За някого следващите редове вероятно ще са наивни, дори детски. И сигурно няма да сте далеч от истината, защото те се простират на детски спомени. Такива едни – наивни и идеалистични. Но пък красиви и неопетнени.
Беше лятото на далечната вече 1992 година. Едни хлапета на 7, сред които и аз, тепърва си правеха групичка от блока и се учиха да играят футбол. Игрище нямаше. Само една прашна поляна пред блока, с паркирани лади и москвичи. И тук-таме някое старо рено. Но нищо не им пречеше да мечтаят, че са част от звездите на Европейското по футбол. Казваш коя звезда си и си заплюваш. Друг нямаше право да бъде тази звезда в този ден. Пу, аз съм Томас Бролин. Друг ще му отвърне: Пу, аз съм Лаудруп. А трети беше Петер Шмайхел. Или Бергкамп. И така летен ден след летен ден. Редовно възрастните им вземаха топката, защото без да искаш нацелиш някоя кола, но...
Две лета по-късно нещата бяха все така същите за тези момчета, но и бяха доста различни. Тези хлапета бяха пораснали с 2 години, а и малко бяха задобряли с топката, поне доколкото едно дете на 9 можеше да бъде. И не, вече никой не искаше да бъде Бролин, Лаудруп или Шмайхел. Те искаха да бъдат и бяха Ицо Стоичков, Краси Балъков, Трифон Иванов, Данчо Лечков, Боби Михайлов... Разбира се, борбата за Стоичков беше най-голяма и “заплюването” за него беше още преди да се събрали всички за поредния мач пред същия този блок със същите тези лади и москвичи, както и първите вече малко по-лъскави западни коли, които обаче отнасяха същите удари с топката, както и старите соц возила. И понеже за мен бе невъзможно да се доредя до името на Камата, си имах други двама любимци – Краси Балъков и Трифон Иванов. И си заплювах тях. И детските игри се нижеха през деня, докато през нощта ставахме от леглата в 2.30, за да гледаме мачовете с Нигерия или Аржентина. За да не може да заспим след това от празнуващия Рашиди Йекини, който протягаше победоносно ръце в мрежата на нашата врата. И за да не можем да заспим от радост след головете на Стоичков и Наско Сираков във вратата на Аржентина. В един мач, в който между другото Трифон Иванов скри топката на един от най-великите нападатели в историята на футбола – Габриел Омар Батистута.
И докато детската игра в лятната ваканция си продължаваше, и всеки беше Ицо, Данчо, Емо, Боби и Трифон, нещо странно ставаше с възрастните. Те се вдетеняваха, необяснимо. Викаха от радост, не се караха на децата с топката отдолу, които удряха колите, а дори напротив – показваха футболно майсторство, когато топката попаднеше у тях. Старите лади и москвичи също изведнъж живнаха, почнаха да се окичват със знамена, след победа често бяха яхвани и поемаха свирейки по улиците... А по телевизията даваха някаква лудост – хиляди по улиците със знамена, тромби, свирки... Всеки целуваше другия, всеки мечтаеше. Вече не само ние – децата пред блока, бяхме Ицо, Трифон, Данчо и Боби... Те бяха цяла България и цяла България беше в техните сърца. Лудостта бе навсякъде. Една такава чиста и по детски.
Помня как часове преди решителния полуфинал с Италия, децата отново бяха там – пред блока с топка в крака. Покрай “игрището” им мина един комшия и подвикна: “Хайде, кой ще бие довечера?”. Играта спря за миг, едно от децата се обърна, застана мирно и запя: "Горда Стара планина"... Още преди да завърши фразата, другите изтичахме до него, хванахме се за ръце и заедно продължихме - "... до ней Дунава синей"... Е, футболното пиянство на една страна свърши някъде тук с омразния за всички френски арбитър Жоел Киню и великия Роберто Баджо. Но не и приказката за онези деца пред блока, които и след още 2, и след още 4 години – на Евро 96 и Мондиал 98, все още бяха там и макар поотраснали продължаваха да бъдат своите български футболни герои.
Сега, повече от 20 години по-късно, тези деца отдавна са пораснали. Ладите и москвичите пред блока вече ги няма. Всъщност вече го няма и мястото, където онези деца играеха, защото то се превърна в паркинг на новите, по-хубави и луксозни коли. Да, в този блок и днес има деца, но те не играят футбол. Всъщност играят, но повечето на новите си плейстейшъни или компютри. И не искат да са Ицо, Трифон или Краси, а искат да са Меси, Неймар и Роналдо.
Но не, те не са виновни. Те са ощетени. Защото те няма как да разберат и изживеят тази детска приказка, която ни донесоха с пламъка в сърцата си момчетата от Пеневата чета. И едва ли ще разберат и почустват, че имаше едно лято, в което цялата нация беше от деца. Заради една игра. И заради едни герои. И Трифон бе един от тях. И винаги ще бъде!
Сбогом, Туньо! А останалите момчета от онзи отбор - бъдеще живи и здрави още дълги години! Защото подарихте детска радост за цял един народ. Едно футболно пиянство, макар и само за един месец.
А аз как бих се върнал дори за миг пред онзи блок в онзи юли, заедно с един куп деца, които гонеха гумения "Striker" с един куп футболни мечти. А ти не искаш ли? Пу, аз съм Трифон! А ти?..
В памет на Трифон Иванов!
Коментари
Напиши коментар13:42 | 17 фев 2016 г.
13:38 | 17 фев 2016 г.
13:38 | 17 фев 2016 г.
13:26 | 17 фев 2016 г.
13:26 | 17 фев 2016 г.
13:25 | 17 фев 2016 г.
13:08 | 17 фев 2016 г.
13:07 | 17 фев 2016 г.
12:57 | 17 фев 2016 г.
12:53 | 17 фев 2016 г.
Напиши коментар