свързани статии

Уважаеми читатели на Gol.bg, продължаваме да ви представяме новата ни рубрика "Фен зона".

В нея ще имате възможност всеки един от вас да напише/изкаже вижданията си по важен за него спортен/футболен въпрос.

Материалите ви ще бъдат публикувани в сайта, като авторските права остават в полза на Gol.bg.

Сега е моментът да излеете мъката и възхвала за любимите си отбори и личности. С най-добрите и талантливи от вас ще изготвим и специални блиц-интервюта.

Публикуваме материал на Борислав Петров за любимия му Ливърпул и дългогодишния капитан на тима Стивън Джерард.

Изпращайте вашите материали на info@gol.bg.

Фен съм на Ливърпул от немалко години вече. През това време съм се нагледал на победи, загуби, обрати и др. Крещял съм, викал съм, радвал съм се, но никога няма да забравя един кошмарен следобед, в който аз и сигурно много други фенове на този отбор гледахме невярващо пред телевизора.

Тъкмо Демба Ба бе вкарал топката в мрежата за 0:1. Тогава още вярвах, че ще успеем да пречупим така нареченият “автобус” на Моуриньо. Все пак имахме най-доброто нападение в онзи сезон в лицето на Суарес и Стъридж. Но, уви, така и не успяхме да изравним. На всичкото отгоре Вилиян успя да вкара втори гол, с който окончателно уби надеждите на всички привърженици. Тогава ситуацията беше двама на един. Човекът, който му подаде, беше Фернандо Торес. Не съм сигурен дали подаде топката от неувереност, че ще вкара, или от някакъв вид солидарност към отбора, за който нижеше гол след гол. Помня също, че тогава мразих Моуриньо с цялото си сърце. Помня как тичаше победоносно покрай тъч-линията, успял да вземе радостта на толкова много хора по трибуните, а и не само. Принципно съм почитател на Моуриньо, въпреки критиките относно футбола, който изповядва. Спорил съм дори с фенове на Челси и съм го защитавал. Но тогава не го понасях. Беше пречупил мечтата на човека, който най-много заслужаваше титлата на Висшата лига.

свързани статии

Един “скаузър”, който просто играеше за любимия си клуб и искаше поне веднъж да се окичи със златен медал от първенството. Капитан, който преди години бе отказал да отиде при Специалния в Челси, където няколко пъти би спечелил титлата с лондонския клуб, но нямаше да е същото. Капитан, който отказа да отиде да играе със Зидан в първия “галактически” отбор на Реал Мадрид. Стивън Джерард бе останал лоялен на отбора на сърцето си през всичките тези години. Бе успял да се доближи на няколко пъти до заветното първо място, но все нещо не достигаше. Последният път, в който бе страшно близо до титлата, бе именно сезон 2013/2014. Сезон, в който той беше върнат да играе по-назад, но се справяше добре. Раздаваше се до последно. Сезон, в който отборът играеше най-красивия футбол във Висшата лига. Отборът допусна много голове през този сезон, но за сметка на това вкарваше два пъти повече. Това бе и тактиката през цялото време. Тогава целият отбор вкарваше. От защитниците до нападателите.

Мартин Шкъртел, въпреки доста колебливата си игра през целия период, в който игра за този отбор, и многото голове, които предизвикваше, в този сезон съумя да отбележи 7 гола, което за защитник си е добро постижение. Като цяло всички защитници на отбора тогава бяха опасни в наказателното поле на противника. В халфовата линия момчетата също показваха доста добра игра – Джерард раздаваше невероятни пасове от по-задна позиция, Хендерсън изпъкваше с някой друг гол, Стърлинг тепърва загатваше за потенциала си, Коутиньо показа израстване в развитието си, а пък Суарес и Стъридж нижеха гол след гол. Представянето на отбора вървеше странно добре. Единственият проблем бе в допускането на някои елементарни голове (пропуск, който и до днес продължава да тегне над отбора) заради неадекватността в някои ситуации и това водеше до загубата на важни точки.

През втората половина на сезона феновете се размечтаха. И имаше защо. За първи път от толкова време виждахме подобна игра от този тим. Невероятни атаки, магически комбинации, бързи контраатаки и красиви пасове. Имаше от всичко. Почти нямаше отбор, който да може да ги спре – направиха дубъл над “вечния” враг Манчестър Юнайтед, като дори ги унизиха на “Олд Трафорд”, разбиха Тотнъм и Арсенал, победиха драматично с 3:2 срещу Манчестър Сити. Впрочем, това бе и мачът, след който окончателно ние, феновете повярвахме, че този отбор е способен да спечели титлата. Едва ли има фен на Ливърпул, който да не помни прекрасния гол на Коутиньо, след който “Анфийлд” избухна.

За кратък период от време се усещаше цялата позитивна енергия, която цареше в Ливърпул. За феновете нямаше да има значение дали Суарес би си тръгнал след сезона в посока Барселона, дали Стъридж би изпаднал в серия от контузии, дали Стърлинг би обърнал гръб на отбора, който му даде път в мъжкия футбол, и би отишъл при парите в Ман Сити, дали всеки следващ би завършвал катастрофално... За феновете това нямаше да е от значение. За нас значение имаше само да видим как една от легендите на този отбор, един от любимците ни, би вдигнал единствения трофей, който му липсваше.

И така идваме до мача с Челси. След него сякаш нещо се пречупи, сякаш вярата се изпари. Доказателство за това е и последвалият мач срещу Кристъл Палас, в който “червеният” отбор допусна изравняване от 0:3! Няма да забравя и сълзите в очите на Суарес след двубоя. Не можех да приема този резултат. Никой не можеше. Никой не можеше и да възприеме подхлъзването на Джерард, станало повод за толкова подигравки в интернет. Идолът на привържениците, героят на отбора, на когото служеше в продължение на 17 години, допусна решителната грешка. Явно съдбата не е искала да види този “скаузър”, окичен в златния медал на Висшата лига. Този тим се бореше заради него. Феновете се идентифицирахме с него. Той беше и продължава да е емблемата на този отбор. Сякаш наистина бе твърдо хубаво, за да е истина. Дори Джон Тери наскоро сподели, че един от хората, които най-много са заслужавали да вдигнат трофея на най-оспорваното първенство в Европа, е именно Стиви Джи. В края на тогавашния сезон думите на сър Алекс Фъргюсън отекваха най-силно в съзнанието ми: “Атаката печели мачове, а защитата - трофеи”. Колко правилно го е казал!

 

Борислав Петров, специално за Gol.bg