Бобан: В съблекалнята на Милан се биехме с юмруци

Звонимир Бобан е заместник генерален секретар на ФИФА. Работи с госпожа Фатма Диув – първата жена висш функционер в 112-годишната история на футбола. В личен план бившият хърватски национал е щастливо женен за Леонарда. Двамата минават през много мъки за свое дете и затова осиновяват четири – Мария, Габриел, Марта и Рафаел. След двадесет години чакане през 2009-а се ражда биологичната им дъщеря Ружа. Сега голямото семейство живее предимно в Милано. Хобито на Бобан е тенисът, а сред най-добрите му приятели е емблемата на хърватския тенис Горан Иванишевич. След като гостува за откриването на новата база на националния отбор Бобан даде интервю за „Труд“.

Не ви ли харесваше повече да сте журналист? Завършили сте история в Загребския университет и бяхте главен редактор на „Спортске новости“ и колумнист в „Гадзета дело спорт“? Освен всичко коментирахте и за „Скай спортс“, за RTL и за хърватската телевизия? – В света на спорта отпечатък винаги оставя активната кариера. Като футболист живееш в един нереален свят, който е специален. Той е нещо голямо, фантастично. Когато кариерата приключи, осъзнаваш, че светът всъщност е по-различен. Но аз се справям сега. Боря се. Онова, което се случи след това с мен, а именно журналистиката, ми даде много като култура и знания. Бях председател на управителния съвет на „Спортске новости“. През целия си живот преди това бях вярвал, че все пак ще имам време за учене, за развитие, тъй като аз много уважавам и обичам знанието. Не харесвам хората, които се хвалят и изхвърлят, но е много ценно да трупаш знания. Човек, който учи цял живот, е скромен човек.

За 9 години в „Милан“ триумфирахте в Шампионската лига, спечелихте Суперкупата на Европа, бяхте четири пъти шампион на Италия. Кой е най-хубавият ви момент в „Милан“? - Първият ден в „Милан“. Когато видях, че Ван Бастен седна до мен на масата, за да обядваме заедно, в този момент една моя детска мечта се сбъдна. А що се отнася до най-важния момент за клуба и в моята футболна кариера, то това е триумфът срещу „Барселона“ през 1994 година в Шампионската лига. Победихме с 4:0, беше страхотна емоция! А ако говорим за постижение, което ме характеризира като ценен за тима играч, ще назова 1999 г., когато изненадващо спечелихме скудетото. По това време вече бях прекарал доста време в „Милан“. Бях се утвърдил като лидер, играех с №10 и бях обявен за играч на сезона.

Вярно ли е, че в „Милан“ сте си организирали и турнири по борба, като на финала почти винаги сте биели вие и Андрей Шевченко? – Сигурно имате предвид не само борба, но и бой с юмруци. Да, беше вид съвкупност от няколко бойни спорта. Това са мъжки работи, а в тези моменти бяхме като момчета. Знаете, че мъжете понякога малко изглупяваме на тази тема. С Шева почти винаги завършвахме наравно. Той беше много здрав, адски силен. Всичко това обаче се случваше в съблекалнята, далеч от погледа на медиите. По този начин се шегувахме, отпускахме се. Това е и мъжка надпревара, но понякога се чувстваше дори като надпревара до болест. Но винаги всичко беше по приятелски и истински се забавлявахме.

Бихте ли назовали най-добрия си партньор през годините в „Милан“ и хърватския национален тим? – Най-добрият беше Марко ван Бастен. След него поставям Франко Барези, Паоло Малдини и още много други – Дейо Савичевич, Рууд Гулит… Но Марко е с една крачка пред всички останали.

А в хърватския национален отбор? – Давор Шукер. Невероятен футболист, изключителен талант с чувство към играта. Ален Бокшич също така бе на високо световно ниво, постигна много. За жалост не успя да даде толкова, колкото останалите за националния тим, защото често страдаше от контузии. Но той също е голям играч. Трябва да спомена и Роберт Просинечки. Той е мой футболен спътник през целия ми живот. Един играч от суперкласа! Не успя да постигне всичко, което талантът му позволява, но има своето място в историята. Той е невероятен характер, притежаващ магическа харизма.

