Футболът ни умря, за да се роди отново

14 декември 1989 година… Площадът пред народното събрание е изпълнен с протестиращи срещу комунистическия, тоталитарен режим. Петър Младенов, който по онова време изпълнява функциите на президент на държавата, свикнал на организирани аплодисменти и изживявайки се като герой е шокиран, че хората го освиркват и изпуска репликата „най-добре е танковете да дойдат“… Това е и неговият политически край, макар до намесата на военните машини да не се стига…

16 ноември 2023 година… Тежка техника – бронетранспортьори и водни оръдия все пак бяха изкарани и използвани срещу български граждани, които протестираха срещу продължаващия 18 години футболен, тоталитарен режим. Всичко това се случи, когато превърнатият в частен отбор, носещ герба и цветовете на България посрещаше Унгария. В мига, в който футболистите излязоха на терена, за да запишат точно една година без победа, а част от онбашиите в БФС седяха в ложите и се смееха на празните трибуни, докато на 100 метра от тях се лееше кръв, футболът умря.

Умря, за да живее. И се роди отново там, където свистяха палки, водна струя заливаше жени и деца, летяха бутилки и камъни, миришеше на дим, нощта бе озарена от огнени пламъци, а въздухът бе пропит от задушливия мирис на сълзотворен газ… В този момент станахме свидетели на безпрецедентно обединение на враждуващи агитки, които напук на злескалъпените и фалшиви версии, бяха едно. Червени помагаха на сини и обратно, черно-бели и жълто-черни взаимно пазеха гърбовете си… Варна, Перник, Пловдив, София, Стара Загора, Видин, Враца… Те бяха заедно и в техните сълзи и болка видяхме, че футболът ни е жив, а тези мъже, жени, момчета, момичета и деца няма да позволят той да продължи да бъде малтретиран и убиван. Тяхното търпение се изчерпа!

Да, те победиха! Всичко свърши! Остана омерзението от “онзи невероятен, онзи фантастичен Боби Михайлов”.

Вчера беше 17 ноември… Навършиха се 30 години от една паметна вечер на “Парк де Пренс”… Вчера трябваше да си спомним, да им благодарим, да им се поклоним и да им ръкопляскаме… Уви! Господ вече не е българин! Гледайки кръвта по улиците около Националния стадион и падението на някогашните кумири, то по-добре никога да нямаше САЩ’94. Те вече нямат смелостта и доблестта да застанат пред хората, защото се превърнаха в сценаристи на най-срамните епизоди във вековната история на тази игра у нас. Някои от тях дори не посмяха да вземат участие в мач, който се игра в Пловдив по повод на парижката епопея. Скриха се зад полицейските щитове и опитаха да напомпат собственото си его с чаша уиски и фалшиви усмивки. А случайно или не, онзи, който бе олицетворение на успеха тогава, снощи се превърна в символ на цялостното падение, деградация, лицемерие и пошлост.

Емил Костадинов едва ли би могъл да избере по-точен миг да размаха този среден пръст. Направи го пред събралите се журналисти, пред които с цялата си наглост заяви, че не знае защо са се били събрали хората на протест и “най-доброто решение на УЕФА било да затвори стадиона”… С продължаването на арогантността Костадинов не само стигна дъното, а взе лопата и започна да копае. За жалост този “гол” отново в последната минута засенчи онзи от “Парк де Пренс”, но бе в собствената врата. Време за обрат няма. Съдията наду свирката и няма да даде възможност на Борислав Михайлов да изпълни плана си, за който намекна преди ден в ефира на БНТ.

“Подготвям си заместници”, безпардонно заяви той, като по този начин постави черен печат на всеки различен от Димитър Бербатов и екипа му, който пожелае властта. Тази дузпа бившият вратар няма да успее да отрази, защото пося кълновете на съмнението. И ако сега се яви друг вариант, той ще бъде посрещнат с подозрението “него ли си подготвиха”.

Това бе краят на ерата “Борислав Михайлов” в БФС. В Бояна вече няма да звучи “до синьо ме целувай, като за финал” от Преслава. Настъпи времето на “Сигнал” и “Късно е! Няма обратен път назад! Сбогом…”, но без “дано си щастлив”.

Присъдата бе произнесена! Жалко за онези “златни момчета”, които заради него и ортаците му не успяха да си припомнят тръпката от всенародната любов и признателност. Жалко и за тези, за които се твърди, че са играли мъжки срещу Унгария, но малцина ги видяха. А и те не постъпиха мъжки, въпреки лъвовете на гърдите. Думите на новия селекционер и на този с капитанската лента, че съжалявали за случилото се пред стадиона не топлят. В четвъртък вечер те бяха представители на един частен отбор, който играе “на частното парти” на шефа, който дори не ги удостои с присъствието си. Ще припомним само, че преди месец, когато разбраха за пострадали свои сънародници в Брюксел, шведските национали отказаха да излязат за второто полувреме срещу Белгия… Ето, това е пример за отбор на нацията. В четвъртък вечер българският национален отбор бе по улиците пред и около стадиона. И точно този отбор показа, че за футболът ни все още има надежда!

Материал на Явор Пиргов