Легендарният Марин Бакалов разкри защо е пропаднал трансферът му в Левски

Марин Бакалов е роден на 18 април 1962-а, преди дни празнува 60-годишен юбилей. Играе в Ботев Пд, ЦСКА, Спартак Пд, Марица Пд, Тетевен, както и в португалския  – 14 и португалския Шавеш. Има 454 двубоя в А група и 72 гола – на трето място е във вечната ранглиста по участия. В евротурнирите играе в 28 срещи, отбелязва и 5 попадения. Има 3 мача в А националния отбор, 19 в младежкия и 10 в олимпийския. Шампион на България (1989 и 1990). Носител на КСА (1981).

Бил е старши треньор на Ботев, Марица, Черноморец Бургас, Спартак Пд, както и президент и изпълнителен директор на Ботев. Марин Бакалов даде интервю пред "Тема Спорт" по повод празника си.

Г-н Бакалов, как се чувствате на 60?

-Годинките стават много, вярно е, но не мога да ги усетя. Чувствам се душевно по-млад иначе. Физически съм добре, даже още ми се играе. Желанието е голямо, любовта е жива. За съжаление обаче всичко си има граници. Поддържам форма покрай децата от школата на Академия Пловдив, набор 2011, които тренирам. Малките ме зареждат положително и емоционално. Покрай тях се чувствам по-млад (смее се).

От кога сте далеч от любимия Ботев?

-От 2014 година. Работя в КЦМ, вечер тренирам децата.

Имате дълга и успешна кариера. С какво се гордеете най-много?

-Виждам само хубавите неща. Футболът беше моята страст, превърна се в професия. Дълги години играх, а после се заех с треньорска и административна работа. По-важно е хората каква оценка ще дадат. Но не съжалявам за нищо. Бил участник във всички събития от 1980 до 2015-а. Бях част от най-големите успехи на Ботев, както и в трудните времена на оцеляване на клуба. Цялата пловдивска общественост вложи страшно много енергия и усилия в периода 2007-2014-а в спасяването на Ботев. Изкарах 2 вълшебни години и в ЦСКА, с най-силните футболисти и отбор. Това накратко е моята равносметка. Гордея се с това, което съм постигнал.

Как започнахте с футбола?

-Първият ми треньор е Александър Бахчеванджиев – Сашо Куката. 4 години бях при него. После като юноши с нас работи и бате Гошо Чакъров. Но аз в началото имах проблеми, тъй като не ме приеха в спортното училище. Мечтата ми беше да стана футболист. Бях доста силен ученик, но приемът беше по определени критерий – ръст, килограми, физически данни. А аз бях по-слабичък, дребен… Дори не ме допуснаха до изпити. Родителите по мое настояване трябваше да ме запишат в Стара Загора, но, за да остана близо до тях, ме заблудиха, че там не приемали деца от други градове. Така преминах в математическата гимназия в Пловдив и тренирах в школата на Ботев. Помогна ми и първи братовчед на майка ми. По-късно аз и още десетина момчета изкарахме казарма в спортната школа на Ботев. На всички ни дадоха шанс да се наложим при мъжете.

Но човекът, който ми е дал най-много във футбола е Динко Дерменджиев. На бате Чико държа най-много, вечно ще му бъда признателен. Невероятен човек и треньор със съвременни виждания, показваше изключително внимание и старание към нас, по-младите. Никога няма да забравя думите му, когато ни въведе при батковците в съблекалнята. Имаше големи имена: Славков, Сашо Иванов, Гаръбски, Калбуров, Босаков… Чико ни каза: „Виждате какви футболисти са, правете си сметка как да тренирате, как да живеете, какъв да ви е режимът, за да ви дам шанс да играете до тях! Възползвайте се, от вас си зависи“. И така тръгнаха нещата.

Спомняте ли си дебюта в А група?