А кой е най-добрият треньор, с когото сте работили? – Фабио Капело! Но от друга страна, най-добрият психолог и специалист, човекът, с когото най-дълго време съм имал отношение като играч, е Чиро Блажевич, треньорът на Хърватия.

В едно интервю нарекохте Ариго Саки революционер във футбола. – Със сигурност той е най-големият революционер. Футболът се развива по свой си начин, с различните треньори, различни състави и нови идеи. И така до момента на революцията на Саки в „Милан“. Без да се хваля, ще кажа нещо, което знам и наблюдавам. В много от модерните днешни треньори като Гуардиола и други се забелязва стилът на Саки. Той познава футбола до най-малките детайли и промени играта по невероятен начин. Може би не знаеше достатъчно за обработването на топката и въобще за индивидуалната техника, но пък четеше играта най-добре от всички.

Какво се случва днес в „Милан“? – За съжаление следя с болка, въпреки че имам много задачи във ФИФА. В момента работя здраво по един проект, който е от изключителна важност. Но „Милан“ е голямата ми любов. А там сега ситуацията е доста объркана. Не се знае какво ще стане с новите собственици. Те ли ще продължат, старите ли ще се върнат. Жал ми е, защото „Милан“ заслужава във всяко отношение да бъде стабилен.

В националния тим на бивша Югославия играхте хървати, сърби, черногорци, босненци, словенци, македонци… Войната и разпадът на федеративната република повлия ли на вашите отношения? – Никога не е имало проблем между нас, футболистите, това си беше политически въпрос. Няма нормален човек, който да постави политическите решения пред отношенията си с другите хора. Това би било пагубно за интелигентните хора, за поне малкото човещина, която всеки трябва да притежава. При нас нищо не се промени. Остана си същото. До Деян Савичевич прекарах десет години. Той ми е като брат. И все пак всеки имаше своя поглед, своето разбиране за ситуацията. Мисля, че сме тръгнали по добър път и старите отношения могат да бъдат напълно възстановени.

Кой е най-близкият ви днес от тима на Югославия, с който станахте световни шампиони за младежи до 20 години през 1987-а? – Имам много приятели от това поколение, но човекът, който беше до мен през цялата ми кариера, е Просинечки. На 13 години започнах с него в „Динамо“ (Загреб).

В интервюта пред нас и Роберт Просинечки, и Давор Шукер казаха, че най-кошмарният им мач е загубеният с 1:2 полуфинал с Франция на Мондиал ’98. Така ли е и за вас? – За мен със сигурност е най-горчивият момент, защото виновникът това да се случи съм аз. Сгреших една топка в опасната зона, която не би трябвало да сбъркам. Така че дадох възможност да контраатакуват и да вкарат. Имам горчивина от този мач, но животът е такъв. Това беше една футболна грешка, но и след нея животът продължи.

Преди двубоя в отбора сте се смеели, че Тюрам никога не е вкарвал гол и може би сте провокирали дявола и точно на Хърватия той вкара два! – А не, не. Това си го говорехме после, не преди това.

През 1994-та България също стигна полуфинал на световното. Симпатизирахте ли ни и какво мислите за онзи наш отбор? - Помня повечето ви играчи, но над всички беше Стоичков. Той е друга величина. Аз страшно много харесвах Лечков. Той беше изключително интелигентен и комплексен играч, разбираше играта. Но Христо беше от друга орбита. Имаше огромен талант. Невероятно бърз, дързък, решителен. Всичко това го извиси на супер индивидуално ниво. Но аз винаги съм честен и трябва да ви призная, че по това време вече бях в Италия и имах много приятели в „скуадра адзура“. Вие играхте с тях на полуфинала и няма как да кажа, че съм викал за вас. Да, тъй като нося славянска душа, ви симпатизирах, но в този мач конкретно бях за Италия. Седем мои приятели бяха в отбора.

