Когато Байер Леверкузен обра сребърните медали през пролетта на 2002 година ми стана жал за "аспирините" не само заради Димитър Бербатов, който тогава бе част от тима. Момчетата на Клаус Топмьолер изповядваха офанзивен стил на игра, който се харесваше на неутралния зрител. А и клубът дори не бе сред най-големите в Германия, камо ли в Европа. Бяха една банда симпатяги. Един силен колектив от мечтатели.

Нещата обаче не се получиха. Това, което ме изненада най-много тогава е, че германски тим не успя да пие вода, след като три пъти е бил до извора. Без значение дали става дума за Леверкузен, Дортмунд, Динамо Дрезден или Санкт Паули - непримиримият германски дух витае във всеки един клуб в местния футбол.

Статутът на "колекционери на калъфки" в германския футбол се утвърди още същото лято, когато на световното първенство Германия загуби на финала от Бразилия. На следващите два шампионата на света Бундестимът оставаше трети, а на Евро 2008 си взе дежурния.. сребърен медал.

Десет години след нещастния сезон на Байер Леверкузен дойде времето щетите да бъдат поправени. Този път не ставаше дума за "аспирини" - болката трябваше да бъде заличена от "баварската машина", от отбора, който най-добре от всички знае как се вдигат купи дори при слаба игра. С много себераздаване, воля, вяра и намиране на последните капки сила тогава, когато краката вече не държат, когато съперникът отброява минутите до триумфа.

Байерн Мюнхен изненада всички, дори своите фенове - отборът показа футболна физиономия, за разлика от сезон 2009/10, когато някак си пак стигна до финала в Шампионската лига. Тогава футболистите на Ван Гаал дори записаха дубъл на домашната сцена. Но в отбора не се откриваше стил, нито баланс. Един успех на мускули и много късмет.

Последният германски тим, спечелил европейски клубен турнир. И първият, който се класира на финал в ШЛ на собствения си стадион. Беше дошло времето на Байерн да пренапише историята насред Мюнхен. Точно в този град, който обаче носи щастие на клубове, които никога преди това не са ставали европейски шампиони - Нотингам, Марсилия, Дортмунд. Сега вече и Челси...

За първи път от над десет години Байерн наистина изглеждаше като машина. Агресивен, силен в пресирането на съперника, но и на контраатака. Солиден в защита, с феноменален вратар и мечтана средна линия. Един отбор, който изглеждаше като достоен заместник на онази славна генерация на Байерн от 2001 година.

Преди финала в събота Байерн бе изиграл 7 домакински мача този сезон в ШЛ и взе 7 победи в тях. При това над отбори като Манчестър Сити, Наполи, Олимпик Марсилия и Реал Мадрид. Баварците бяха по-добри от Челси, имаха и три мачбола (както подчерта и изпълнителният директор Карл-Хайнц Румениге) - преднината от 1:0 до 88-та минута, наказателният удар в началото на първото продължение и преднина от 3:2 при дузпите, при оставащи две изпълнения и за двата съперника.

И въпреки това един от най-силните отбори на Байерн в последните двайсетина години не се възползва от златните шансове. Спортната трагедия, която изживяха всички привърженици на клуба като че ли бе по-голяма от тази през 1999 година. И тогава английският съперник бе надигран. Но всичко свърши още в редовното време, на чужд терен и срещу едно незабравимо поколение на Манчестър Юнайтед. Срещу един тим, който играеше изцяло атакуващ футбол и бе в топ-форма.

В събота срещу Байерн бе отбор, който направи най-слабия си сезон в последните години. Челси обаче показа характер точно в моментите, когато германският клуб пропусна да "доубие" поваления противник. И като в една древногръцка трагедия още преди края на "творбата" ставаше ясно кого са избрали боговете.

Съдбата на даден спортист или отбор често може да се промени в един момент, след едно-единствено действие. След един точен удар. Или пропуск. През този сезон Челси сам изкова съдбата си. Да, с известна доза късмет, но у мен остана впечатлението, че този път "сините" яростно и с цената на всичко търсиха този късмет - малкото "камъче", което често преобръща "каляски".

В своята приказна мюнхенска нощ футболисти, треньори, ръководители и милиони ултраси на Байерн видяха как каляската се преобръща. Вече спокойно можем да говорим за тенденция. За закономерност. За един вече изграден образ на трагичните германски герои. Без значение дали става дума за клубни отбори или за националния отбор на страната. След триумфа на Байерн в Шампионската Лига през 2001 година дойде времето на "сребърната колекция" - Леверкузен, Дортмунд, Вердер Бремен, Байерн (на два пъти), Германия (на два пъти + двете трети места).

Далеч съм от мисълта, че в Байерн са затормозени психически. Няма как да си слаб психически и да елиминираш най-силния Реал Мадрид в последните години. Нямам как да играеш на два финала в Шампионската лига в три поредни издания и да си слаб психически.

А и нека не забравяме, че сред най-големите грешници срещу Челси в събота бяха холандецът Робен и излезлия от игрови ритъм Ивица Олич, който или беше в лазарета, или на пейката през този сезон. А Марио Гомес? Той толкова си може и е много далеч от класата на головия хищник Юрген Клинсман, на незабравимите бразилци Пауло Серджо и Джоване Елбер. Или на "човека-гол" Рой Макаай. Всеки един от тези четиримата имаше нужда от "половин" положение, за да реализира. Марио Гомес има нужда от три-четири ситуации. За да пропусне в най-важните мачове.

Друг голям проблем на днешния Байерн освен отсъствието на нападател от най-висока световна класа е липсата на самородни биткаджии. Да, Швайнщайгер е чудесен футболист, който може да оперира на широк периметър, но по природа той не е "футболен канибал" като Йенс Йеремис, който "захапваше" персоналния си противник от съблекалнята. Швайни е интелигентен играч, футболист от ново поколение, но той не умее да превърне спортната злоба в движеща сила, в силен коз. Както го правеше "Тигъра" Щефан Ефенберг. "Мекият глезен" на Луис Густаво е нужен за още по-голямата фантазия в средата на терена. Но той не претежава "лъвското сърце" на Оуен Харгрийвс. Нито себераздаването на "Брацо" Салихамиджич.

През годините германците често са покорявали върхове във футбола без да има логично обяснение за това. Ето че през последните десетина години не можем да намерим обяснение защо те остават в подножието на върха. Подобно на баланса в природата, във футбола също можем да търсим такъв. След като съдбата е давала, идва времото да си взима. Едно късче късмет (и известна доза класа) в повече или по-малко пренаписва историята. Единствените ощетени остават настоящите "трагични герои" и техните по-млади почитатели.


Друми Георгиев, Gol.bg