Новината за смъртта на Диего Марадона потресе света на футбола. Първоначално мнозина се съмняваха, че е истина и отказваха да приемат фактите. Това важеше дори за водещи световни медии. Страхът от лансиране на слух обаче отстъпваше на страха, че най-големият наистина си е отишъл.
Навярно наистина става дума само за слух, тръгнал от вестник "Кларин", си мислеха почитателите на митичния аржентинец. Дори синът на легендата научи скръбната вест от журналист.
По-късно информацията на изданието беше потвърдена официално. И Аржентина се задави от сълзи. Също и Неапол, където Дон Диего се превърна в божество. В периода 1984-1991 година той трансформира Наполи от средняк в страшилище и изведе тима до две титли на Ботуша.
От аржентинската футболна федерация също не скриха болката си. През 1986 година Марадона почти собственоръчно издърпа родината си до световния футболен връх. Историята рядко е виждала нещо подобно. Един спиращ дъха микс от техника, бързина, агресия (с топка в крака), поглед, присъствие, влияние върху отбора. Харизмата му беше опияняваща.
Най-интересното е, че футболистът Марадона беше почитан от всички и клубните пристрастия не играеха никаква роля. Той хипнотизираше и дори онези, които не го обичаха, не можеха да скрият възхищението си към него.
Паралелите с Лионел Меси през последната декада нямаше как да бъдат подминати и сравненията между двамата присъстваха навсякъде. Никой няма нужда от търсене на отговора на вечния въпрос "Кой е най-велик", но бих искал да се върнем на него, за да запознаем по-младите фенове на футбола със статута на Марадона.
Той нямаше в колекцията си и една Златна топка, не беше голмайстор като Лео и никога не беше триумфирал в Шампионската лига (КЕШ по онова време). Но накара цяла една нация да плаче от радост преди 34 години и от мъка сега. Превърна се в идол не само в родината си, но и в Неапол, където преобрази една "каруца" в изящна каляска.
За разлика от Меси, Марадона не е имал привилегията да играе в супер-клуб с магически халфове и дългогодишни традиции. Дон Диего сам изгражда славния отбор на Наполи и го води към върховете на Ботуша и в евротурнирите. Не можем да твърдим същото за Меси, чиято игра през годините зависеше много от формата на Шави и Андрес Иниеста. Лео не е триумфирал в Шампионската лига вече пет години. Откакто Шави си тръгна от "Ноу Камп". Случайност?
Същото важи и за националния отбор на Аржентина. Паралелите между Меси и Марадона по отношение на контрола върху топката, демаража и скоростта са поразителни. Съвършени техници, истински гении. Толкова близки и всъщност толкова далечни...
За разлика от Меси, Марадона печели световната титла на 26 години. На толкова беше и звездата на Барса на Мондиал 2014 в Бразилия, когато загуби финала срещу Германия в продълженията. Ако обаче погледнем състава на "гаучосите" от 1986 година, ще видим че само петима (освен Марадона) играят в Европа, а от тях единствено Буручага (Нант), Валдано (Реал Мадрид) и Пасарела (Фиорентина) са от най-висока световна класа.
Разликата между Марадона и Меси не е само в "Златната Нике", но и във влиянието върху отбора. Двамата аржентинци са си изградили съвсем различен статут както в представата на своите сънародници, така и в умовете на съотборниците си.
Меси все още често се държи като талантлив, но сърдит хлапак без характер, когато нещата не вървят. Спомнете си Ливърпул през 2019 година, Рим през 2018 година... На Лео можеш да подадеш топката по всяко време, очаквайки той да излъже 5-6 човека и да вкара гол - приказният футболен принц, който блести и се носи на крилете на контраатаката. Този, който е силен тогава, когато има ден и рядко може да бъде открит в трудни за отбора времена. Принцът, а не кралят. Този, който не може да носи отговорност, когато ножът опре до кокала и сякаш бяга от момента, в който трябва да каже тежката си дума.
Казвам всичко това не от неуважение към Меси (най-гениалният футболист през този век), а точно обратното - за да подчертая колко огромен беше Марадона и каква тежест имаше той за своите отбори.
Дон Диего беше нещо повече от футболен магьосник, дарен от Бог с изумителен талант и рядко срещани технически способности. Марадона имаше нещо, което Меси няма и никога няма да има - ореола на крал, на лидер, на божество. На когото да заложиш парите си, на когото да повериш живота си в един напечен мач с много неизвестни. Съотборниците на Марадона както в Наполи, така и в Аржентина са го идеализирали до такава степен, че са били готови да умрат за него. Те са му вярвали, защото Диего често е показвал, че сам може да влачи на гърба си две "каруци" отпреди четвърт век.
Невероятният Пеле може да е считан с право за Краля на футбола, но лично за мен Марадона е нещо повече. Той е футболният Бог. Защото в неговите крака топката не познаваше гравитацията и човек оставаше с илюзията, че гледа нещо напълно нереално - енергия от друг свят. Като кадри от "Матрицата", която навярно е базирана на играта на Дон Диего... Защото Марадона не стъпваше, а се рееше. Той не риташе топката, а я галеше и я обичаше. Обичаше го и тя, защото беше направена за неговата левачка.
Вие за колко хора сте готови да умрете? Не говорим за близките. А за човек, който не носи вашата кръв, но я е накарал да закипи от вълнение и щастие. В момента има милиони хора по целия свят, които скърбят за Марадона не заради лайкове на снимките в социалните мрежи, не от търсене на внимание или лицемерие. Плачат искрено с парещи сълзи, които извират от сърцето и душата. Сърцето и душата, които този футболен магьосник стопли и разгорещи с харизмата си. Тъжни са не само аржентинците и неаполитанците. Тъжни са всички, които искрено обичат най-великата игра. Защото си отиде най-великият от всички.
Друми Георгиев, Gol.bg