Уважаеми читатели на Gol.bg, представяме ви новата ни рубрика "Фен зона".
В нея ще имате възможност всеки един от вас да напише/изкаже вижданията си по важен за него спортен/футболен въпрос.
Материалите ви ще бъдат публикувани в сайта, като авторските права остават в полза на Gol.bg.
Сега е моментът да излеете мъката и възхвала за любимите си отбори и личности. С най-добрите и талантливи от вас ще изготвим и специални блиц-интервюта.
Днес публикуваме материала на Любомир Лозанов, който обръща специално внимание на феновете по света и тяхната роля върху любимите отбори.
Изпращайте вашите материали на info@gol.bg.
Какво е да си футболен фен? Днес всички говорят за трансферни рекорди – Погба, Бейл, Луис(най-скъп защитник), Марсиал (най-скъп тиинейджър), за рекордно високи заплати, за милионни и милиардни инвестиции от Китай и Близкия изток, за рекордни приходи от посещаемост и т.н. Пари, пари, пари... И сякаш парите са новият идеал във футбола, а не онова, заради, което този спорт е толкова популярен. А именно, заради футболният фен. В българският език си имаме хубави думи – привърженик или запалянко. Което ще рече – свързан, запален.
Може би има хора, които избират любимият си клуб на базата на това какви финанси има, тайничко надявайки се част от тази космическа пара да влезне в джоба му – типично по нашенски. Други пък живеят живот, който дълбоко в себе си не харесват и не одобряват. Чувстват се нереализирани, неразбрани, отхвърлени, унизени, потиснати – все неща, които са болезнено познати на средния българин. И затова стават фенове на силни отбори.
Така те се бият в гърдите, че „моят“ Байерн, Реал или Барса са победили. Нищо, че си купувам от евтиния салам-имитация, но важното е, че моят отбор би любимия отбор на злобния колега от работата. Някои са толкова безсрамни в това, че сменят отбора всеки пък, когато стария падне. С нов. Като изхабена самобръсначка. Като прекомерно употребена четка за зъби. Като хляб с изтекъл срок на годност. Пуф – и в кошчето за боклук. „Какво пък?“, ще каже някой, „Та това е само една игра“. Но кой беше казал, че „Човекът е човек, само тогава, когато играе“? Само в играта можем да видим какъв е човек наистина.
Не познавам много истински футболни фенове. Като се замисля, не познавам и много истински хора. Това не е работа за всеки. Не всеки може да е истински приятел, както не всеки може да е истински фен. Но тук не искам да се спирам на тези хора – тях ги виждам всеки ден, навсякъде – в градския транспорт, в новините, гласувам за тях на избори, поздравявам се с тях на работа или във входа, честитим си новата година, Коледа, Великден, рождени дни и прочие учтиви формалности. Тук искам да се спра на онези футболни фенове, които са преживявали и преживяват радостта от победата на своя отбор...като своя собствена. На онези, които са плакали на стадиона или пред телевизорите, заедно със своите любимци на терена. На тези футболни фенове бих искал да се спра.
Най-пресният пример е Лестър. В Англия, както мнозина знаят, футболът е нещо повече от игра. Футболът е начин на живот. Както е казал великият Бил Шенкли: „Много хора вярват, че футболът е игра на живот и смърт. В действителност той е много повече от това“. Това е и футболът в Англия. През уикендите стадионите, независимо от дивизията или капризите на времето, са винаги пълни. Няколко поколения – дядо, син и внук, отиват на мач заедно и подкрепят своя отбор. И ето го този отбор, Лестър.