-Разбира се, беше срещу Локомотив в София. Спечелихме с 1:0 след гол на Петьо Зехтински (б.а. – 27 август 1980 г.). Влязох в последните десетина минути. Иначе преди това ме пускаха в мачове за купата, още като ученик съм играл. Помня и първия си гол в елита. Вкарах го срещу Спартак Плевен в Пловдив (б.а. – 26 септември 1981 г., 3:0). Мога да ви кажа и за последния. Всъщност него ми го отмениха, иначе се получи много красиво изпълнение. И то в последния ми мач в кариерата – в Ловеч (б.а. – 29 май 1999 г., 2:0). Знаете, че с възрастта човек губи бързината си, бях вече на 36. С десен външен прехвърлих вратаря на домакините Витомир Вутов, беше паднал на земята, топката влезе в ъгъла долу. Уникален гол! Изненадващо страничният съдия размаха флага за засада и го отмениха. Най-красивият гол? Много такива имам. Но за най-скъп в личен план, защото беше труден, смятам този срещу ЦСКА. Случи се след първото ми завръщане в Ботев. Още в понеделник преди визитата в София направих тежка травма на глезена на десния крак, с голямо подуване. Обувката не можех да си обуя. От понеделник до четвъртък не можех да стъпя на крака. Компреси, масажи, физиотерапия… Адска болка. В петък вече успях да се почувствам по-добре. Петьо Зехтински ни беше треньор. Вика ми: „Ти прецени, влезеш ли – рискуваш да стане по-лошо“. Казвам: „Не! Ще играя!“. И излязох на „Армията“. Поведоха ни 1:0. При една контраатака Коцето центрира отдясно близо до корнера, намирах се на дъгата, вляво изтеглен, топката тупна и дойде за левия крак. Намерих я с голяма сила и просто я виждах как лети към ъгъла. Получи се хубаво изпълнение! С всичките придружаващи емоции, за които ти разказах, този гол ми е страшно важен.

Бързо ли се наложихте като титуляр в Тракия (б.р. – името на Ботев тогава)?

-Дерменджиев обичаше да залага млади футболисти. Навлезе цяло поколение, в един момент средната възраст на тима беше 21-22 години. Почти на 100 процента бяхме юноши на клуба. Впоследствие дойдоха Наско Пашев (Хебър), Антим Пехливанов (Горубсо Мадан), Гошо Георгиев (Марица) и Васко Симов (Родопа Смолян). Така се сглоби един от най-силните отбори в историята ни. Но много шансове се даваха на юношите. Почти всяка сряда се правеха контроли между мъжете и младите. По този начин юношите по-бързо се адаптираха, чувствахме се като част от едно семейство. Отделно от това батковците ни приемаха добре, подкрепяха ни като свои деца. В същото време обаче и ти трябва да си на нивото на изискванията. Никой няма да те търпи. По тази причина отпаднаха доста момчета, които не издържаха на напрежението, а бяха таланти. От моя набор 1962 останахме само аз и Митко Младенов.

Вие сте една от емблематичните фигури в историята на Ботев… Взели сте участие в толкова славни мачове, както и във вечното пловдивско дерби… Играли сте в общо 19 мача срещу Локото, от които имате 7 победи, 6 равни и 6 загуби, вкарали сте и 5 гола…

-Да, играл съм, така е, но не си водя статистики. От вас научавам този баланс. Спомням си дебюта – на 21 август 1983 г. Бихме с 4:2 (б.а. – голове на В. Симов 6, Костадинов 25, А. Николов 67 и Пехливанов 76) пред 35 000 на стадион „Девети септември“. За тях два гола вкара Ераносян.

И двата отбора бяха много силни. Получаваха се супер мачове пред препълнени трибуни.

Кой е най-скъпият ви успех в дербито на Пловдив?

-Вкарвал съм при две от най-големите ни победи. През лятото на 1988 г. спечелихме с 5:0, тогава вкарах дубъл (б.а. – 27 август, 3-и кръг. Останалите попадения са дело на Раков 31, Пехливанов 53 и Зайцев 80). Разписах се и при 5:2 през 1987-а (б.а. – 22 август, 3-и кръг, Пашев 32, 71, 75, 78 – д.). Имаше бърза размяна на голове, беше адски интиресно. Често се включвах от дълбочина, добавях отбити топки… Тогава избягах от полезрението на защитниците и бележех. Успешно играехме по онова време с Локомотив. Имаше тотално надиграване понякога. Тогава изпитваш удовлетворение от добре свършената работа.

