Във вторник вечерта Лионел Меси се превърна в голмайстор №1 в историята на Барселона и логично след трите поредни години, в които дребосъкът печели "Златната топка", все повече се засилва мнението, че именно той е най-великият играч в историята на футбола.

След петте гола на Меси във вратата на Леверкузен (рекорд в един мач от Шампионската лига) и гол №234 за Барса (рекорд за клуба), почти всички съвременници на Меси са на мнение, че той е най-добър в историята. Четейки обаче изказванията на аржентинеца, в които той открито признава, че не знае почти нищо за отборите допреди 20-25 години, оставам с впечатлението, че същото важи и за настоящите световни футболни гладиатори.

Човек не трябва да живее с миналото и историята, но ако не ги познава, то той няма бъдеще. Или най-малкото няма да знае истинската си тежест.

Меси спечели всичко на клубно ниво както като отборни, така и като индивидуални награди и е съществена част от този невероятен клуб, който играе красиво и успешно. Но колкото и успехи да постига аржентинецът на клубно ниво, той никога няма да бъде най-велик, ако не стане световен шампион с родината си.

И основната причина за това не е самоцелното печелене на световната титла (от уважение към Бест, Кройф, Лоу, Платини, Ван Бастен), а честите сравнения със сънародника на Меси - Диего Марадона.

За разлика от Меси, Марадона не е имал привилегията да играе в супер-клуб с магически халфове и дългогодишни традиции. Дон Диего сам изгражда славния отбор на Наполи и го води към върховете на Ботуша и в евротурнирите. Не можем да твърдим същото за Меси, чиято игра зависи много от формата на Шави и Андрес Иниеста, колкото и голям талант да е южноамериканецът.

Същото важи и за националния отбор на Аржентина. Паралелите между Меси и Марадона по отношение на контрола върху топката, демаража и скоростта са поразителни. Съвършени техници, истински гении. Толкова близки и всъщност толкова далечни...

За разлика от Меси, Марадона печели световната титла на 26 години. На толкова ще бъде и звездата на Барса на Мондиал 2014 в Бразилия. Ако обаче погледнем състава на "гаучосите" от 1986 година, ще видим че само петима (освен Марадона) играят в Европа, а от тях единствено Буручага (Нант), Валдано (Реал Мадрид) и Пасарела (Фиорентина) са от най-висока световна класа.

В същото време в националния тим Меси се ползва с подкрепата на класни, опитни и утвърдени футболисти като Тевес, Ди Мария, Масчерано, Камбиасо, Агуеро, Игауин, Лавеци, Пасторе, Макси, Гайтан, Милито, Лисандро, Банега и други - общо около 35 легионери в Европа .

Разликата между Марадона и Меси не е само в "Златната Нике",  но и във влиянието върху отбора. Двамата аржентинци са си изградили съвсем различен статут както в представата на своите сънародници, така и в ума на съотборниците си.

Меси все още е един талантлив хлапак, на когото можеш да подадеш топката по всяко време, очаквайки той да излъже 5-6 човека и да вкара гол - приказният футболен принц, който блести и се носи на крилете на контраатаката. Този, който е силен тогава, когато има ден и рядко може да бъде открит в трудни за отбора времена. Принцът, а не кралят. Този, който не може да носи отговорност, когато ножът опре до кокала и сякаш бяга от момента, в който трябва да каже тежката си дума.

Дон Диего е бил нещо повече от футболен магьосник, дарен от Бог с изумителен талант и рядко срещани технически способности. Марадона е имал нещо, което Меси няма - ореола на крал, на лидер. На когото да заложиш парите си, на когото да повериш живота си. Съотборниците на Марадона както в Наполи, така и в Аржентина са го идеализирали до такава степен, че са били готови да умрат за него. Те са му вярвали, защото Диего често е показвал, че сам може да влачи на гърба си аржентинската "каруца" отпреди четвърт век.

Докато днес Меси не само че е в пряг в една луксозна "каляска", но и не я дърпа сам. Освен това младокът се срина на последния шампионат на света, а срещу сглобения отбор на Германия през 2010 година нямаше идеи и сили. Нещо, което едва ли щеше да се случи на Марадона.

Гледайки архивните кадри от световната титла на Аржентина отпреди повече от четвърт век се питам дали някога Лео Меси ще бъде в ролята на Месия за сънародниците си, за какъвто е приет в Барселона. Дали съотборниците му в националния тим и феновете по трибуните и телевизорите в Буенос Айрес ще скандират името му когато стане на 50 години, или и тогава ще си спомнят за Дон Диего...

Понякога кралската корона е толкова тежка и обременяваща, че е по-добре да си останеш един приказен принц. Защото принцовете в приказките рядко стават крале.. а точно в това се крие тяхното очарование. Иначе нямаше да са герои за малки и големи...


Друми Георгиев, Gol.bg