Уникалният клуб

Уважаеми читатели на Gol.bg, продължаваме да ви представяме новата ни рубрика "Фен зона".

В нея ще имате възможност всеки един от вас да напише/изкаже вижданията си по важен за него спортен/футболен въпрос.

Материалите ви ще бъдат публикувани в сайта, като авторските права остават в полза на Gol.bg.

Сега е моментът да излеете мъката и възхвала за любимите си отбори и личности. С най-добрите и талантливи от вас ще изготвим и специални блиц-интервюта.

Публикуваме нова статия на Любомир Лозанов за любимия му клуб Байерн Мюнхен. Изпращайте вашите материали на info@gol.bg.

Големите  отбори имат способността да  създават една неповторима, уникална  атмосфера. Тази атмосфера обгръща  целият клуб – играчите, треньорите, стадиона, феновете.  Тя е онова, което поддържа енергията им.  Използвам точно думата атмосфера, защото тя най-добре описва това, което искам да представя. Знаете какво се случва, когато небесното тяло, познато като астероид, навлезе в атмосферата. Започва да свети. Ярко. Какво е астероидът? Парче скала, което се рее безцелно из космоса. Това парче скала няма начало, място, което да нарече дом. Парчето скала няма съдба. То е задвижвано от случайните сили на космоса. И нищо повече. Но веднъж привлечено от друг обект, то намира съдба. И когато навлезе в атмосферата на този обект, започва да свети по-ярко от самото слънце.  И се превръща легенда, предавана от уста на уста за поколенията. Така е и с хората. Безцелно се лутаме из мъглите на съдбата, но веднъж попаднем ли на точното място, в точният момент, веднъж намерим ли пристан някъде, то всичко се променя в нас. Както е казал големият Денис Бергкамп: „Когато подкрепяш футболен клуб, не го правиш, заради титлите, играчите, историята. Правиш го, защото си намерил себе си в него, намерил си място, където принадлежиш.“ И тогава започваш да светиш по-ярко от самото слънце.

Мога да се сетя за редица легендарни футболисти и треньори, които са станали велики, заради атмосферата, в която са израснали. Велики имена, които са произлезли от велики отбори – Пеле, Кройф, Бекенбауер... Малдини, Тоти, Раул, Дел Пиеро, Лам, Шави, Швайнщайгер, Гуардиола... Те са родени там и са били със съдбата си още от първият ден. Но има и хора, които не са случили на подобна участ. Те са намерили своята съдба впоследствие.

Оливер Кан не е роден в Мюнхен. Дори не е баварец. Шваба е, родом от областта Бадем-Вюртемберг.  Но намира своето място в Мюнхен, на „Олимпиащадион“, както се нарича старият стадион на Байерн. Веднъж попаднал в баварската атмосфера, Кан започва да блести толкова ярко, че замъглява всичко останало. Това става през 1994-та година, когато приключва един от най-тежките периоди за Байерн в модерната история на клуба...

След напускането си Бекенбауер сякаш забравя за Байерн. Неговата съдба го отвежда в Щатите, после в Хамбургер, а накрая и като национален  селекционер на Германия. Герд Мюлер се пристрастява към чашката. По-късно Румениге, Матеус  и Ефенберг напускат в посока Италия, подгонени от безпаричието. И отбора потъва в една спирала от медийни скандали и финансови проблеми. По всичко изглежда, че съдбата на Байерн ще е подобна на съдбата на Аякс след края на ерата „Михелс-Кройф“. Забрава.

Ули Хьонес е големият герой в тази ситуация. След приключването на кариерата си като професионален футболист, той влиза в управлението на клуба и се превръща в олицетворение на Байерн Мюнхен. И знаете ли кое е най-интересното? Че той дори не е юноша на Байерн, не е и баварец по рождение. И той също е от Бадем-Вюртемберг. Също шваба. През 1982 той претърпява самолетна катастрофа, в която е единственият оцелял. Но дори не си взима почива. Държи здраво властта в клуба през най-тежките му периоди и обединява около себе си главозамаялите се от успехите легендарни играчи. Създава екип – Хьонес, Бекенбауер, Румениге, Мюлер, Майер, Аугенталер. Всички те получават важни длъжности в клуба. За Герд Мюлер, борещ се с алкохолна зависимост, това се оказва и последната надежда за нормален, смислен живот. Останалото е история, както се казва. Този екип прераства в нещо повече – той се превръща в семейство. Семейство „Байерн“. В което мнозина откриват себе си и намират място, където принадлежат.

