Велизар за премията от 1 млн. и златния пръстен, и… защо ЦСКА е без титла 13 г.

Един от най-големите любимци на феновете на ЦСКА Велизар Димитров е 3 пъти шампион на България (2003, 2005, 2008), носител на Купата и Суперкупата на България, бивш национал и участник на Евро 2004, с дълга и успешна кариера в Металург Донецк в Украйна.

Ето какво каза Велизар Димитров пред Букмейкър Рейтинги:

-Разкажи ни за детството ти, кой повече те възпитаваше – майка ти или баща ти? -Никога не съм усетил по-различно отношение от майка ми или баща ми, дали съм по-глезен или не от един от двамата. По онези времена всеки си имаше работа – става, отива сутринта, прибира се вечерта. Ние бяхме възпитавани от системата, която беше тогава. Отиваш на училище, прибираш се, пишеш си домашните – нямаше плейстейшъни и никакви такива екстри. Имаше обаче контрол – вечерно време като се приберем задължително баща ми ме изпитваше дали сме подготвен за училище на другия ден. Родителите ми бяха учители, а след това в държавния сектор, друг нямаше (смее се).

-Колко често влизаше в спор с учителите, тогава другари? -Абсурд! Да отидеш без домашни или да не си подготвен… Или да се скараш с учител. Ако направиш нещо в училище, учителката първо с пръчката леко те съветва, а след това и вкъщи се затвърждава. Ако сега се направи забележка на някое дете, родителите започват скандали с преподавателите, става страшна работа. Вече няма това уважение към учителя и това е много жалко.

-Имаш ли брат или сестра? -Имам сестра по-голяма с година и половина от мен и брат, който е с пет години по-малък. Както знаете, по-големият винаги е виновен и той отнасяше ситуацията вкъщи, когато стане напечено. Това беше сестра ми. Усещах един приятен комфорт, защото каквото и да стане, винаги тя първа го отнасяше. След това обаче, когато се роди брат ми, този комфорт за мен приключи.

-В годините на твоето детство децата общо взето имах почти едни и същи играчки – едни и същи камиончета, конструктор и топка например. Коя беше любимата ти играчка или подарък за рожден ден? -Топката винаги ми е била любимата. Откакто се помня, винаги е имало топка около мен. Иначе си правехме дървени триколки с лагери или така непознатите за настоящите деца лагерни колички. Ожулени колене?! Това беше ежедневие. Вечерта, когато се прибирахме вкъщи, лека промивка с реванол, ако се налага и лягаш.

-Колко автомобила имаше на вашата улица, когато беше дете? -Спомням си в първия блок, в който живеехме, беше със седем входа от по осем етажа, огромни блокове – имаше доста народ. Но за да е имало свободни пространства да ритаме по 30-40 деца, не са били много автомобилите. Тогава беше трудно да имаш по един автомобил на семейство, камо ли по няколко. Сега като ходиш между блоковете няма такива пространства. Или са направени модерните изкуствени настилки за комерсиална цел.

-Спомняш ли си правилото с настъпванка между две деца при деленето на отборите и страхотната радост, ако те изберат първи в единия от тимовете? -Аз винаги съм бил капитан на улицата. Може би съм имал по-добри умения от останалите деца дори и с по-големите, когато играехме. И затова бях от тези, които участваха в настъпванката. Правехме какви ли не неща, ако видиш, че нещо не е както искаш или ти се струва, че не е честно. Или паднеш на земята и казвахме – започваме деленето на ново, или нещо объркаш стъпките.

-Как тръгна към големия футбол, как се запали по този спорт? -По това време имаше ученически спортни школи и училища. И много добре си спомням до ден днешен по време на самите часове как влизаше треньор по футбол, баскетбол, хандбал или друг спорт. И казваха – който има желание, след училище да заповяда да се запише да спортува. Идеята беше след часовете да тренираме по един час някакъв спорт. Тогава ти предоставяха гуменки, анцуг, тренираш с топки на училището. Да – на циментовата площадка, но няма да забравя как след училище оставаха по 20-30 деца само за тренировки по футбол. Аз не се разделях с топката. Училището ми беше на два километра ходене пеш и аз всеки ден с дрибъл с топката отивах и се връщах. Нямаше нещо, което да ме отдели от топката. За първи път започнах да се занимавам организирано с футбол във втори клас. Въобще не съм си помислял за нещо друго. Явно е било съдба. По това време обаче не гледах и следях само футбол. Какъвто спорт да излъчваха по телевизията, гледах. Много се интересувах и като всяко дете си имах тетрадки, в които си водих записки. Събирах отборите от вестник „Старт“. След това излязоха видео рекордерите, записвах спортни предавания, за да ги гледам на повторения. Спомняте си какво качество бяха видео касетите, лентата трепереше на места или се появяваха снежинки. Имаше и само две програми – първа и втора! По-креативните бяха инсталирали антени на блоковете, за да хващат сръбската телевизия. Баща ми се качваше на покрива и наместваше антената – започваше едно викане от покрива надолу до етажа: „Добре ли е? А сега… Завърти малко.“ Но такива бяха времената.

