Петър Витанов-Патрика е роден на 19 март 1967 г. Юношата на ЦСКА е един от хората, оставили значима диря в историята на вечното дерби.

На два пъти вкарва по два гола на Левски – първо във финала за купата на 11 май 1988 година (4:1 за ЦСКА), а след това и за първенство – на 7 април 1990 година (2:2).

С армейците e шампион на България (1987, 1989, 1990), носител на Купата на България (1987, 1988, 1989), носител на КСА (1989, 1990) и полуфиналист в турнира за КНК. Играл е още в Шумен, Славия, Етър, Янтра Габрово, както и в германския Люруп.

– Г-н Витанов, останахте далеч от футбола… С какво се занимавате?
– Имам частен бизнес.

– С бившите ви съотборници виждате ли се?
– От време на време се чуваме. Той, животът, те удря наляво-надясно. А и, за съжаление, много хора си отидоха вече от този свят. Онзи ден гледах една стара снимка. Направо ми се доплака. Колко хора ни напуснаха: Румен Апостолов, Краси Досев, Трифон, Трънката, Безински, сега и Джеки…Уникален футболист и мъжкар беше Гошо… Всичките си отидоха без време.

– Следите ли съвременния ни футбол?
– Ходя редовно на стадиона. Не изпускам мач на ЦСКА от 5 години.

– Харесва ли ви играта и представянето на ЦСКА?
– Не съм за честата смяна на треньори. Не мога да кажа, че при Любо Пенев отборът е играл слабо, горе-долу същите бяха и футболистите. Може би някои от играчите не са харесали методите на Любо, който обича повече дисциплината. Трябваше им време на футболистите, за да заиграят както могат. Иначе Стойчо Младенов си е Стойчо Младенов, постигнал е много успехи с ЦСКА и то се вижда. Тимът демонстрира прогрес, но пък и сам знаеш какво се случва при идването на нов треньор – всички дават всичко от себе си, за да се докажат. Греъм Кери е класа над другите. Бих отличил още Мазику, Матей, Варела, Кайседо. Впечатлен съм от Турицов, Йомов, Дончев… Интересуват ме най-вече българите, чужденците – те са ясни. Те са наемници, идват и играят за пари. Някои са добри, а други абсолютни нули. Задължително е да се налагат юношите ни. Легионерите не могат никога да разберат каква е тежестта на фланелката на ЦСКА. Зарадвах се, когато взехме Калоян Кръстев. Той е младо, талантливо момче, във всички национални гарнитури се представя силно. Такива ни трябват и да им се дава шанс, разбира се. А не да се гледа краткосрочната печалба. Школа и българи – това е верният път пред ЦСКА.

свързани статии

– Познавате Стойчо Младенов, играли сте заедно…
– Учил съм се от него, от Ради Здравков… Преди това сме ги гледали. Разкошен футболист и човек. За мен е било удоволствие и чест, че съм се опрял в него.

– Ще успее ли ЦСКА да прекъсне хегемонията на Лудогорец?
– Да, абсолютно! Аз не считам, че разградският отбор ни превъзхожда с нещо. И Любо Пенев го доказа миналия сезон, като ги би два пъти, веднъж в Разград за купата и после с 4:1 на „Армията” за  първенството. Имаме шансове за титлата. Но трябва да се обърне внимание и на школата. Взеха един португалец за началник, който не ставаше. Футбол не се играе с компютър. Там трябват хора, и то бивши футболисти, които разбират играта, а не само да са учили по учебник. Е, такива като Мауриньо са единици. Задължително е младите да имат някакъв пример, треньорите им да са известни футболисти, които да ги увлекат. От кого да се учат? От някой анонимник ли? ЦСКА винаги е бил ковачница на таланти. Мечтата ми е да видя 11 българи на терена с екипа на ЦСКА. Обидно ми е да гледам само две-три наши момчета в мачовете от евротурнирите. А после искаме да имаме национален отбор?

– Кои бяха вашите идоли?
– Нали на мен ми викат „Патрика“. Навремето имаше един френски национал – Патрик Ревели (род. 1951 г. Играл е в Сент Етиен, Сошо и Кан – б.а.). Той беше моят любимец. Имаше и брат, също добър футболист. Като деца всеки от нас си избираше псевдоним. Един беше „Кройф“, друг „Гунди“, трети „Пеле“ и т.н. Аз бях „Патрика“. И така ми тръгна този прякор, та до ден днешен. От нашите ми харесваше Стойчо Младенов. Той ми е подал ръка, както и Джеки, Мето Томанов. Не мога да подмина Спас Джевизов от по-старото поколение…

– Казахте, че не обичате лигльовците. Каква беше ситуацията в съблекалнята на „Армията“ по ваше време?
– Мога да я опиша с една дума – респектираща. Няма никога да забравя дебюта си във вечното дерби (31 август 1985 г.). Паднахме 1:2 на „Армията“. В ЦСКА имаше цяла плеяда национали, големи играчи и личности. Сега е разглезена работа. Направиш му една забележка, той тича да се оплаква на президента или мениджъра си. Тогава беше съвсем друга работа. Тичаш като изоглавен и това е.

