БГНЕС
Нямаше усещане за неизбежност, когато топката попадна в краката на Федерико Киеза. Нямаше истинско усещане за благодат. Агонизиращите 95 минути футбол се бяха погрижили за всичко това. Подобно на уморени боксьори в 13-ия рунд Италия и Австрия просто обикаляха, очаквайки да видят чии крака първи ще подадат. Високият отскок на нападателя на Ювентус и спирането на топката с глава, за да не излезе в аут, просто подсилиха представата за двубой, в който нищо не работеше.
И тогава последва замахване и след мощен изстрел с левия крак топката се озова в мрежата на австрийците, а Киеза беше погълнат от вълна сини фланелки. Италия отново беше жива! В нощта, когато скуадра адзура почти беше спряла да вярва в чудеса, ракетата на Киеза в продълженията (95 минута) се почувства като нещо повече от гол. Беше благословия, целувка на живота.
Естествено, дори при победата има елемент на антиклимакс предвид начина, по който италианците ни очароваха по време на груповата фаза. Това флуидно предно трио почти отсъстваше, доминиращата полузащита изчезваше за дълги периоди, тъй като Австрия се противопоставяше много добре. И все пак всеки, който има и най-слабия опит в турнирния футбол, би могъл да предвиди тест като този някъде по пътя.
Наистина ли си мислехме, че скуадра адзура ще го измине без проблеми? Не беше ли неизбежно някой някъде да хвърли гаечен ключ в колелата им? Като цяло турнирите не се печелят и губят от красивия футбол. A точно в нощи като тази. Когато мачовете са стегнати, когато нервите са опънати, когато крайната детерминанта на победата не е броят на медалите в джоба ви, а вашият праг на страдание.
Италия беше изиграла малко блестящ футбол тази вечер, за да достигне до този момент. Бяха запалили турнира в груповата фаза. Но никой не ги беше карал да страдат така. И така в една свежа нощ в Лондон отборът на Роберто Манчини беше на ръба – ритани, натъртвани, принуждавани от време на време да изпитват болка. Незачетеният гол на Марко Арнаутович през второто полувреме дори ги принуди да обмислят немислимото. Смените на Манчини – не само двамата голмайстори (Киеза и Песина), но и Белоти, се оказаха ключови. Натъртванията болят сутрин. Но блясъкът на победата, запечатана от Матео Песина, ще бъде най-великолепният аналгетик, който можем да си представим.
Със сигурност това беше по-здрав и по-неприятен тест от всеки друг, с който Италия се сблъска в този турнир. За разлика от Уелс Австрия всъщност определено крие заплаха в предни позиции. За разлика от Швейцария те се конкурираха физически в средата на терена и имаха координиран план за прекъсване на владението на скуадра адзура. За разлика от Турция те не просто връщаха топката обратно веднага щом я получаваха.
Австрия е сродна на отбор от Бундеслигата по стил и темперамент с елегантния си вертикален стил и ненаситна преса. Очевидно тимът си беше научил уроците от груповата фаза. Те знаеха, че най-добрият начин да спрат Италия е да ги принудят да играят с по-високо темпо, отколкото им е удобно. И скуадра адзура наистина губеше хватката си, след като за 90 минути създаде само няколко опасни положения.
Отмененият гол на Арнаутович беше много необходимо събуждане. Манчини отстрани Марко Верати от халфовата линия и представи по-упорита двойка в лицето на Песина и Мануел Локатели. И така Италия успя да впрегне достатъчно ред сред хаоса, за да се класира на четвъртфиналите. И в известен смисъл това може да е най-доброто нещо, което да им се случи. Сега адзурите ще имат време да поправят своите недостатъци преди следващата битка, да затегнат няколко винта, да станат по-малко предсказуеми в атака и малко по-трудни за противодействие. Но най-важното е, че вече знаят, че могат да спечелят такива видове мачове. Когато книгата с формулярите е хвърлена от прозореца, когато тактическите планове са изчерпани и когато всичко, което остава, е да се изправиш и да се биеш.
Джонатан ЛЮ, Гардиън, превод на в-к "Тема спорт"