Последното ми пловдивско дерби завърши със загуба –  1:2 (б.а. – 5 май 1999 г.). Това беше преходен период за нас, отборът се бореше за оцеляване, всяка точка ни беше изключително важна. Вкарах още в 3-ата минута от фаул с шут над стената. Загубихме след нещастен рикошет, разписа се Джефри (б.а. – Юлиян Джевизов). Все пак успяхме да се спасим от изпадане. Искам да подчертая нещо друго.

През 80-те години се практикуваше персоналното и зоновото покритие. Моята задача беше да се надигравам с Аян Садъков – изключителен футболист. От изхода на този сблъсък понякога зависеше как ще завърши дадената среща. Спомням си с носталгия за тези битки – винаги спортсменски, коректни, на високо ниво. Винаги съм се опитвал да го надиграя с позволени средства. Бяхме и приятели. Уважението беше взаимно. Никога между нас и колегите от Локомотив не е имало неприязън, омраза и злоба.

Кои бяха вашите любимци?

Чико, Тумби, Гунди. Панов, Якимов, Пенев, Славков, Зехтински, Коце Костадинов също ги харесвах. С някои от тях имах удоволствието да бъда и съотборник. Иначе за Диего Марадона нямам думи. Той е гений, човек-отбор. Докоснат от Бога футболист.

Мисля, че и децата по онова време можеха да изброят наизуст титулярния състав на Тракия…

-(Смее се). Да, така беше. Голямото ни предимство беше, че играехме все едни и същи хора. Почти нямаше текучество. Трудно беше някой да пробие в нашия отбор. Знаехме си и „кътните зъби“, дето се казва. Знаехме кога Пашев ще се върне назад и къде да му я подадем, Пехливанов от коя точка на терена ще се придвижи и как ще атакуваме… Автоматизиран футбол. Нека големите „специалисти“ у нас да проумеят, че тим се гради като първо направиш гръбнак и после наложиш покрай него млади. Иначе няма как да стане. Плюс това създадохме здрав колектив. Изключително много се уважавахме, почти навсякъде бяхме заедно и семейно. Това ни направи много сплотени. И до ден-днешен продължаваме да се виждаме.

Имате доста мачове в евротурнирите. Какво си спомняте от сблъсъците с Барселона през есента на 1981-а?

-И досега са пред очите ми. Бях войник, за да пътувам до Испания трябваше да получа разрешение от министъра на отбраната генерал Добри Джуров. Успяха да ме извадят от казармата. Изобщо не очаквах Чико да ми даде шанс да играя срещу Барса. Тръгнах си като на екскурзия едва ли не. Преди мача треньорът ме извика в стаята и ме попита дали съм готов. Отвърнах му: „Да, за какво?“. А той: „Смятам да започна с тебе. Няма да се притесняваш“. Почувствах се невероятно. Излизайки от тунела, който беше под нивото на терена, трудно виждах най-горните редове. Силно впечатление ми направи и излизането на домакините: надъхани, нахъсани – това са психологически моменти! Загубихме с 1:4, но изиграхме добър мач на „Ноу Камп“, особено първите 20 минути. Изпуснахме няколко чисти голови положения. Краси Манолов имаше празна врата, не можа да я уцели. Доста точни удари отправихме. Но Барса беше с големи звезди като Бернд Шустер, Алан Симонсен, Виктор, Алесанко, Кини, който тъкмо беше освободен от плен след отвличането си от баски сепаратисти… Та това ми беше дебютът в евротурнирите. На реванша стадионът беше претъпкан, колкото имаше вътре, може би още толкова бяха около него. Градът беше опустял. Уникално изживяване! Паметен мач. Бихме с 1:0 с гол на Славков, дори вкарахме и втори чрез Коцето Костадинов, но беше отменен по неясни причини.

