Някога, много отдавна, когато все още се намираха хора, които вярваха в треньорските способности на Роналд Куман, последният реши да остави 20-годишния Уесли Снайдер на пейката в един от мачовете на Аякс. След като влезе в игра, Сайдер веднага вкара гол и се втурна обратно към пейката – да помаха със среден пръст пред лицето на своя треньор.

В 80-ата мин. на осминафинала срещу Словакия на световното през 2010 г. Холандия водеше с 1:0. Берт ван Марвайк поиска да смени Робин ван Перси. Последният му кресна, че е по-добре да разкара Снайдер. След 4 минути халфът отбеляза гол, но Ван Перси и след мача продължи да убеждава треньора си, че не е бил прав.

Франк де Бур, който преди беше помощник-треньор в националния тим на Холандия, веднъж разказа как Снайдер и Ван Перси едва не са се сбили в спор за това кой да изпълнява фауловете. Веднага след като треньорите решили да ги поверят на халфа, нападателят се скарал с Робен за дузпите.

Дори Стив Макларън по време на престоя си в Холандия проумя колко е трудно да бъдеш треньор в страната на лалетата. Каквото и да кажеш, в отговор от играчите чуваш: "Да бе, тренер, ама…"

В прекрасната книга на Дейвид Уинър "Блестящо оранжево" («Brilliant Orange») това е сформулирано още по-просто: истинският холандски футболист трябва не само да умее да играе, но и да се смята за най-умен, да бъде на всяка манджа мерудия, да бъде готов да спори до загуба на съзнание.

Дори великият Кройф навремето на терена тормозел не само съперниците, но и съотборниците си – защото не млъквал нито за миг и непрекъснато обяснявал на всички къде да застанат и какво да правят.

Заради генетически заложения стремеж да показва красив футбол, националният тим на Холандия често бива позициониран някъде на границата между играта и изкуството. Разбира се, никой никому не може да забрани да изпитва естетическо удоволствие от играта на Лалетата, но изобщо не се заблуждавайте за какво става дума в действителност. Настоящата версия на оранжевите се състои от гаменчета, всеки от които мисли как да скрие топката на цялата улица.

На фона на световния шампион Испания тези холандци изглеждат особено диви и разюздани. И много, много, ефектни. Нито един от тях не пропусна шанса да се изперчи. Ван Перси вкара феноменален гол, Снайдер пусна едно-две разкошни подавания, Робен накара някои победители в Шампионската лига да полазят по тревата, Мартинс Инди блещеше очи и се караше нещо на съдията, Де Йонг тресна Бускетс и дори не получи картон.

Не бих твърдял, че този отбор изповядва философията "един за всички – всички за един". Не, тук всеки е за себе си, но на моменти това тържество на индивидуализма на гаменчетата изглежда потресаващо.

Лично аз като цяло не споделям повечето претенции към националния тим на Испания. Не ме смущава това, че той печели всичко наред. Селекцията на Дел Боске почти не ми изглежда скучна, само дето по време на мачовете й неумолимо тиктака смотаният брояч на пасовете. Все едно, че се возиш в такси, а до дестинацията ти остава твърде много.

Не ми допада само установилият се вече образ на някакви безупречни андроиди, които се интересуват само от това да играят футбол на някакво ново, недостъпно за останалите равнище. Испанците дори не успяха да спретнат една прилична кавга, докато съперничеството между Реал и Барса беше в своя апогей, а това вече е прекалено.

Именно заради тази организираност, образцово построяване и лабораторност времето на този отбор на Испания далеч не е приключило (нито на този турнир, нито изобщо). Той и занапред ще играе прекрасен футбол (спомнете си само паса на Шави към Коща преди дузпата, както и подаването на Иниеста към Силва), но след такъв мач няма как да не се порадваме, че в тази образцово-еталонна футболна градина най-после нахлуха брутални хулигани и изпотрошиха всичките стъкла на парниците.

Няма страшно, испанците всичко ще почистят и ще оправят.

Иван Калашников, "Спорт сегодня"