Владо Манчев: За сгурията в ЦСКА, кренвиршите с лютеница и дебюта с червен картон

Владимир Манчев в момента е помощник треньор на Миньор Перник заедно с Христо Янев. Като футболист направи блестяща кариера в ЦСКА, откъдето бе продаден за 4.5 милиона лева на френския Лил.

След това игра в испанските Леванте, Валядолид и Селта. Част е от националния отбор на Европейското първенство през 2004 година. Владимир Манчев говори пред Букмейкър Рейтинги.

-Владо, докъде може да го докара Миньор Перник този сезон? Защо не афиширате публично амбиции, че искате да преминете една дивизия по-нагоре?
-Ние не ги афишириме, защото реално нямаме зададена цел от ръководството, но не крием, че имаме амбиция да бъдем в челото на класирането. От чисто професионална гледна точка и на база на футболистите, с които разполагаме, го правим и имаме сили да бъдем сред лидерите в таблицата.

-Какви са целите ви в по-краткосрочен план, а и в по-дълга перспектива?
-Искаме да създадем отбор, с който самият град да се гордее. Имаме нашите си изисквания като например да наложим определен стил на игра. Но и не само това. Всички състезатели, които са в отбора, са привлечени така да се каже с нашата благословия и одобрение. Не са просто футболисти, които идват и ние нямаме никаква представа за качествата им. За нас е важно футболистите, които идват в Миньор, да имат желанието да играят при нас. Затова Христо Янев провежда разговори с всеки един, преценява до голяма степен и човешките им качества. Защото в нашия отбор се държи страшно много на това нещо – на колектива. Искаме да създадем боеспособен и сплотен отбор, а не просто момчета, които просто си живуркат и чакат да им минава времето.

-Самият ти си спомняш колко трудно се гостуваше в Перник преди години. Миньор винаги е имал местни футболисти, които са местните герои. Сега обаче имате ли момчета, на които феновете да се радват, че са си перничани?
-Ние имаме много местни играчи и юноши на клуба. Няколко от тях вече дебютираха, така че със сигурност обръщаме внимание и на школата. Но и там имаме трудности, защото условията не са кой знае какви – цялата школа се готви на едно изкуствено игрище. Преди 2-3 седмици направихме една двустранна игра с юношите старша възраст, така че държим под око всяко едно качествено дете. Тук обаче следва и важното уточнение, младите трябва да имат желание да играят футбол. Защото и това ми се случи, което никога не съм вярвал, че ще стане. Едно момче показа страхотни качества, но не искаше да се занимава с футбол…

-Спомена изкуствен терен, но ти, когато си започнал като юноша не си имал такъв, нали?!
-Аз никога не съм играл на изкуствен терен като дете, а винаги на затревени. Да, може да не са били с някакво невероятно качество, но моята подготовка за годините си беше напълно професионална. Бях в спортното училище в Пазарджик и режимът беше изключително натоварен. Всеки ден тренирахме двуразово, а между тренировките ходех на училище. В 10 часа вечерта бях в леглото, защото просто от умора не можех нищо друго да направя. От моето спортно училище излязоха десетки европейски, световни и олимпийски шампиони във всякакви спортове. Но най-важното беше, че имаше база, за която държавата се грижеше. Ние получавахме безплатна храна, екипировка. Да – не е като сега децата да се чудят какви футболни обувки да им купят родителите, но имаше ред. Имахме треньори, които успяваха да ни научат на тънкостите в играта – как да овладееш топката, как да се позиционираш, да нанесеш правилен удар. Сега децата имат много по-добри условия като терени – дори и закрити такива, много по-голям избор на пособия и екипировка, но това ги прави малко по-трудно приспособими към по-тежки условия. Защото ние сме играли на всякакви условия. Докато бях юнноша в ЦСКА, основният терен на Червено знаме се пазеше само за мачовете. Ние на практика тренирахме на сгурия, имаше едни тенис кортове – на тях също тренирахме. Едно на ръка бяха тренировките, но след тях или между тях на асфалта пак ритахме. Това нещо в момента липсва на младите.