Взели сте участие в десетки дербита срещу ЦСКА и Левски. Кои са най-паметните за вас?

-О, много са. Как да посоча само един мач? Срещу ЦСКА ни вървеше по принцип. Често ги биехме. Имаме и две победи на „Армията“ – през 1984 (11 август, 1-и кръг, 1:0) и 1985 г. (2 ноември, 11-и кръг, 3:2). Нормално е да има напрежение по време на тези сблъсъци със сини и червени. Максимална мобилизация имаше. Спомням си успеха ни над Левски с 2:0 през март 1981-а след дубъл на Митко Аргиров. Страхотен първи гол – с плонж засече центриране отдясно. Не можехме да разчитаме на водещи фигури: Славков спука апендицит, в болница го бяха приели, Петьо Зехтински имаше проблеми с коляното, не играха Юруков и Наско Маринов. Стадионът – претъпкан, хора имаше даже по околните дървета и по мачтите за осветление. Уникална атмосфера за футбол, и сега настръхвам, докато ти разказвам… Човек, който не е играл пред 55 000 души, няма как да усети каква е тръпката. Победихме с добра игра и категорично надиграване.

Но няма да забравя един мач в Пловдив, аз бях от ЦСКА, когато вкарах гол, но паднахме с 2:3 (б.а. – 25 май 1991). Тогава червен картон получи „братчето“ ми – Запрян Раков.

Няма да забравя и гръмкото 5:0 над Левски, когато вече бях в ЦСКА. Паметен мач, в който беше удоволствие да играеш. Когато видиш щастливи хората, и на теб ти става кеф, нормално е.

Защо отказахте оферта от Левски?

-Да, вярно е. През пролетта на 1988-а претърпях много тежка травма в областта на лицето – носа и челюстта. Пострадах на мач срещу ЦСКА. Не играех доста време. Излязох от болницата, започнах индивидуални тренировки, тичах в парка… Един ден гледам – пристига фолксваген, излиза един човек с куфарче. Пита ме: „Марин Бакалов? Така и така, праща ме Шпайдела. Ако имаш време, заповядай в София“. Тогава нямаше информация, телефони, интернет и т.н. Пристигнах в столицата, говорих с Васко Методиев. Той ми обясни, че ме иска в състава, че държи на мен, че иска да направи силна халфова линия и аз съм един от хората, около които ще се върти играта… Но извади тетрадка със списък на футболисти. В нея, срещу всяко име пишеше кога му свършва договора. За мен написали, че моят контракт с Ботев изтича това лято. Но не беше така. Имах договор с канарчетата до 1989-а. „А, значи съм се заблудил?“, каза Методиев. И така оставихме нещата да се развият по-късно. Но пък на „Герена“ така се развиха събитията, че Шпайдела го освободиха. Повече не са ме търсили от Левски.

Когато дойде офертата от ЦСКА не се поколебах изобщо. Прецених, че това е точния момент да сменя обстановката. Нужни ми бяха по-големи предизвикателства.

На „Армията“ усетихте ли, че напрежението и натискът са огромни?

-Е, разбира се. В ЦСКА не се признава друго място освен първото. Но пък на висока скорост започнаха добрите неща. Когато отборът върви, знаеш, че няма кой да ти търси отговорност. Еуфорията те води и емоциите на публиката не ти оказва влияние. Невероятни два сезона изкарах с червената фланелка! Пената, Костадинов, Стоичков – уникален отбор! Още на подготовката спечелихме силен турнир, бяхме в Португалия и Франция. Незабравими вечери в евротурнирите – мачове със Спарта Прага, Рух Хожув, стигнахме и четвъртфинал за КЕШ… Не е малко, нали?

Бележите при гръмкия успех над поляците с 5:1…

-Стана при контраатака. Костадинов и Стоичков беше трудно да бъдат следвани при акция. При тяхната скорост атаката завършва за секунди. Но се оказах на точното място, Емо беше изведен вдясно от Гошо Георгиев, аз се включих от дълбочина. Получи се прескачане на топката, поех я и я насочих в мрежата.

