Григор Димитров се включи в поредицата на Eurosport „Players’ Voice“, в която тенисистите получават думата. Първата ни ракета коментира уроците, научени от пандемията, преходът към 30-те, фондацията си и любовта, която таи към България. Вижте какво написа бившият №3 в света:
Когато ми казаха, че имам коронавирус, тази новина буквално ми спря дъха. Бях се срещнал с толкова много хора в този период, включително с деца и семейства, така че първото нещо, което трябваше да направя бе да се убедя, че всички те знаят. Към това число се включваше и моето семейство, защото мисля, че се срещнах с всички едновременно – за щастие, никой не бе заразен.
След това беше много важно за мен да изпратя правилното послание. Не се скрих – можех лесно да запазя тишина, но просто исках всички да са наясно, че няма значение кой си, какво правиш и колко си здрав физически.
Всичко се случи в много неподходящо време. Пазих се толкова дълго време, положих много усилия в периода, преди да се заразя. Беше момент, в който наистина можех да положа допълнителни усилия, тъй като предходната година страдах от проблеми с рамото и това беше подходяща възможност да наваксам за изгубеното време.“
„Когато се заразих, нямаше какво друго да направя, освен да обърна поглед назад към кариерата си и да осмисля всичко случило се. Имах много време. Освен това подобна случка те кара да осъзнаеш колко слаб си и колко незначително е всичко, особено когато стане дума за здраве.
Със сигурност се учех в течение на времето, но имах късмета да бъда заобиколен от прекрасни хора като отбора и семейството ми, хората, които ме обичат. Започнах да играя отново, но просто не бях на нужното ниво – както физически, така и психически. Не бях готов да взема допълнителните стъпки. Малко по малко започнах отново да намирам ритъма си и се завърнах към подобие на нормалността.
Сега е приятно просто да оценявам малките моменти, тъй като смятам, че често неглижираме нещата около нас – независимо дали става дума за красив изгрев или просто възможността да седнеш и да пиеш кафе с приятели. Приели сме толкова много неща в живота за даденост, което е донякъде нормално. Животът се забързва, имаме много желания и си поставяме цели, които изискват толкова повече от нас, че губим представа за детайлите.
Мисля обаче, че тази перспектива се промени за всички ни и може би щастието ще се проявява по малко по-разичен начин оттук нататък. В крайна сметка всички искаме да намерим мястото си под слънцето, да постигнем целите си и да превърнем мечтите в реалност.
Скоро ще навърша 30 години и не бих казал, че съм мислил по темата прекалено много, но едно мога да кажа със сигурност – развълнуван съм.
Не си млад, не си стар, но се усеща сякаш влизаш в нова фаза от живота си, където започваш да се приемаш по различен начин, да се разбираш малко по-добре и да се лишаваш от ненужните неща, които те заобикалят. Не искаш да губиш времето си за неща, които не допринасят към живота ти.
Физически се чувствам добре, психически не се чувствам на 30, което е добре, но въпреки това смятам, че съм много по-зрял като мислене. Кой знае какво ще се случи? Само времето ще каже. С удоволствие бих продължил да играя докато тялото ми позволява да се състезавам на най-високо ниво. Тенисът обаче е само нещо временно, няма да се занимавам с това цял живот. Ние сме атлети и всеки атлет има давност, това е положението.
В момента преживяваме мечтата си, но след това започва истинския живот. Отвъд тениса се надявам да имам семейство и да работя по други неща, с които винаги съм искал да се занимавам. Един ден, когато дойде моментът да каже сбогом на нещо, ще съм готов да посрещна следващото с отворени обятия и ще съм развълнуван от следващия етап от живота ми.
Наскоро основах своя собствена фондация, за която се надявам да играя голяма роля в този процес. Това е нещо, за което винаги съм си мислил и за което просто изчаквах подходящия момент. Когато растях в България, майка ми ме прибираше от училище и минавахме покрай деца, които на практика нямаха шанса някой да им помага. Помня, че я питах дали някой ще им помогне и тя беше много честна с мен: „Няма да те лъжа, сине, те са в много трудно положение, но ако искаш да направиш нещо някой ден, защо не продължаваш да играеш тенис?“
Тези думи остават с мен и до днес, всъщност дори назначих майка ми за директор на фондацията. И двамата помним този разговор, така че той носи значима символика. Тя мисли по различен начин от всеки, който съм срещал досега и смятам, че тя е причината и аз да мисля по нестандартен начин. Разполага с безгранична позитивност и аура, която ми говори на познат език. Кара ме да искам да намеря следващата крачка. Не бих могъл да намеря по-подходящ човек за този пост, вярвам, че ще се справи великолепно, не съм се съмнявал в нея и за секунда.
Все още подреждаме последните парчета от пъзела и това ще отнеме известно време, тъй като искаме да покрием широк спектър, а не просто да се концентрираме върху едно нещо. Опитваме се да подкрепим възможно най-много проблеми – независимо дали става дума за семейства, деца или възрастни. Искаме да сме насреща за всеки, който се нуждае от помощ, за да продължи с живота си.
Развълнуван съм, но е предизвикателство, тъй като трябва погледна дълбоко в себе си. Имам чувството, че бях сред късметлиите със семейство като моето. Всеки член допринася с нещо различно и значимо в живота ми. Научил съм много от всеки от тях и просто искам да отвърна с нещо, това е моят начин да се реванширам за отсъствието от семейството и страната си.
Да играя за България е нещо значимо за мен. Всеки от семейството ми все още живее там и се опитвам да се прибирам възможно най-често. Имал съм много възможности по време на кариерата си да играя за други държави, но съм горд от това, че никога не съм взимал драстични решения. Горд българин съм и това винаги е било част от мен. Мечтата да стана професионален тенисист ме накара да изляза в чужбина много рано, но все още съм същия човек, който бях и тогава. Паспортът и знамето ми са български. Радвам се, че успяваме да създадем история в българския мъжки тенис, особено след постиженията на сестрите Малееви в женския.
Това е от огромно значение за мен, но се надявам, че фондацията ще направи така, че да оставя след себе си повече от постиженията на корта. Живеем в несигурни времена и всичко се променя всеки ден, независимо къде се намираш по света. Едно нещо обаче е сигурно – трябва да живеем за момента, да го оценяваме, да даваме 100% от себе си – на и извън корта – това е всичко, което можем да искаме. Контролирай контролируемото!
Материал на tenniskafe.com