-Да поговорим още за състоянието на детско-юношеския футбол в България в последните години, защото ти също беше част от тази структура. Имаме ли добри треньори на подрастващи?
-Според мен проблемът не е в това, че няма достатъчно треньори. Много се разводниха нещата – появиха се страшно много школи, които не мога да кажа в какъв процент, но в доста сериозен, нямат за цел да произвеждат професионални футболисти, както едно време се казваше – за високо спортно майсторство. Голяма част от школите го правят чисто комерсиално – с цел да печелят. Когато правиш това, ти заблуждаваш децата и техните родители. От там нататък се влиза в едни отношения, които са нездравословни, децата изпитват на ранна възраст чувства като ревност, злоба, започват да бъдат съдници на треньори, на ръководители и т.н. Много често се стига до смяна на отборите, в които тренират и всичко това води до един процес, в който няма нищо градивно. Тук вече не е въпросът дали треньорите са добри или не са, а че няма система, по която да се развиват тези таланти.

-Няма и търпимост от страна на клубните ръководители, да заложат на развитие на собствените си школи?!
-Това е дълъг процес, в който трябва да имаш необходимата визия, но да си наясно, че този процес ще отнеме дълго време. Трябва да подбереш добри специалисти, които да бъдат част от този процес. Това обаче е свързано и с доста финанси, а ние тук не сме свикнали да влагаме както в материална база, така и в специалисти, които да бъдат обучавани, защото футболът се променя много бързо. Това, което беше преди 5-10 години, днес вече не върши работа и ние треньорите трябва да се усъвършенстваме всеки ден. Ще ви кажа какво най-много ми липсва. Липсва ми думичката визия, няма визионери, които да погледнат по-глобално на нещата и да знаят какво искат да направят след по-дълъг период от време, а не за слидващите 5 мача.

-Ти обаче си имал щастието да те забележат като юноша във време, в което все още търсенето и намирането на таланти е било сериозен процес?
-Моята мечта беше да играя за ЦСКА и това се случи. Още бях в юношеския отбор на родния ми Хебър Пазарджик, когато се изправяхме срещу ЦСКА, Левски и другите софийски отбори, защото играехме в една група. Това на практика ни бяха сериозните мачове, защото по наше време нямаше турнири, постоянни пътувания и мачове, от които сега децата са презадоволени. Аз си спомням, че като юноша никога не съм играл на турнир на голям терен – 11 на 11. Играехме на турнири на малки вратички и това е. Просто тогава нямаше толкова мачове и организирани турнири за разлика от сега. В един мач играхме с ЦСКА, завършихме наравно 1:1, като аз вкарах гола за Хебър. В този мач покойният вече Иван Методиев ме е забелязал и е говорил с Альоша Димитров, който трябваше да бъде треньор на юношите на ЦСКА от следващия сезон. Той също е идвал да ме гледа 2-3 пъти. Представяте ли си за каква организация говорим? Двама треньори идват да гледат някакъв юноша, който въобще не е сигурно дали ще стане, или не. Но беше истина – преди да вземат някого в ЦСКА, трябваше да убеди с качествата си.

-С какво първо се сблъска след пристигането ти от юношите на Хебър в ЦСКА?
-Настаниха ме в общежитието на Червено знаме. После там бях и войник, та това място се превърна като мой втори дом. В отбора на ЦСКА аз единствен бях от провинцията, всички останали момчета бяха от София. Истината е, че ме гледаха доста странно в началото, имаха си високомерното отношение. Още с първите тренировки обаче видяха, че не съм случайно попаднал там.

-Средата на 90-те години в София е имало доста възможности един юноша, пристигнал от провинцията да се подхлъзне по доста неща извън футбола.
-Да ви кажа честно, и през ума не ми е и минавало някъде да излизам, а и истината е, че нямах пари. Родителите ми бяха съвсем обикновени хора – баща ми беше учител, а майка ми работеше в общината. Даваха ми пари да се храня и да се придвижвам, но в никакъв случай не съм бил презадоволен. Хранехме се в стола на Червено знаме, но храната не беше кой знае какво и непрекъснато умирахме от глад. След като сме се навечеряли към 7-8 часа вечерта, като стане 10 и пак бяхме гладни. Хващахе тролея и за 1-2 спирки отивахме до магазина за кренвирши, лютеница и майонеза… Страхотна комбинация, нали?! Но за толкова са ни били възможностите. И си спомням, че имаше едно чейндж бюро на спирката, ходехме зад него да ядем едни пици. Но и друго – 22:30 или 23:00 часа вратата на общежитието се заключваше, имахме вечерен час. Нямаше как да закъснееш.

