Тони Адамс скоро ще навърши 52. Той е един от тези футболисти, които оставяше сърцето си на терена, а феновете го боготворяха. Тони е един от големия отбор на Арсенал от края на 90-те, чиито футболисти имаха проблеми с алкохола, комара, жените и какво ли още не.
В голяма част от кариерата си дългогодишният капитан на Арсенал е бил пропаднал пияница, на границата между живота и смъртта... Той издаде втората си биографична книга, а наскоро говори отново по темата за културата на пиене във футбола и защо последната му голяма страст и слабост е храната.
"Съжалявам, че моите родители не са ме научили да готвя, но съм благодарен на Господ, че жена ми е превъзходен готвач. Казва се Попи Тийчър (която е втората му съпруга, с която живеят с трите им деца - Атикус, Хектор и Айрис, но Тони Адамс е баща още и на Оливър и Амбър, които са от първия му брак с Джейн) и чрез нея се отказаха от пиенето и самолечението. И в нейно лице срещнах едно любящо семейство, което много добре знае какви са последиците от алкохола. Но мога да кажа, на шега, разбира се, че всяка сутрин се събуждам до Teacher’s (б.а. - марка уиски). Това е моята шегичка.
Аз израснах в Дагенъм срещи полицейското управление и пекарната. Ранните ми спомени са свързани със страх - отивах плачещ на училище, където храната е подобна на тази в затвора (б.а. - Адамс много добре знае как е зад решетките, след като през 1990-та се озова в затвора, след като катастрофира с автомобила си, а наличието на алкохол в кръвта му надвишаваше 4 пъти допустимата стойност).
А трите месеца в затвора направиха всичко още по-лошо. Въпреки че там не можех да пия, не оставих бутилката. Защото през цялото време вътре си мечтаех за поркане. И то не за едно питие, ами за 100. И когато излязох навън, порках по-здраво отвсякога. Страхувах се от смъртта, а фактът, че бях пияница, се отразяваше много зле психически на семейството ми. Но този страх го потисках с алкохол. Бях в омагьосан кръг.
С пиенето започнах 17-годишен и не ми беше толкова сладко, но ми допадаше как алкохолът ми влияе. Когато пиех, ставах по-сигурен в себе си и по-освободен. През 80-те години в английския футбол отборното поркане беше нещо свещено, също както и отборната молитва в църквата. Ако не се бях присъединил, щях да съм аутсайдер. Затова участвах. Но не искам това да звучи като алиби. Порках си с удоволствие.
Майка ми беше голяма дама. В днешно време го наричат затлъстяване. Тя се възползваше от уменията на леля Рени и хапваше много торта. Това е основният ми спомен за мама, наистина. През деня ти ми правеше сандвич с наденица, а в дебюта ми, аз го изпуснах върху себе си.
Баща ми никога не готвеше. Той носеше парите в къщи, изкарваше ги като шофьор, а мама ми казваше: "Омъжих се за баща ти, защото имаше работа и никога не ме удари!" Може би там имаше някаква любов, но храната беше много важна, беше издигната на пиедестал. Спомням си как мама правеше яйца с говеждо, но на мен винаги ми изглеждаше овъглено това ястие.
В автобуса след мач имахме състезания по пиене, нещо като нашите надяждания. Всъщност, колко торти можете да хапнете преди да се почувствате болни? Беше крайно недостатъчно. Още през 1982-ра го практикувахме това в Арсенал, но това го имаше и в повечето клубове. Ние винаги имахме в автобуса пушена сьомга.
Когато бях в затвора през 1990/91, имаше фитнес зала и аз правех по 3-4 посещения за упражнения на ден. Храната не ми беше достатъчна и загубих от теглото си. Един затворник ми даваше допълнително пиле. Той беше вратарят на затворническия отбор.
Бях избран за Играч на мача, но играх пиян, а това наистина ме обърка за известно време, почувствах се неловко. Отидох на психотерапевт, за да опитам да разбера какво става и да реша проблема. Той ме попита дали съм правил поне 20 различни неща заради алкохола, включително и да открадна. По-късно си спомних, че докато персоналът на бара не беше в обсега ми, аз си сипвах от наливната бира. Така се справях с това.
Няколко пъти съм играл пиян мачове. Тогава виждах двойни и топката, и съотборниците ми и собствените ми крака и правех грешки, които решаваха мачове. Джордж Греъм трябваше на момента да ме изважда от игра. Но съм доволен, че не го направи. Защото иначе щях да пия до смърт. Със сигурност, ако не пиех, щях да съм още по-добър футболист! Но имах късмет, че по онова време не бях единственият играч, който не пускаше бутилката...
Бях част от легендарната четворка в защитата на Арсенал със Стив Боулд, Лий Диксън и Найджъл Уинтърбърн, но никога не пиех с тях. Аз се наливах в кръчмата до къщата ми. Затова и никога не ми се случи да пия с нашия нападател Пол Мърсън (друго легендарно пиянде, комарджия и наркоман). А това беше учудващо. Защото по онова време всеки лондончанин си бе пил с него поне по веднъж.
Дори и когато пиехме глупаво, ние имахме култура. Най-малкото търсехме качествена храна, нещо като действия по формула. Първо - пиле, след това протеини, въглехидрати и т.н. Така че, ако имаме начален час за обяд, храната трябва да е три часа преди това в корема, за да не се получи, че за закуска хапвате пиле.