Хьонес не е израснал сред баварската  атмосфера, а е дошъл отвън, точно  като безцелното парче скала, за което писах в началото. В този смисъл не е случайна  приказката, че „камъкът си тежи  на мястото.“ Но Хьонес не  единственият човек, който е намерил  себе си в Байерн. Отново се  връщаме към Оливер Кан. Буйната лъвска грива, смръщените рошави вежди, суровото изражение. Той спечели всичко възможно с Байерн през своята славна кариера – Купа на Уефа, Шампионска лига, Интерконтинентална титла, титли и купи на Германия. Става единственият вратар в историята, който печели наградата за играч на мача на финал от Шампионска лига(2001-ва година срещу Валенсия). Става единственият вратар в историята, който попада в тройката за Златна топка два пъти, и единственият вратар, който завършва втори при наградата за футболист на ФИФА през 2002-ра. С Германия сътвори същински подвиг, когато контузен ги изведе на финал срещу Бразилия преди 15 години. Тогава славата отиде за Феномена Роналдо, но 15 години по-късно сякаш делото на Оли е истинското постижение. Защото той се превърна в единственият вратар в историята, който спечели наградата „Златна топка“ за най-добър играч на Мондиал. Когато говорим за тези постижение като за единствени, трябва да подчертаем, че никой друг не ги е постигал – нито Нойер, нито Касияс, Буфон, Дзоф или Яшин. А кой друг е имал следното постижение? След нещастно загубеният финал през 1999 година срещу Юнайтед целият отбор на Байерн е морално унищожен. Погребан. Играчите не вярват в себе си, в своите способности. И навярно целият отбор би се разпаднал, ако няма силна обединяваща фигура. Капитан. Титан. И две години по-късно, срещу Валенсия, този Титан отразява три испански дузпи, за да върне Ушатата обратно в Мюнхен. И след това избира да се отдели от празнуващите си съотборници, да отиде до легналият на земята Сантяго Канисарез, стражът на Валенсия, и да го прегърне. Защото Кан имаше такъв характер, какъвто не съм наблюдавал у никого другиго. Той изнесе на раменете си един от най-слабите Бундестимове и върна един отбор обратно на върха след много, много години. Почти сам. За мен, това е напълно достатъчно да го считам за най-великият вратар в историята. Но най-важното е, че Кан намери себе си в Байерн.

Крал Рибери  е още един пример за това, за което пиша. Роден е в  бедно, работническо семейство. На  две години претърпява автомобилна  катастрофа със семейството си, която го обезобразява за цял  живот. Като следствие от белезите  си, той е отхвърлян от своите  връстници. Расте сам и изолиран. Изгонен е от школата на  Лил, защото бил „дребен“. На 20 години  работи като общ работник на  строеж. Сменя отборите, но никъде  не се вписва. Напуска Галатасарай след множество скандали, а един от шефовете на клуба дори го заплашва с бухалка. Отказва се от религията си, за да се ожени. През 2010-та година бе установено, че французинът е изневерявал на жена си с непълнолетна проститутка. Изправен е пред заплахата да изгуби семейството си и да попадне в затвора. През 2016-та французите се отказаха от него, след като единодушно се обявиха против неговото завръщане в националният отбор, след проведена анкета... Но за Байерн Рибери е крал. Той намери своето място в Мюнхен и го доказа през 2013-та година. Всички помним какво се случи през 2012-та, на „Алианц Арена“. И какво се случи през следващият сезон. Е, най-голямата заслуга за това бе на отхвърленият Рибери. И спечели наградата „Играч на УЕФА“ за сезона. А заслужаваше и златната топка. Рибери е боец. Борил се е през целият си живот. И през последните години продължава да се бори – с възрастта, с постоянните контузии. За мен, той е наследникът на титанският характер, който носеше Кан.

Искам да  завърша с това, че Байерн не  е просто футболен клуб, не  е група милионери, играещи за  здраве и удоволствие, или пък  частна организация, целяща единствено  печалба на пари. Ние не сме като Барселона, като Реал, като Манчестър Юнайтед или Сити. Байерн е едно семейство. Няма значение къде си роден, в какво семейство, какво ти се е случвало в миналото, какво издънки си имал, нищо от това няма значение. Друг пример е Робен. През годините прескачаше от отбор в отбор – ПСВ, Челси, Реал. И никъде не бе приет. Беше просто един наемник. Но дойде в Байерн и откри своето място. Да, през 2012-та Робен направи много грешки, които ни нараниха. Но ако той не се интересуваше от този клуб, от тези фенове и тяхното мнение, съвсем спокойно можеше да си събере багажа и да напусне. И да отиде на друго място, където да взима милиони. Но той избра да остане, избра да бъде резерва, избра да бъде освиркван и хулен от феновете. И когато вкара на Барселона в Мюнхен, и когато порази вратата на Борусия на финала в Лондон, той бясно препускаше към трибуните, с насълзени от гордост очи, и тупаше с всичка сила емблемата на гърдите си. Защото е един от нас.

А помните ли, когато Хайнкес обяви, че напуска отбора? Разплака се. Човек на 70 години, видял всичко в този живот, абсолютен професионалист, притежаващ немска дисциплина, не удържа емоциите си. Толкова са били силни те. Преди около 10 години същото се случи и с Хицфелд след последният му мач, начело на отбора – когато с Хьонес се прегръщаха и ревяха. Гуардиола също напусна със сълзи. Дори, когато напускаше Барселона, нямам спомен да го е правил. Анчелоти дойде и първото му впечатление беше, че в Байерн атмосферата е по-различна от тази в Реал, в Челси, в ПСЖ или в Милан. Атмосферата била семейна и не я бил срещал никъде другаде. А междувременно нашият президент Ули Хьонес бе осъден за укрити данъци. Лежа в затвора. Но това няма значение за нас. Защото това е Ули. И той е част от нашето семейство, а истинското семейство трябва да остава сплотено и да се подкрепя. Винаги. Въпреки всичко.

Байерн е  идея. Не е задължително да  си бил на „Алианц Арена“, за да я разбереш. Не всеки  може да си го позволи. И  тази идея е много по-стара  от Байерн, но самият Байерн  днес е това, което е, благодарение  на идеята. Може да спечелиш  всички трофеи на света, да  счупиш всички рекорди, да имаш  всички пари, но ако нямаш идея, ако нямаш смисъл, ако нямаш  ядро, ти си просто един наемник. Нашите предци са открили начин да постигнат всичко това, а именно като създадат семейство, крепящо се на традицията. Това дава сила на всеки човек, на всеки народ. Това дава сила и на Байерн – традицията. Защото ние не сме като другите. Защото ние сме си ние. Mia san Mia!!! 

Любомир Лозанов, специално за Gol.bg