-Кога за първи път игра за мъжкия отбор на ЦСКА?
-През пролетта на 1996 година започнаха полека лека да ме викат в групата на първия отбор. Не знам дали хората знаят, но първите ми голове за ЦСКА са точно през тази пролет. Играхме срещу Септември мач от турнира за Купата на Лигата. Победихме ги 6:1, а аз вкарах първите два гола. Тогава обаче схемата на Георги Василев беше 3-5-2 и аз играех халф бек. След въпросния мач със Септември Николай Илиев-Галибата, който тогава беше помощник, ме подкачи: “Само два гола, нали по три вкарваше при юношите…”

-Въпреки тези голове, въобще не си бил близо до мъжкия отбор на ЦСКА по това време?
-Дойде лятото и се готвихме на Панчарево, където вече живеех, след като бях напуснал Червено знаме. Започнаха мачовете през есента на 1996 година, но не ме взимаха в групата. И решиха да ме преотстъпят на Спартак Плевен. Тогава нямах думата, просто дойдоха и ми казаха, че трябва да отида там. Междувременно ме пратиха в учебен център в Ботевград, където да изкарам до клетва в казармата. В тези учебни центрове си имаше сериозна военна подготовка – сутринно време те вдигат с тръбата, после правихме някакви учения, ходехме на стрелби, хвърляхме гранати, но имаше и учебни часове. Докато бях в Ботевград обаче нямах право да играя за Спартак Плевен, а само във военния отбор и това ми беше разнообразието. Да ме пуснат 1-2 отпуска, за да отида на мач. Когато минаха тези три месеца и клетвата, от януари 1997 година вече заминах за Плевен. Отборът беше в „А“ група, но не беше кой знае какво. Истината е, че там не беше моето място. Пускаха ме в началото, но не се получи. След това ме извикаха и ми казаха, че нямат нужда повече от мен. Така се прибрах отново в София, но едни хора вече бяха настроили Гочето срещу мен и от ЦСКА въобще не пожелаха да се занимават и да ме връщат в отбора. Тогава се върнах на Червено знаме като войник. В моята рота обаче беше Костадин Ангелов. Той замина да играе за Чардафон Габрово през лятото на 1997 година и е казал на президента за мен. Така се стигна до заминаването ми в Габрово. Тогава треньор беше Трайчо Соколов. После напусна и на негово място дойде Сашо Борисов. Изкарах 4 месеца до декември, когато се уволних от казармата. И пак останах без отбор. Тогава ми звънна Крум Кантарев от Хебър Пазарджик. Каза ми: “Владо, ти си наше момче, време е да се прибираш у дома, правим силен отбор.” И така се върнах в Пазарджик във “В” Група. Макар че беше “В” група, нивото беше много силно, ние едва се задържахме 3-4 място. Наистина имаше силни отбори.

-И така от една ръка до ЦСКА, изведнъж се оказваш във “В” група с Хебър?!
-То да беше само това. На една контрола срещу Брацигово ми подадоха една топка, излязох сам срещу вратаря и един защитник ме гонеше. За беля обаче човекът се спъна, не е искал да ме ритне, но се спъна и буквално се стовари върху мен, а тежеше сигурно над 100 килограма. Счупих ключица! И се наложи да бъда 1 месец в гипс. Върнах се в игра и тогава вече избухнах, вкарах 15 гола в 13-14 мача. И тогава се появиха две оферти – Паро Никодимов ме искаше в Левски Кюстендил, а  Гошо Петков, който също е от Пазарджик, беше казал на Кано Коцев за мен в Славия и той беше идвал да ме гледа. Обаче и двата отбора нещо се ослушваха за конкретни предложения. Един ден бях наказан, а ние имахме мач и пристигат в Пазарджик Васил Романов и Митата Якимов. Те се представиха и казаха: “Идваме да те гледаме, но не знаехме, че няма да играеш. Да знаеш, че те наблюдаваме.” След 1-2 дни пак дойдоха, докато имахме тренировка. Този път направо ме качиха в колата и ме закараха в София. Отидохме директно на Панчарево, а ЦСКА тренираше по това време. Влязох в едно от бунгалата и срещу мен Димитър Пенев. “О, моето момче, ела тука. Ти си наше момче, никъде няма да ходиш”, започна да говори Пената, а съм сигурен, че въобще не ме познаваше… А аз седя и мигам на парцали. Това става вече късна есен, може би към ноември месец. Върнах се в Пазарджик и доиграх оставащите няколко мача и през зимата за първа подготовка се явих в ЦСКА.