– Имало ли е случай да ви пошляпват старите?
– Да, да, случвало се е да ни подвикват, да ни се поскарат. Но това е нормално. Ти си новобранец, ей, ще слушаш. Ние с Ицо винаги седяхме в края на съблекалнята, почти до вратата. Влизаше Манол Манолов и ни биеше по един шамар, ей така – профилактично. „Да не заспите“ – така ни говореше. Е, как да му се разсърдиш на Симолията? Или пък бат Гошо ни подвикне: „Ей, малкият, я изтичай да ми донесеш екипа“ или „Бегай да наредиш конусите“… И ти да се изправиш и да му се издървиш. Е, защо? Виж, тогава си имаше йерархия… Но това е съвсем друга тема. Така сме били учени – дисциплина, уважение към по-големите. Обаче виж и какво доверие към нас, малките, от страна на треньора. Няма да забравя – Пената ни изкара пет-шест човека от юношите и излязохме на „Герена“ срещу Левски, бихме ги 3:1. Но ние умирахме за ЦСКА. Викаха ни „Бебетата на Пенев“. Какъв трябва да си, че да пуснеш половин отбор младоци наведнъж, и то на „Герена“? Ние не предадохме никога доверието на другаря Пенев, както го наричахме тогава… (Вълнува се.) Ами Коце Янчев и Ивайло Киров? Много добри футболисти, каквито трудно можеш да намериш сега. След това при нас дойде Гошо Георгиев – Ламбадата, страхотен… В защита имахме Безински, с него спях в една стая по лагерите… Тежка работа. Национал. Рокаджия. Веднага се сещам за мачовете с Рода Керкраде. Холандците имаха един двуметров център-нападател Ван Лун. Ами, Краси, дето му отстъпваше поне с две глави, направо го изяде, не му даде да диша и в двата двубоя. Катереше му се по врата… На Панчарево бяхме в едно бунгало с Дечо Младенов и Лъчо Танев. Абе, какво да говорим… Обаче и Пената даде шанс на всички ни навремето. Гледа те преди мач и вика: „О, този няма да може да се справи“. Просто усеща нещата, това или го имаш, или не. Поклон пред него… Велик!

– Усещам, че се вълнувате много, докато разказвате…
– Е, как, е как… Настръхват ми космите. Виж, на тези хора навремето им гонехме топките, а по-късно бяхме техни съотборници. Една сбъдната мечта. Та аз при епохалната победа над Ливърпул с 2:0 (3 март 1982 г. – б.р.) бях зад вратата, гонех топките. И при загубата на финала за Купата на Съветската армия от Марек (0:1) през 1978-а също… Спомени, мечти… Докосваш се до футболните ти любимци… И изведнъж – хоп, тренираш и играеш редом до твоите идоли, в една съблекалня сте…

– Кой е звездният миг в кариерата ви? 11 май 1988 г. ли?
– Да. (На финал за Купата на България вкарва два гола във вратата на Левски за победата на ЦСКА с 4:1– б.а.) А и освен това от този мач на Боби Михайлов кариерата му тръгна нагоре, отиде да играе и в Португалия, подписа с Беленензес малко по-късно. Шегувам се, разбира се. С Боби сме приятели и до ден днешен. Като се видим, си говорим за онзи мач.

– Чувствахте ли се герой след двата гола във финала за купата?
– Не, никога не съм се чувствал герой. Да, да вкараш гол на „вечния враг“ с екипа на ЦСКА за някой може би е върхът. Още от деца ни възпитаваха, че мач №1 в първенството е срещу сините. И при юношите съм ги наказвал доста често. Даже твоят колега Томислав Русев доста често ми е сърбал „попарата“ като играч на Левски – Раковски. Но да се върнем на онзи финал за купата. При нас бе голямото трио – Ицо, Емо, Любо. Нямаха равни. За първия гол в 85-ата минута Стоичков ми подаде добре и вкарах със силен удар извън наказателното поле, за второто попадение секунди преди края на мача ме изведоха прекрасно и станаха нещата. После вкарах два гола на Левски и в един мач за първенството, който завърши 2:2.

– Как отпразнувахте успеха във финала за купата?
– Отидохме на заведение и поляхме спечелването на трофея. Баща ми имаше трабант. Живеехме в „Дружба“. През нощта, докато нашите са спали, левскари от квартала са го издраскали с пирони и са го нашарили с нецензурни надписи. Написали и „Само Левски!“ от едната страна с боя. Прибирам се аз след банкета вкъщи и баща ми вика: „Я сега да ходиш да пребоядисаш трабанта.“ Попитах го: „Що бе?“ Като слязох долу, лошо ми стана (смее се). А татко си беше левскар, Бог да го прости. Навремето е играл футбол в Левски (Русе).

Милен ДИМИТРОВ, "Тема:Спорт"