Емилиано Мартинес (31 г.) даде интервю пред „Франс Футбол“, след като спечели наградата за Вратар №1 на 2023 г. Той имаше ключова заслуга за световната титла на Аржентина в Катар.

Емилиано, накарахте Франция да страда на финала на Мондиал 2022, а сега печелите награда, директно организирана от френско списание.

– Винаги съм имал френски съотборници. Освен това съм работил с Венгер в Арсенал. Не говоря нито дума, не разбирам нищо, но имам добри отношения с всички французи. Никога не съм си представял, че ще играя финал точно срещу този съперник.

Бяхте напълно непознат за голямата публика, а сега вече всички ви разпознават…

– Все още съм същият човек. Получих признание за труда в последните години. Само на 13 напуснах дома, а сега вече съм на 31 и все още имам много път да извървя. Сигурен съм, че тепърва ми предстои да спечеля много трофеи.

Вече имате световна титла с Аржентина. Означава ли това, че всичко, което ще постигнете в бъдеще, е само бонус?

– Не, не. Това, което се е случило, си остава в миналото. Аз не разсъждавам по този начин, защото съм амбициозен. Блъскам си главата в стената, когато нещата не вървят. Вече затворих една страница, спечелвайки световната титла, а сега искам да напиша следващата.

свързани статии

Да се върнем към началото в Мар дел Плата, където сте роден…

– Моите родители винаги са работили здраво. Брат ми е голям фен на футбола и на колите. Мар дел Плата е град, известен със своя плаж и рибата. Нещо като аржентинското Маями. За мен това е най-добрият живот…

Но вашето детство не е било никак лесно.

– Не бих казал това. По-скоро беше трудно за баща ми, който страдаше и трябваше да работи по 10-12 часа на ден. Така е, когато работите в аржентинско пристанище. Понякога ви плащат, понякога не. Моите родители трябваше да удвоят усилията си, за да си платим сметките или училищните такси, но техният пример ни направи много силни. Мен и брат ми.

Вярно ли е, че вашият модел беше Фабиан Бартез?

– По телевизията често даваха мачове на Манчестър Ю и Арсенал. С моя брат наистина обичахме да гледаме Бартез, но моят истински модел са родителите.

На 12 г. минавате проби в Ривър Плейт и Бока Хуниорс. Защо не се получи?

– Казаха ми, че имат други по-добри от мен. Бях млад и тепърва трябваше да прогресирам. Но Пепе Санторо, който тренираше вратарите в Индепендиенте, видя нещо в мен, което явно другите не са забелязали. Той усети, че става въпрос за огромен потенциал.

Така само на 13 г. преминавате в Индепендиенте, който се намира на 400 км от вашия град. Как го преживяхте?

– Страхувах се. Да напуснеш своя роден дом на толкова крехка възраст? Дори не бих казал, че ще пусна моя син да направи подобно нещо. Затова трябва да благодаря на родителите, които ми позволиха да си тръгна, за да осъществя тази мечта. Ако върна времето, разбира се, че бих направил отново същото, но пътят е труден. Плаках много, исках да се прибера, но си намерих приятели в пансиона и накрая си върнах усмивката. Мама и татко трябваше да вземат пари назаем, за да дойдат да ме видят. Беше истинска жертва за тях и за мен.

В предишното интервю казахте, че сте казали „не“ на дрогата и алкохола. Имаше ли реална заплаха?

– Да, защото базата на Индепендиенте се намираше точно до бедния квартал. Нямаше стена между двете. Дрога, алкохол, момичета, но по същото време аз отивах в залата, за да спортувам.

Арсенал ви забелязва по време на южноамериканското първенство за 17-годишни в Чили през 2009 г. и ви предлага да дойдете на проби.

– Помолиха ме да прекарам десетина дни в Лондон. Не очаквах да остана. Нямаше как да живея на друг континент, без да съм навършил дори 17. Но моят баща имаше големи проблеми с работата и от Арсенал ни предложиха бонус, който щеше да помогне на семейството.

свързани статии

Значи ставаше въпрос за семеен избор…

– Не. Баща ми отказа, майка ми и брат ми също, но аз реших да отида, за да помогна на семейството да се оправи. Исках да го направя още от 8-годишен.

Как мина вашата адаптация след това?

– Започнах в семейство, но културата в Англия е много различна. Не обичах да вечерям в 18:00 ч. и да си лягам в 20:00. Прекарах половин година в хотел заедно с брат ми. После мама дойде за 6 месеца с мен, пристигна и татко. Затруднявах се с английския, но се опитах да се адаптирам възможно най-бързо.

Признавате, че сте се страхували. От какво по-точно?

– От провала. Не исках да се връщам обратно в Аржентина, без да съм успял.

В периода между 2012 г. и 2019 г. минавате през 6 клуба под наем – Оксфорд, Шефилд У, Родъръм, Уулвс, Хетафе и Рединг. Какво ви донесоха тези преживявания?

– Имах добри и лоши моменти, бях контузен и се научих по-добре да се грижа за себе си. В Испания прекарах най-лошия сезон в моята кариера. След това през 2019 г. бях пратен в много посредствен отбор (Рединг), но всичко това ме направи много силен. Съсредоточих се върху футбола. Направих грешки и трябваше да се обърна към психолог, но моят син се роди през 2018 г. и тогава обещах на Господ, че това ще бъде последният ми наем. Бях на световното в Русия с моя приятел Мигел и гледахме загубения осминафинал с 3:4 от Франция. На връщане към хотела му обещах, че аз ще пазя на вратата на следващия мондиал.

Значи четете бъдещето…

– Не, просто бях много уверен и никой не можеше да ме убеди в обратното.

Как се стигна до вашия трансфер в Астън Вила, където се показахте на 28 г.?

– Имах разговор с мениджъра Артета и му казах, че мечтая да играя в националния отбор. Затова трябваше да ме пусне да си тръгна. Не му хареса, но ме разбра. Благодарение на Астън Вила постигнах моите цели и се класирахме за евротурнирите за първи път от 13 години, но преди това бях в кладенец без дъно и не знаех как да изляза от него.

Групите на световното се оказаха по-трудни от предвиденото…

– Срещу Саудитска Арабия допуснах 2 гола от 3 удара и беше много болезнено. Не исках да говоря с никого. Събуждах се посред нощ със страх, че мога да се прибера вкъщи като провал, но не исках да си тръгвам толкова бързо. Все пак моето семейство беше резервирало хотел в Доха за цял месец. Работих много с моя психолог и това ми помогна да се подготвя за мача с Мексико – 2:0. Вече се чувствах сигурен в моята сила.

Какво си помислихте, преди да излезете за финала?

– Усещах увереност и гордост. Казах си, че трябва да се насладя на момента. В продължение на 75 минути изиграхме нашия най-добър мач, но точно това е магията на футбола – 10 минути могат да те преобърнат. Финалът на световното ме направи по-добър вратар. Да страдаш, за да спечелиш! Това е историята на моя живот.

Флоран ТОРШЮ, FRANCE FOOTBALL, превод на в-к Тема спорт

Снимка: БГНЕС