Да си представим следната история, а тя не е толкова въображаема. Дядото е привърженик на Лестър през целият си живот. От малко дете, запален от своите баща и дядо, той е фен на този клуб и не пропуска домакинства, независимо от времето или класирането. Като зрял човек той продължава да посещава мачовете, защото Лестър е неговото семейство – напомня за починалите му отдавна баща и дядо. Този мъж никога не е виждал Лестър шампион, но това няма значение. За него трофеите са нещо допълнително, вторично. Той и никога не е очаквал да види Лестър шампион, където и да било. И така, този мъж, очукан от живота, създава на свой ред поколение – става баща, а след това и дядо. Възпитава своите деца в същата любов към Лестър. И след време умира. Остават единствено неговите наследници – синът и внуците му, закърмени с истории за легендарни мачове... Минават много години. Синът вече е побелял, придвижва се с бастун, а неговите деца имат свои деца. И всички са на стадиона, тогава, когато Лестър играе в чемпиъншип – и когато слънцето неумолимо пече, и когато духат мразовити ветрове. На стадиона са и когато Лестър се класира за Висшата лига. На стадиона са и тогава, когато Лестър печели Висшата лига. Побелелият син гледа към небето със сълзи на очите и мисли за баща си. Защото това е футболът всъщност.
Спомням си, когато Манчестър Сити стана шампион през 2012-та година. Това беше нещо специално. Онзи гол на Агуеро, който буквално вдигна във въздуха Етихад стейдиъм. Помня, че след последния съдийски сигнал феновете заляха терена като море. Стихия от емоции. Гледах мача по телевизията, но усетих нещо истинско. Един човек беше коленичил насред стадиона, беше прегърнал шалче на клуба, и ридаеше с най-истинските сълзи, които съм виждал някога – на живо или пред екрана. Около него хората тичаха, крещяха, скачаха, прегръщаха се, и никой не му обръщаше внимание, а той стоеше на колене и с детска наивност зяпаше зелената трева и плачеше. От радост. Имам предвид, че това е нещо, което не може да се купи с парите на всички китайски и арабски инвеститори взети заедно. След мача интервюираха един мъж, побелял от годините, който разказваше как баща му го направил фен на Манчестър, когато бил много малък. Но понеже бил малък и не помнил титлата на“гражданите“ от края на 60-те. Баща му я помнел и много искал да доживее да види нова. Но не успял. Само една година го разделила от мечтата му. Както би казал Фъргюсън – „Футбол бе, майка му стара!“. Аз бих казал „Живот бе, майка му стара!“.
Но не е само Англия. Тези неща се случват навсякъде. Да си припомним Ноу Камп, 1999 година. Байерн повежда 1-0 с гол на Марио Баслер срещу Манчестър Юнайтед на Скоулс, Гигс, Шмайхел, Бекъм, Шерингам, Кол, и т.н. В течение на мача още пропуски за Байерн, греди..., но резултата се запазва 1:0. Текат трите минути добавено време. Байерн вече се виждат шампиони. На трофея на ШЛ вече се изографисва „Байерн Мюнхен“. Но не би! „Футбол бе, майка му стара!“. 1:1. А след минута резултата вече е 2:1. Оливер Кан гледа и вътрешно се пита дали не сънува. Реално ли е това? Най-голямата мечта му се изплъзва в рамките на 90 секунди. 90 секунди са напълно достатъчни на живота, за да свали човек от върха и да го хвърли в калта. Най-великата нощ в историята на Манчестър Юнайтед! Фъргюсън вече не знае коя подред дъвка дъвче, но знае, че току-що е сътворил най-големият обрат, който светът е виждал.
И 6 години по-късно, в Истанбул, един друг английски отбор сътвори същото чудо, ако не и по-голямо. Срещу непобедимият отбор на Милан. Първото полувреме завършва с тотална доминация на „росонерите“ – 3:0 и греда. И до днес анализаторите търсят причината за онова, което се случи през второто полувреме, в тактическите промени, късмета, съдиите, и т.н. Но за мен отговора е ясен – феновете. Онези, които стояха с разбити сърца под звездите, и пееха с цели гърла като за последно „Никога няма да вървиш сам!“. А може би за някои в онази драматична нощ наистина е било като за последно... Излишно е да казвам какво се случи, защото всеки знае - 3:3 и след дузпи трофея замина за Ливърпул. И до днес той краси клубната витрина и ни напомня, че всичко е възможно, за онзи, който се бори до последно. Не за онзи, който се отказва, който отстъпва и предава принципите си в първите мигове на съмнение. А за онзи, който държи докрай.