-Бягал ли си от час, за да играеш футбол или да гледаш футболен мач? -Аз бях доста примерен ученик и както вече ви казах, вкъщи имаше сериозен контрол. До седми клас бях пълен отличник. След това отидох в спортното училище и малко… там учебният процес беше по-занижен, тъй като и много тренирахме. Тогава да вали дъжд, сняг, да си настинал и да не отидеш на тренировка?! Това нямаше как да се случи. Трябва да си със счупена ръка, за да отсъстваш от тренировки. Сега нещата са други – студено му е на детето, завали малко дъжд и родителите решават – няма да го пуснем, за да не настине.

-Защо стана от ЦСКА? -Благодарение на баща ми, който беше запален фен на ЦСКА. Първият ми мач, от който имам спомени, беше с Рода. Той казва, че ме е е водил и преди това с Реал Сосиедад, а когато сме вкарали гол, ме е хвърлил 2 метра над себе си от радост. Но на този мач съм бил много малък и нямам спомени. Дядо ми – на баща ми бащата, и чичо ми бяха левскари. Още като малък обаче видяха, че при мен няма пречупване. Веднъж от ЦСКА, за цял живот от ЦСКА. Иначе прекарвах летните ваканции в Кюстендил при въпросния ми дядо – на баща ми бащата. С него мач на Велбъжд не се пропускаше. Там имах и много приятели, като и до ден днешен продължавам да поддържам връзки с много от тях.

-Как отпразнува абитуриентския си бал? -Бях в спортно училище, а по това време нямаше огромен избор от хотели и комплекси, както е сега. Абитуриентите от цял Перник се качваха на Боровец. Костюми от пясъчна коприна, които сега никой не би помислил да облече, но тогава да ви кажа не се обръщаше голямо внимание на тези неща. Завърших през 1995 година, защото в спортното бяхме до 11 клас, а и аз тръгнах от 6 години на училище.

-Как се озова в юношеската школа на Локомотив София? -До 3-4 клас бях в ученическата спортна школа в Перник. След това Миньор сформира групи и реших, че е по-добре да играя организиран футбол в клуба. След това преминах в юноши младша възраст. Когато станахме юноши старша възраст обаче времената бяха тежки, не се розчиташе много на юношите. Треньорът ни едва намираше пари да гостуваме в някои градове в Югозападна България. Освен това имаше добри футболисти в първия отбор и беше невъзможно да изместиш някои от тях. Дойде ден, в който треньорът ни каза всеки да се оправя кой както може. Едно момче от моя отбор вече беше отишло в Локомотив София и ми предложи да се явя на пробен период. Одобриха ме горе долу след три минути, вкарах няколко гола и това беше достатъчно. И така всеки ден с влака до Централна гара, после с автобус №85 и на стадиона на Локомотив. Тренирах и по обратния път. Отбих военната служба в Локомотив. След това обаче имаше закон първият професионален договор да го подпишеш с клуба-майка. В Миньор видяха потенциал и подписах първия договор с тях.

-И преминаваш в Литекс само за 2-3 мача, което е любопитна част от биографията ти? -Като подписах първи договор с Миньор, през лятото на 1999 година ме преотстъпиха в Литекс. Тогава играх в евротурнирите срещу Гленторан – отстранихме ги. След това дойдоха злощастните мачове с Видзев Лодз. Бихме с 4:1 и вече се подготвяхме да посрещаме Фиорентина с Габриел Батистута и Руи Коща. Историята с реванша я знаете, загуба с 1:4, после отпаднахме след дузпи. След двубоя Гриша Ганчев реши, че спира финансирането и отборът започна да се нарича ФК Ловеч. Преотстъпените момчета се върнаха по отборите си и всичко в Литекс приключи. Така се върнах в Миньор, поиграх малко и Локомотив София ме купи. По това време имаше добри взаимоотношения между двата клуба. Поиграх, но скъсах адуктор. В Локомотив прецениха, че няма да имат нужда от мен – не се знае как и кога ще се възстановя, и ме освободиха контузен. И тогава благодарение на Иво Славчев, Слави Павлов и Папарков, които вече бяха при Стефан Милушев в Марек, заминах за Дупница. Тогава обаче имах обаждане от Димитър Димитров-Херо за Локомотив Пловдив, който по това време беше на второ място в „А“ група, а Марек – четвърти в „Б“ група. И аз шокиращо за всички мои роднини и приятели, избрах четвъртия в „Б“ група вместо втория в „А“ група. Баща ми и дядо ми и те скочиха, знаете за враждата между Дупница и Кюстендил… Но за мой късмет изборът ми се оказа правилен. Отборът беше много силен и влязохме директно в „А“ група.

