига лъскавата фасада на „Ювентус Стейдиъм“, чийто светлини за момента са единствените лъчи на надежда за по-добри времена. Успехите на „Юве“ са плод на дръзко управление и мисъл в рамките на един модерен футболен свят, какъвто изградиха за себе си останалите четири от топ пет първенствата на Стария континент. Разбира се, обаче в едни по-ранни години дори и „бианконерите“ едва ли биха се огледали за привличането на застаряващи звезди като Игуаин и Роналдо в редиците си, но е факт, че засега „старата госпожа“ се справя отлично както на местно, така и на европейско ниво не и без наличието на архитекта на този период от вече осем години на гарантирана слава Андреа Аниели и хората под него. 

При всички случай Серия А остава в топ първенствата на Европа и докато гигантите „Интер“ и „Милан“ спят, „Ювентус“ напомня за традициите на апенините с изявите си в „Шампионска лига“. Въпрос на време е магията на „калчото“ да заблести с нова сила, този път в компанията на още един достоен претендент за успехи „Наполи“.

Петко Димитров, специално за Gol.bg