Преди време бях попаднал на една доста интересна мисъл, която касае психиката на спортиста: най-благоприятно въздействие за менталната стабилност на един състезател оказва бронзовият медал. Златото действало заслепяващо, кара човек да "полети в облаците".

Среброто от своя страна травмира най-силно, защото знаеш колко близо си бил до победата. А бронзът? Така или иначе си отпаднал, без изобщо да си играл в мача за титлата, т.е. губиш, но си спокоен и гледаш трезво на отминалата надпревара.

Ако тази сентенция се окаже вярна, то британският тенис трябва първо, да е здраво стъпил на земята и второ, да не е "травмиран" от 75-годишната липса на местен шампион на турнира Уимбълдън.

Едва ли гордите британци биха могли да преглътнат, че се смениха няколко поколения, които само са чували, че родината им е била на първо място по футбол и тенис. А именно това са два от спортовете, които британците си приписват за свои.

Фред Пери печели третата си купа на Уимбълдън през 1936 година, а две години по-късно друг британец - Бъни Остин, губи на финала. Следват цели 23 години, преди Великобритания да има отново свой полуфиналист на "свещената трева".

В края на 60-те и началото на 70-те години британците за първи път намират своя спасител, в лицето на Роджър Тейлър, който достига до 3 полуфинала на Уимбълдън - през 1967, 1970 и 1973 година, като Тейлър не печели нито един от тези три двубоя за влизане на финала.

Болката за британците е още по-голяма, защото в два от тези три полуфинала Тейлър води с 2:1 сета, като през 1973 година той бие на четвъртфинала бъдещата сензация Бьорн Борг, който тогава е 17-годишен.

От 1973 до 1996 година Великобритания дори няма четвъртфиналист в най-престижния тенис-турнир, като едва през 1998 година Тим Хенмън слага край на 25-годишната суша и става първият британец, който има възможност да играе за влизане във финала, след точно четвърт век прекъсване.

Хенмън, подобно на Роджър Тейлър, не успя да премине полуфиналите, при това дори на 4 пъти. В два от четирите си полуфинала Хенмън имаше преднина от 1:0 и 2:1 сета, но и това не се оказа достатъчно.

Днес Анди Мъри загуби за трети път подред на полуфиналите на Уимбълдън. Преки свидетели на крушението на шотландеца станаха Роджър Тейлър и Тим Хенмън, които познават много добре товара да играеш на домашния турнир.

Бремето цяла една нация да очаква от теб задължителен триумф на най-престижния тенис-турнир може да смачка и най-силната психика. Хенмън имаше играта за Уимбълдън, практикувайки сервис-воле до такава степен, че на моменти изглеждаше лишен от импровизация, беше като "зомбиран" в постоянните си опити да излиза на мрежата.

Той изцяло зависеше от първия си сервис. Хенмън изглеждаше като типичния англичанин, който си пие сутрешния чай с точна позиция на кутрето на дясната ръка.

Британският консерватизъм в тениса беше разбит на пух и прах от скандалния Анди Мъри, който използва по време на своите мачове думата "f*ck" по-често и от героите във филма "Белязания". Небрежният Мъри изглежда на моменти така, все едно го карат да излезе на корта на сила, сякаш е загубил бас и затова решава да играе тенис, за два-три часа.

Разкрепостеният трикратен финалист от Големия шлем очевидно притежава талант и не се страхува докато играе, но пък на него, по ирония на съдбата, му липсва спокойствието и "сервис-волето" на Хенмън.

Сякаш тенис-боговете си правят шега с надменните на моменти англичани, които виждат в Мъри новия спасител на тениса си, забравяйки отсечената глава на Уилям Уолъс, заради когото шотландците и до ден днешен гледат с презрение на Англия.

Като сметнем върховите постижения на последните трима най-големи тенисисти на Великобритания на Уимбълдън, ще видим, че за последните точно 50 години "родината на тениса" има 10 полуфинала. И нито един финал.

Проблемът не е толкова технически, а по-скоро чисто психологически. Мъри има качествата да спечели турнир от Големия шлем, включително и Уимбълдън, но негативната му статистика моментално го праща в графата на "вечните британски надежди". И колкото и безразличен да изглежда шотландецът на корта, той със сигурност ще пусне някоя друга сълза тази вечер, знаейки, че шансовете му за успех на Уимбълдън намаляха още повече, а напрежението ще става в пъти по-голямо.

Дали става дума за прокоба, лош късмет, психическа нестабилност, или тежестта да играеш пред родните фенове - не е ясно, но тенисът на Острова като че ли има сходен проблем с местния футбол на международно ниво - все нещо не достига. Уж е малко, но всъщност е твърде голямо.

Разликата между полуфинала и финала е нищожно-малка, тя може да бъде час и половина във футбола, или само три сета в тениса, но в крайна сметка историята помни победителите, донякъде и финалистите. А вечните полуфиналисти? Тях няма нужда да се стремим да ги помним, те са във Великобритания.

Друми Георгиев, Gol.bg