Отказах алкохола, но не успях да се преборя с проблема с чипса и рибата. В петък, 16 август 1996-та, сии тръгнах в 17:00 след тридневни празненства. Отидох към леглото си с риба и чипс за целия уикенд. Тотална детоксикация. Събудих се в понеделник с парчета пържена треска и картофи.
Вече не свиря на пиано, но когато спрях да поркам след Евро’96, свиренето на пиано беше част от терапията ми. Упражнявах се всеки ден. Исках да се науча да се концентрирам, да се откъсвам, да мисля за нещо друго, а не за шибания алкохол. Но това вече ми се отдава и без да седна на пианото. Не успях да стигна нивото на Моцарт, само си дрънках. Дъщеря ми отдавна ме изпревари на пианото.
За Коледа имахме надпиване в Арсенал. То започваше по обяд. За мен и за някои други това състезание продължаваше 3-4 дни. След като се отказах от алкохола, наблегнах на капучиното. До 3 сутринта стигах до 23 капучина, бяха разтреперан, нямах никаква връзка с реалността.
Когато сложих край на връзката ни с алкохола, можех да изям цяла опаковка с "Хобнобс" (б.а. - шоколадови бисквити). Пристрастен съм. Това е последната ми страст, последната ми слабост, моето виновно удоволствие. Мога да изям няколко сладоледа или бургери. Вече хапнах три сладоледа.
Първият ми уикенд след 13-годишна зависимост от алкохола ми е като в мъгла, спомените ми са много неясни. Но мога да кажа съвсем точно, че ми беше писнало от всичко. И повече не исках да съм алкохолик.
Бях се превърнал в човек, какъвто не исках да бъда. Но за да стигна до този извод, ми беше нужно известно време. Отказването ми от алкохола започна в онзи уикенд, след това в понеделника посетих сбирка на Анонимните алкохолици и така до днес. Защото знам, че ако пак съм слаб, алкохолът ще ме победи. Книгата ми "Addicted", излязла на пазара през 1998 година, беше и част от терапията, за да отработя преживяното.
Никой не трябваше да вижда, че нощем спях в коридора или че сутрин по половин час не можех да си приготвя сака, или казано още по-точно, никой не трябваше да вижда, че съм развалина. Въпреки че тогава активното поркане на бара с компания в настроение, парадоксално, беше признак за жизненост. Колкото повече можеш да носиш, за толкова по-голям мъж те смятаха. Така че не трябваше да крия самото пиене, а само фаталните последствия от него.
Повечето ми съотборници и мениджърът Джордж Греъм знаеха колко употребявам, но и за тях, като за мен, това не беше болест. Само жена ми разпознаваше опасността, но нейните предупреждения срещаха стената.
Обикновено седмицата изглеждаше така – порках от неделя до сряда, a след това изтрезнявах до събота. След това всичко започваше отначало.
Най-добре е да не тренираш изобщо след махмурлук. Затова първата бира за отскок я пиех още преди тренировка. А след един определен момент толкова бях привикнал към пиенето, че не правех разлика между 1 бира и 20.
Бях спрял с поркането 6 седмици преди той да Арсен Венгер, през 1996-та. Или както се казва: учителят идва тогава, когато е готов ученикът. Чак при него, вече 30-годишен, станах истински професионалист. 13-те години преди това бяха анархия и опити за саморазрушение. И само благодарение на това, че физиката ми беше по-добра от нормалното, изобщо можех да бъда спортист. Венгер ме научи как да се грижа за тялото си и как системно да се натоварвам. Така той ми подари още 6 години футбол, в които можех да играя на абсолютния лимит и през 2002 г. спечелихме дубъл и краят на кариерата ми беше триумфален. Затова съм много благодарен на Венгер.
След като напуснах Арсенал, работих в Холандия, Испания, Португалия, Китай, Азербайджан и Италия и хопвах доволна навсякъде. Има едно ястие в Азербайджан, при което телето се разфасова и се слага на части в барабан, в който се вари около 24 часа. Даваха ми тапас навсяъде в Гранада (Андалусия), което ми помогна да спестя цяло състояние.
"Емиратс" е най-добрият стадион в Англия. Имаме си частен паркинг и можем да ядем суши. Спомням си, че като ходехме на мач с баща ми, можехме да ядем пай, риба или бургер, чипс... Тази храна е все още актуална и жива, но можете да се докоснете до нея в долните лиги. И се заканвам, че ще взема моите момчета с мен в Милуол и ще отидем да ядем хот-дог, който е фантастичен.
Майка ми ми правеше бъркани яйца на тост, когато бях болен. Жена ми не е моята майка, но тя продължава да ми напомня, че все още, когато се разболия, искам бъркани яйца, като тези на мама.
Любимите неща на Тони Адамс:
Храна
В момента имам нещо, като ванилов чийзкейк, нещо като лепкав пудинг. Когато чета менютата в ресторантите, отивам директно на десертите.
Напитка
Пиех чаша вино в 18:00, след това три или 4 бутилки. Но ги замених с хубава бира с вкус на джинджифил. Но не ходя на надпивания вече.
Място, където да хапва
Пържолата в "La Poule Au Pot" е фантастична. Но Дебелата патица в "Хестън Блументал" е истинско качествено месо - малки порции, но много вкусно. От опит го казвам.
Иво Тонков, Fanface