Най-впечатляващите играчи в света през 90-те години? – Вижте, аз деля футбола така: до Пеле, до Марадона. Всяка епоха има своите великани. Мисля, че бразилецът Роналдо е от тази величина. Когато Меси завърши кариерата си, ще бъде четвъртият в деленето на футболните епохи. Има още много големи грачи, извънредни таланти с невероятни кариери, но те са под тези четиримата. Роналдо, Марадона и Меси имат нещо повече от всички останали.

Кой ви импонира най-много от сегашния национален тим на Хърватия и от „Милан“? – Лука Модрич е невероятен играч, чете ситуациите на терена преди всички останали. Футболист, който води съотборниците си след себе си във всеки момент от играта. Дори в ситуациите, в които не личи на пръв поглед, че той дърпа конците, Модрич всъщност прави точно това. Лука е рядък талант, усеща футбола. Има огромен технически и умствен капацитет. Вече дълги години играе на високо ниво и ще продължава да го прави. Със сигурност той е най-добрият хърватски футболист.

А кой най-много прилича на вас? – Трудно е, но може би отново Лука Модрич. Само че трябва още малко да се подстриже. Имаме и много разлики, но аз ще наблегна на приликите в характера – горене в играта, абсолютно раздаване на терена, жертвоготовност в името на отбора…

„Барса“ или „Реал“? Меси или Роналдо? – Не знам пред кого е тази дилема? Може би я има. Но за мен Меси е най-добрият играч в света. Роналдо е брилянтен, невероятен. Има огромен потенциал, физика, постоянен е. Обожавам и него, но Меси има нещо повече от всички.

Не се ли върти днес футболът изцяло около парите? – За съжаление те излизат на преден план. Преди всичко най-популярният спорт е бизнес. Вече дълго време хората се питат:“Накъде отива този спорт?“ Много от тях се отдръпнаха, дистанцираха се от футбола. Мъчно ми е. Хората като мен във футболните институции, журналистите и всички онези, които работят нещо във футбола, трябва да се спрем и да се замислим за ценностите. За това живеем ли, или вече не живеем. Никой вече не пита играчите дали обичат клуба, за който играят. Ясно е, че ако е добър даден футболист, до пет години той ще смени клуба. Няма чувство за принадлежност, което не е добре. И тъй като животът е пъстър и комплексен, не казвам, че трябва и да сме на другия полюс. Тоест да сме фиксирани само в едно, да се чувстваме обвързани до лудост. Но би трябвало да има по-добри отношения, респект, уважение към клуба, към неговите цветове и фланелката. И за това не са виновни само играчите, а всички ние. Футболистите са прекалено млади и незрели, за да бъдат винени.

Футболът на Балканите върви надолу най-вече като класа. Какво трябва да се направи, за да се вдигне отново нивото на водещите отбори в региона? – Преди всичко е въпрос на ред, организация и инфраструктура. Не ни достигат базови неща. Знам, че именно в това се състои проблемът от разговорите, които водя с хора от просторите на бивша Югославия. И не само. Когато нямаш условия, трудно развиваш футбол. Нашите играчи са невероятно талантливи, генетично им е предопределено да достигнат висините във футбола. Но това касае индивидуалните постижения. Хърватският национален отбор е едно изключение. От нашето поколение беше направен един модел, култ, който е жив и до днес. Играем добре, но клубовете ни не вървят. Така е и при другите около нас. Реално отборната игра не се получава, въпреки че са налице много талантливи играчи. Налице е старият проблем. За да се променят нещата, са необходими много труд и правилна стратегия, ред и инфраструктура. Както казах и преди малко, липсват ни основни неща. В този смисъл Балканите си остават… Балкани.

Помните ли някой ваш мач в България или сблъсък с наша звезда по европейските терени? – Помня. Един път бях в Пловдив. Градът е много, много красив. Вкарах гол за Югославия, победихме с 1:0. Бях на 15 или 16 години, значи вероятно мачът е бил през 1984-та. Представете си само колко съм стар?!

А спомняте ли си мач срещу българска звезда? – Играх срещу Христо – за негово съжаление и моя радост. „Милан“ срещу „Барса“ в еврофинала през 1994-та. Няколко пъти сме се изправяли един срещу друг и когато беше в „Парма“.