-За престоя ти в ЦСКА няма да разказваш, но спомняш ли си за трансфера от Марек на „Българска армия“? -Как да не си спомням. През сезон 2001/2002 с Марек направихме много силен сезон, завършихме на седмо място. Тогава първенството отново беше разделено на плейофи (първа шестица и втора осмица), като ние останахме в долната група. Вкарах доста голове и последва обаждане от моя идол от дете – Стойчо Младенов, дали имам интерес да играя в ЦСКА. Даже не си спомням какво съм му отговорил. По този повод се връщам отново в детството си. Спомняте си, че като дете всеки на улицата трябваше да е някой футболист. Аз винаги бях Стойчо Младенов и не се и даваше право на избор някой друг да бъде Стойчо Младенов. Нямахме оригинални фланелки, играехме с обикновени, но задължително на гърба си пишехме името и номера на любимия ни играч. Ти не може да играеш футбол на улицата без такава фланелка, няма да те вземат насериозно… Друго е да излезеш с името Стойчо Младенов и номера!

-Кога разбра, че си станал популярен? -Винаги ми е била странна тази тема. Много съм се притеснявал от тази популярност. Допреди да отида в чужбина гледах по всякакъв начин да не стоя под светлините на прожекторите. Притеснявах се дори да ходя по магазините – беше нещо ново, което ми се случваше. Всеки те спира или те разпитва, не бях подготвен за този интерес. Но никога не съм се чувствал по-специално от останалите хора. По този повод още в самото начало, когато пристигнах в ЦСКА, имах интересна случка. Имам мой приятел, който е катаджия в Перник и когато започнах в ЦСКА, пътувах всеки ден за тренировки. Един път ме спира: „О, тебе откога те чакам…“ Погледнах го малко странно, защото не бях направил нищо. Човекът обаче радостен: „Аз толкова години съм фен на ЦСКА, откога те дебна да те спра да си поговорим…“ И до ден днешен той не пропуска мачове на ЦСКА.

-Кога изкара първите си пари от футбола и какво си купи? -Това беше още, когато играех в Миньор. Спомням си, че премията беше 1 милион лева! Отидох и си купих златен пръстен с едни малки диамантчета. Цялата премия отиде за това.

-Прекарвал си доста време в Кюстендил в едни по-смутни години в средата на 90-те. Имаше ли опасност да се „подхлъзнеш“ и да тръгнеш по лош път? -Откакто се помня, от втори клас – единствено спортът ме е интересувал. Разбира се, че имах приятели, които изкарваха лесни пари. Знаете онези години с чейндж бюрата, валутите. Бяхме близо до границата, търгуваше се с бензин и с какви ли не стоки. Разбира се, че сме илизали по дискотеки, но никога пред мен не е стоял такъв въпрос. Всичко зависи от възпитанието.

-Всеки младеж, а и футболист на всичко отгоре, няма как да не се покаже с кола и да мине през центъра на града… -Аз доста време нямах личен автомобил. Кой юноша изкарва пари, за да си купи кола?! И поради тази причина доста късно изкарах книжка. Купих си една бяла Тойота Корола вече, когато бях в Марек. Тогава Тони Евтимов ми беше инструктор.

-За какво плака за последен път и често ли ти се случва? -Много пъти съм плакал от ярост, вбесяване или неуспешен мач. След загуба с мен не се говори с дни. Иначе в житейски план имало е много хора, които са ме разочаровали, но си поправям мирогледа. Да седнеш да плачеш, защото някой те е излъгал или разочаровал – не е мъжко. Забравям подобни разочарования, но винаги имам едно на ум и от такива случки се старая да не допускам повече подобни грешки. За да те излъже някой, вината е била в мен.