-Какво каза баща ти като разбра, че ще си част от мъжкия отбор на ЦСКА?
-Като му казах и той: “Леле, ама наистина ли? Толкова много пари.” А те не бяха кой знае колко. Аз в началото почти не харчех нищо. Първата ми кола беше един Голф 2-ка, около 3000 лева струваше. Просто ми трябваше, за да се придвижвам в София. Вижте каква ирония на съдбата, първата ми кола беше Голф 2-ка, а сега съм в Перник… Този Голф излезе железен. После го дадох на баща ми да го кара, а преди известно време го дадох на един съсед да си върши работа. Но още е в движение…

-Нищо обаче не казваш за майка ти. Тя искаше ли да играеш футбол?
-Нищо не казвам, защото тя е била винаги анти футбол. Естествено, че се гордее с моите успехи, но от самото начало нейната мечта беше да уча нещо. Да завърша висше образование, което направих наскоро – завърших спортен мениджмънт в НСА. Всъщност, аз още когато влязох в Спортното училище в Пазарджик, им го казах на вечеря предишния ден преди да се явя на изпитите. И майка ми се разплака. Баща ми обаче тропна по масата и ми даде позволението си.

-Любопитното е, че през зимата на 1999 година, когато ти пристигаш в ЦСКА, идва и Димитър Бербатов.
-Да, аз вече имах стаж от школата, а той дойде от юношите на Пирин. Няма да ви изненадам, като ви кажа, че не говореше с никого. Но още в началото се виждаше, че е добър футболист.

-Спомняш ли си добре вече официалния ти дебют за ЦСКА като футболист с договор?
-По принцип помня абсолютно всичко в доста детайли. Играхме срещу Нефтохимик на Армията. Една седмица преди мача Пената дойде при мен и ми каза: “Момче, почваш титуляр…” Наистина направих хубава зимна подготовка, но нито приятелите ми, нито пък самият аз очаквах, че ще започна титуляр. Мислех, че отново ще ме преотстъпят някъде. А той ме пусна още в първия мач. Обаче още в дебюта си ме изгониха с червен картон. Затова и сега като срещна Антон Генов винаги му припомням този момент. Това е единственият червен картон в кариерата ми. Единият ми го даде за никаква симулация. А другият, защото спуках главата на Данчо Господинов. Истината е, че не исках да се случи белята, но опитах да спра една топка, той се хвърли срещу мен и се удари в крака ми. Антон Генов ми каза: “Да, да, видях, че не искаше”, обаче след малко като видя, че тече кръв от главата на Господинов и ме изгони. Разревах се като малко дете. Прибрах се в съблекалнята и стисках палци да не загубим, защото аз ще се чувствам виновен. След малко обаче се прибира и Иво Димов. Питах го свършил ли е мачът, а той ми каза: “И мен ме изгониха…” и допълни в типичния си стил: “Дупе, кръсти се тука да не паднем, че… “ Иво Димов много използваше това обръщение. И така заради червения картон бях наказан за следващия мач с Левски. Малко по-късно си счупих ръката и пропуснах още един месец. Върнах се за последните мачове през сезона.

-Спомняш ли си онзи прословут мач с Литекс от 2:0 за ЦСКА до 2:3?!
-Аз открих резултата, после Мето Деянов направи 2:0.

-И какво стана после?
-Следващият въпрос.

-Защо не игра във финала за Купата отново срещу Литекс?
-Защото на мача 2:0 до 2:3 пипнах ангина и така пропуснах и финала за Купата пак срещу Литекс. Няма такъв малшанс.

-Искаш ли да поговорим за настоящия ЦСКА?
-В някое друго интервю. Благодаря, че ме върна толкова години назад. Много съм разказвал за ЦСКА, за трансфера във Франция, но никой не ме беше питал за самото начало на кариерата ми.