Какви бяха отношенията ви с големите звезди на ЦСКА?

-Перфектни! Уважението беше взаимно. Познавахме се от години. И ние сме ги надигравали, те знаеха кои сме, какви сме и какво можем. Тяхната младост и енергия и нашият опит направиха отлично съчетание. Радвам се, че бях от хората, от които по-късно тръгнаха и героите от САЩ 1994. По принцип не съм имал проблеми с никой от тези момчета. Аз ги уважавах, и те също. Не имало делене на София – провинция.

Взимате участие в емблематичния мач от 1 октомври 1989 година, когато ЦСКА мачка сините с 5:0…

-Е, как да го забравиш? Всичко е въпрос на нагласа. Самочувствието на отбора се гради с мачове. Бяхме изградили страхотно още по време на подготовката. Уверени бяхме, че сме силен и знаещ отбор, който може да победи всеки, разбирате ли? Момчета бяха изключително мотивирани да пробият в световния футбол. Как да го обясня? Ние можехме и повече да бием Левски, но се спряхме, леко намалихме „газта“. Даже аз, при резултат 5:0, стрелях, според мен неспасяемо в долния десен ъгъл. Вратарят Здравко Здравков като по чудо отрази шута. Левскарите бяха категорично надиграни и готови за още голове. Но искам да ви разкажа и какво се случи след победата. Бяхме си оставили колите на „Народна армия“. Публиката ни понесе на ръце от „Васил Левски“ дотам. Уникална обстановка!

А кой даде идеята на Стоичков да излезе в следващото вечно дерби с фланелка с №4 на гърба?

-(Смее се). Знаеш, че той има нестандартни хрумвания. Сигурно си е била негова.

Разкажете и за сблъсъците с Олимпик Марсилия през март 1990-а.

-Най-големите звезди на френския футбол играеха в Олимпик. Топотбор, от ранга сега на ПСЖ – с Крис Уодъл, Папен, Тигана, Аморос, Дешан, Веркрюис. Биха ни в София след уникален малшанс за нас, с гол в 86-ата минута на резервата Тис. Нелепо попадение почти от аутлинията. Ако се бяхме затворили, да играем за резултат, би било по-удачно, но…

Имате ли червен картон в кариерата си?

-Не, никога не съм бил гонен от игра. Няма такъв случай.

А тежки контузии получавали ли сте?

-Освен тази на лицето, не мога да се оплача от сериозни травми. Получих веднъж разкъсване на предна кръстна връзка, но успях да се възстановя без операция, с гипс.

Вие доскоро бяхте рекордьор по участия в А група. Как се почувствахте, когато счупихте рекорда на вашия идол Дерменджиев?

-(Замисля се). Да ти призная честно, не съм се почувствал специален. Никога не съм преследвал рекорди. Не е било на всяка цена. Последната ми година като футболист беше много успешна. Толкова добре се чувствах, и бях много лек, с опит, бях във форма… Получаваше ми се всичко на терена, изиграх силни мачове. Но никога не ми е било цел №1 да подобря някой рекорд. Аз можех и още да играя. Чико ме поздрави тогава. Даже не си спомням срещу кой отбор подобрих рекорда.

По-късно, когато първо Георги Илиев (461), а после и Мартин Камбуров (456) ви задминаха по участия, изпитахте ли известна ревност?

-Не! Като ви признавам това, може някой и да не ми повярва, но това е истината. Радвам се за Гошо и Мартин. Поздравявам ги и двамата.

Какво е най-важното за футболното дълголетие?

-Работа, отговорност и режим! Никога не съм пушил, едва на 26 години започнах да пия бира. Но много тренирахме. Навремето навсякъде беше така. И триразови тренировки съм имал. И друго – да има уважение към треньори, ръководители, колеги, привърженици, помощен персонал… Без добър колектив и футболисти не се получава.