-Наивен ли си? -Може би бях наивен допреди десетина години. Тогава си мислех, че всичко, което хвърчи, се яде. Понесъл съм доста удари, но съм такъв характер, че това за мен са маловажни неща и гледам да се абстрахирам – да не ги мисля много. Когато човек много мисли, накрая освен че нищо не измисля, може би в повечето случаи взима грешно решение. Аз имам едно качество, което ми позволява бързо да преценявам хората. Това досега не ме е подвеждало.

-Вярваш ли в съдбата, защото почти половината ти живот мина в Перник и Донецк – два града, свързани с тежката индустрия? -Най-вероятно е чисто съвпадение. Не съм от хората, които чакам нещо да се случи, защото било написано или всичко се знаело предварително. Ами, ако лежиш цял ден вкъщи, нищо няма да ти се случи…

-Ако някой ти беше казал, че преди 13 години за последно ще вдигнеш шампионския трофей с ЦСКА и от тогава това няма да се повтори, какво би му казал? -Щях да му кажа, че е тотално умопобъркан. Тогава през една година ставахме шампиони, а в тази, в която пропускахме, бяхме на косъм. Немислимо е 13 години отбор като ЦСКА да не е шампион. Не би било за 2-3 години, камо ли толкова много. Но за това си има куп обективни и субективни причини. И това може само да тежи на ръководителите през всичките тези години. Никой друг не е виновен. Една фирма или предприятие, когато не върви, виновен е собственикът или ръководителят най-отгоре в йерархията, защото той не е взел правилните решения.

-Предстои реванш за Купата на ЦСКА срещу Лудогорец. Имат ли сили червените да отстранят съперника? -Естествено, че ЦСКА има сили да отстрани Лудогорец. Това, че мачът не беше завършен по най-добрия начин, по никакъв начин не показва, че ЦСКА е по-слаб. Мисля, че ЦСКА стоеше доста по-убедително в първата среща и няма сила, която да им пропречи да го направят на реванша. Мисля, че е напълно реално да победят. Обаче да не забравяме, че играят със силен отбор с много качествени футболисти.

-Ще успее ли Любослав Пенев да внесе нужния хъс за този важен двубой? -Тук има следното важно уточнение. Един отбор може да има и най-добрите футболисти, но ако те не изпълняват указанията на треньора, се получава посредствена игра. Дори само двама или трима да не правят това, което иска треньорът, не се получава. В ЦСКА се смениха няколко треньори, които имаха своите стратегии. И играчите трябва да се замислят дали проблемите са само в треньорите. Защото в крайна сметка те са хората, които утре излизат да играят 90 минути. Много мразя, когато чуя: „Проявихме по-голямо желание.“ Ти постоянно трябва да имаш по-голямо желание, трябва постоянно да си мотивиран, трябва първо при теб да търсиш причината, ако си загубил. Има много футболисти, които винаги сочат този до него за провала. Тогава ти направи така, че да му помогнеш и да поправиш неговата грешка. Щом моят отбор е загубил, е трябвало аз да вкарам три гола, или да направя три асистенции. Винаги търсех вината първо в себе си.

-С какво са свързани най-краткосрочните ти цели? -В момента амбицията ми е свързана с Миньор Перник. Иска ми се час по-скоро клубът да функционира така, както на мен ми се иска. Ясно ми е, че нещата не са лесни, съобразяваш се с много неща, за съжаление повечето клубове са по същия начин, но винаги трябва да се стремиш да постигнеш добри резултати. Идеята е да помагаме с това, което сме видели, и да подобрим структурите на клуба.

-Кога ще видим Миньор Перник отново в елита на българския футбол? -Ние си преценяваме собствените възможности и към момента това е тема табу. Ако тръгнем да афишираме някакви амбиции, лъжем себе си и хората. Ние все още имаме пропуски по отношение на базата – трудно намираме къде да тренираме. Първо трябва да оправим тези неща, трябва да намерим още хора, които да помагат. Ако се случат всички тези неща, тогава с най-голямо удоволствие – защото аз съм максималист човек, както треньорите и ръководството. Нямаме абсолютно никакъв натиск или напрежение към този момент. Ясно ми е, че феновете винаги искат и е нормално Миньор да е в елита, но когато видиш ситуацията, трябва да бъдеш реалист. Ние ще влезем в „А“ група, ще ни бият и ще изпаднем, а целта не е това. Идеята е да се направи нещо функциониращо, за да може да се надгражда постоянно.