Разбира се, монетата има и обратна страна. И тази обратна страна бе усетена От Байерн през 1999-та и от Милан през 2005-та. И тук отново виждаме същото напомняне. Който се бори докрай, печели. Байерн си взеха своето през 2001-ва, помитайки по пътя си Юнайтед и Реал Мадрид след победи и в двата си мача срещу тях. А на финала имахме два отбора, които бяха изгубили болезнено предните години – баварците и Валенсия, които изгубиха предния финал от Реал Мадрид с 0:3. Стигна се до рулетката на дузпите. И титанът Оливер Кан донесе Ушатата в Мюнхен след 25 години отчаяно очакване. Вратарят на Валенсия Сантяго Канисарес лежеше на земята и плачеше. Заради загубата, заради скорошната кончина на неговата майка. Плачеше сам и изоставен от всички. Но титанът Кан се отдели от празненствата, изтри усмивката от лицето си, и отиде до Канисарес, легна до него и го прегърна. Защото знаеше какво е да докосваш мечтата си и да я изгубиш безвъзвратно само за 90 секунди. От своя страна, Милан също постигнаха успех две години по-късно, през 2007-ма, отново срещу Ливърпул.
И отново този Байерн. Ето още една приказка на непримиримият дух, който отборите черпят от своите фенове. През 2012-та отборът завърши на второ място в Бундеслигата зад Борусия Дортмунд. Решаващият мач между двата отбора се игра няколко кръга преди края и Дортмунд би с 1:0. Тогава Робен изпусна дузпа, а това бе един от многото му пропуски през сезона. В съблекалните след мача дори се бе стигнало до бой между Рибери и холандеца. За Купата Дортмунд унищожиха Байерн с 5:2, като можеха да им вкарат поне още 5 гола, ако бяха подходили по-сериозно. Унижение. Остана единствено финала в Шампионската лига срещу Челси на баварският „Алианц Арена“.
Това бе най-голямата мечта на Нойер, Швайнщайгер, Лам, Мюлер, Робен, Рибери и компания – да вдигнат трофея у дома. Станахме свидетели на мач, в който Байерн не спря да пропуска през целия мач. С най-фрапантните пропуски се отличиха Гомес и грешникът Робен. Все пак, в 84 минута Мюлер откри резултата. Но радостта трая кратко, защото котдивоарският демон Дидие Дрогба изравни резултата в 89 минута. Кошмарът от Барселона се повтаряше. Стигна се до продължения. Робен изпусна дузпа. Стигна се до дузпи. Швайнщайгер би. И не вкара. Но Дрогба го направи. И отне мечтите на Байерн, разби ги на пух и прах. Целият отбор на баварците лежеше на терена, облян в пот и сълзи. Робен гледаше невярващо към загубената Ушата, защото знаеше какво е изпуснал. Феновете стояха на местата си, сякаш неразбрали, че срещата отдавна е приключила, замръзнали точно в онзи момент, когато Бастиан изпуска дузпата си. Това беше шанс един на милион. Изгубен. Разбит завинаги на хиляди парченца. Стъпкан от непохватните крака на Ариен Робен.
Така, през следващите няколко месеца цялата омраза на света се изсипа върху приземеният холандец. Заговори се и за продажба. Но как завърши историята? С непримиримост. Байерн отказа да се примири. Отборът спечели Суперкупата, Купата и титлата в страната. В Шампионската лига прегази Арсенал, Ювентус, Барселона. И се стигна до финала с Борусия Дортмунд. Кошмарът се повтаряше – Робен правеше пропуск след пропуск. Но тогава, в 88-та(отиваща към 89-та) минута, топката отново попадна в краката на Ариен. Резултатът беше 1:1. Ариен я овладя и целият стадион изтръпна. Гол! 2:1. Той тичаше със сълзи на очи към сектора с феновете на Байерн, където беше и неговото семейство. Неговото биологично семейство, и неговото духовно семейство. Феновете. През 2012-та той им отне най-голямата мечта, а през 2013-та пак той им я подари...
„Футбол бе, майка му стара!“ Да... „Живот бе, майка му стара!“ Това е футбола, това е и животът - суров, болезнен, непредсказуем. И това е истинският фен – непримирим, отдаден, запален, привързан, борещ се до самия край. До последната минута.
Любомир Лозанов, специално за Gol.bg