И Илиан Илиев тръгна към Стената на срама

Не е никаква новина, че Илиан Илиев се е съгласил да работи за националния отбор на България, но забележете с обяснението – защото не можел да не помогне в този труден момент. Чест поне му прави, че по този начин изяснява фактическата обстановка, която е безнадеждна.

В същия умерен тон са и заявките да пипне нещо и да поработи по самочувствието. Но най-важната част от изказването е трудностите му с напускането на зоната на комфорта. И нито дума за подмладяване или състаряване. Така в резюме се концентрира заявката на новия селекционер на България, от която разбираме, че все някой трябва да бъде назначен на тази позиция. Без особен ентусиазъм, без обещания за светло бъдеще, просто да си запишем още едно работно място, което някога се смяташе за престижно и отваряше врати за следващи предизвикателства.

След 18 години „подреждане на къщичката“ обаче никакво бъдеще няма. Просто едно рутинно назначение на добър треньор от българското първенство, който ще отбива номера, като съхранява и позицията си на клубен такъв. Не е прецедент, защото и Станимир Стоилов изпълняваше две длъжности в БФС и Литекс преди 14 години. Но пък по-находчивите журналисти могат да започнат да задават въпроси дали националният треньор няма да осъществява субективен подход в полза на клубните си интереси. Все пак Черно море е на първо място във временното класиране и виж ти станали шампиони точно с треньора на националния отбор.

Истината е, че позволението на Илиев да изпълнява две длъжности е връх на безсилието. Поне на мен не ми е известно в друг национален отбор, участващ в турнирите на УЕФА и ФИФА, подобен прецедент. Не мога да си представя, че някоя уважаваща се национална федерация би допуснала въобще да й се постави подобно условие от който и да е било треньор. Но в България, както е добре известно – всичко е възможно. Ще дам и един пример отпреди половин век. Великият Валери Лобановски съгради епоха с Динамо Киев като спечели няколко европейски купи и бе назначен за треньор на Сборная на СССР с условието да остане и такъв в клуба си. Е, БФС изравни Илиан Илиев с Валери Лобановски, само където сравнението между двамата е като между Лом и Лондон, цитирайки класика Венци Стефанов. А и допълвам, че Лобановски всъщност превърна своя Динамо в национален отбор. Нещо, което Илиев и да иска, не може да направи по напълно обясними причини.

Що се отнася до бъдещето, което го няма, ни предстои една доста мижава откъм календар 2024 година. През следващата есен ще се състои поредното издание на Лигата на нациите, където ние все още се подвизаваме в предпоследния поток, а ако някой изобщо мисли за Световното през 2026-а, то квалификационният цикъл е през цялата 2025 година. Но едва ли Илиан Илиев гледа чак толкова далеч, съдейки по злочестия опит на предшествениците си. През това време ще се състои и нов редовен конгрес на БФС, в който Боби Михайлов ще триумфира за пореден път и всичко ще остане по старому. И все пак да не забравя да отчета, че междувременно Георги Иванов–Гонзо ще напише нови печеливши концепции, за да ни постави на равнището на Белгия, Нидерландия и Швейцария, а всъщност цялата работа е да си топли местенцето. И между другото май на техническия директор хич не му е весело с новия си подопечен. Много по-добре се чувстваше с Младен Кръстаич, с който пееха в един тон едни и същи трели за светлото бъдеще на българския футбол.

И ще обобщя ситуацията с най-важното заключение. Българският национален отбор по футбол принадлежи на една малка група хора, които могат да си правят с него, каквото поискат. И тяхната цел не е да доставят радост и гордост на българската нация, а да продължат да си осигуряват собственото материалното благоденствие. А това съвсем няма да приключи скоро. На многострадалните привърженици на А отбора на България им остава да се надяват само на чудо и розовите им сънища да ги изпратят на ново американско лято през 2026 година. Мечтите, както се знае добре, са безплатни.

Материал на Жаклин Михайлов