Притежателят на 22 световни рекорда във вдигането на тежести Стефан Топуров гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Именно той е първия човек в света вдигнал над главата си 3 пъти своето собствено тегло.

Паметната снимка от този уникален миг обиколи световните медии през 1983 година. Тогава на шампионата на планетата в Москва той изтласка 180 кг в надпреварата на 60-килограмовите.

А до днес едва петима щангисти са успели да повторят феноменалното му постижение. Във времето уникалният опит стана негова визитна картичка, въпреки че в кариерата си има още една световна и две европейски титли в спорта на железните мъже.

- На подиума на „Код Спорт“ казваме добре дошъл на Стефан Топуров! Първият човек на планетата вдигнал над главата си три пъти собственото тегло! 180 кг – исторически опит на световното първенство в Москва през 1983 г. Този момент ли се превърна в твоята визитка за света?

- Аз съм първият човек в света, който вдигна три пъти собственото си тегло. Това ми е най-високото и най-важното постижение в моята категория, независимо, че съм ставал и световен, и европейски шампион, и втори на олимпийски игри. Но с това ще ме запомнят.

- Твоя снимка навремето с текст: „Човекът, който повдигна света!“ беше хит в медийното пространство. Спомените ти от това състезание в руската столица? Парадоксално е, че тогава се класираш втори поради някакъв абсурден регламент, но в крайна сметка никой не обръща внимание на победителя в кат. до 60 кг Саркисян от вече бившия Съветски съюз, а всички прожектори са фокусирани в теб…

- 1983 г. аз бях дебютант на световното първенство и непознат, макар че имах световни рекорди в изтласкването и в двубоя за мъже. Но никой не е очаквал чудеса от мен. Очакваше се второ-трето място, но никога световен шампион, да не говорим 180 кг в изтласкването. Имах шанс, просто се получи опитът. Победи ме един арменец Юрик Саркисян, благодарение на по-ниското си собствено тегло със 150 грама. Даже имаше статия в „Советский спорт“, че никакво предимство няма техният спортист в тази категория.

- Тогава е имало някакъв абсурд в правилника, че нямаш право на повече от 15 кг разлика в опита, а на теб ти е трябвало 17,5 кг за първо място.

- Да, трябваше. Никой не знае какво щеше да се случи, дори и аз.

- Твърди се, че си свалил 9 кг, за да влезеш в категорията на това състезание и то предимно в сауната. Това не е ли убийствено натоварване на сърцето и на организма като цяло?

- Убийствено е, но ние сме волеви състезатели и трябва да имаме голяма воля, за да постигнем високи резултати. Даже предния ден преди да участваме на световното първенство, аз припаднах, загубих съзнание в автобуса. В четири часа ходехме на загрявка и Нурикян и Данчо Иванов ме изчакват пред автобуса, а се свличам на земята. Ако беше ме видял Абаджиев, можеше и да не участвам на световното. Отидох в залата, казаха му, че съм имал някакви проблеми, починах си пет минути и той директно каза: „В сауната и лека загрявка!“ Той беше максималист човек.

- Колко максимално килограма си свалял, за да влезеш в категория?

- 9-10 кг.

- Почти колкото рекорда на Армен Назарян в борбата пак за кат. до 60 кг – 12 кг.

- Да, но те я поддържат доста време – три-четири дни, а ние два часа преди състезанието минаваме кантар и възстановяваме около 3-4 кг.

- След теб още петима щангисти правят бум, вдигайки над главата си три пъти собствено тегло, като трима са от българската школа – Нено Терзийски, Наим Сюлейманоглу, Халил Мутлу, също кореец и китаец. Защо в това отношение доминира родната школа?

- Защото българската система е позната в целия свят и благодарение на нашето трудолюбие имаме високи постижения.

- В родните щанги се говореше, че със славния Наим Сюлейманоглу, мир на праха му, си бил най-добър приятел преди да емигрира в Турция – така ли е?

- Така е, но всички бяхме добри приятели от нашето поколение – аз, Нено Терзийски, Севдалин Маринов, Митко Гръблев. Не може да се каже, че с някой е било по-голямо приятелство или по-малко. Младостта ни е преминала заедно, израснали сме заедно.

- Разбрах, че си изгледал турския филм за Наим – мнението ти?

- Много политика, малко спорт. Направили са грешка с промяната на имената. Но има грешка, има и прошка. Можеше по-важни работи да се дадат в този филм като втората олимпийска титла на Наим, третата олимпийска титла. Имаше постижения, които са по-значими.

- Нямаше да остане време за политика.

- Наим беше добър човек, не става за политик. Опита в Турция с политиката, но нищо не се получи. Честен и добър човек.

- Как реално са се случили нещата с бягството от българския лагер, какво се говореше при вас? Точно на това състезание – Световната купа в Мелбърн през 1986 г. не си бил…

- Бях шест месеца преди това в Австралия. Пътували сме и почваше да се говори, че ще има промяна на имената. Правехме си майтап, най-много Нено Терзийски. Даваха му идея да се кръсти Иван Моллов Меранзов. Иван на Абаджиев, Моллов на ген. секретар на федерацията и Меранзов от ЦК на БКП, който отговаряше за спорта. Не му беше приятно, но в кръга на майтапа, не се обиждаше.

- А този екшън, който се описва във филма с бягството, така ли е било?

Не, той е бил в една стая с Александър Върбанов. Имало е полиция от Държавна сигурност, както от българска страна, така и от турска. Излязъл е да си вземе въздух след банкета, останал с тях да говорят и тогава е решил. Не знам под натиск ли, по негово желание ли. Той си знае, не сме говорили за тези работи.

- Почувствахте ли някаква промяна в националния отбор, след като той не се завърна? Натиск от ДС, партийци да ви четат лекции?

- За натиск трябва да кажат треньорите, сигурно са ги викали за някакви обяснения, но от нас, състезателите нищо не зависи.

- Във филма за Наим се вижда името ти на електронно табло, когато си с него в една категория на олимпиадата в Сеул. Тогава се класираш втори, след като губиш с убийствена разлика от 30 кг от Наим, а побеждаваш бронзовия медалист с 25 кг. Какво е било това състезание – много странно?

- Наим е най-добрият спортист и най-талантлив. Трудолюбив човек, всичко е постигнал с нечовешки труд. Дори и в най-добрата си форма, не можех да победя Наим. Но нашата партия тук дава някакви надежди, навива пружината и аз бях контузен на олимпийските игри. Но дори и да бях здрав, не можеше да победя Наим, макар че ми обещаваха мерцедеси, пари, работи...

- Това още в социалистическа България?

- Да. В Бояна лично Тодор Живков каза: „Това, което му се полага, ще му се даде.“ После ми казаха за някои допълнителни екстри като „Мерцедес“. Наим нямаше право да участва на олимпийските игри заради смяна на гражданство. Трябваше да минат или да даде разрешение нашата федерация. Дадохме разрешение, като си платиха 1,25 млн. долара и се оправи работата.

- Прословутият милион! Всеки един щангист, който съм интервюирал и го питам къде е, никой не знае къде се загуби тази огромна сума за това време.

- Дори 5 или 7 млн. щяха да се съгласят и да дадат тези пари, но ние сме се съгласили на 1,2 млн.

- След бягството на Наим колко често общува с него? Как се виждахте до настъпването на демокрацията? После той си идваше в България…

- Идваше, виждахме се, говорили сме по „Вайбър“, когато бях в Кувейт. Примерно обади ми се да ме пита какво правя, общи неща. За промяна на имената въобще не сме говорили.

- Как ще го запомниш?

- Добър човек, трудолюбив и талантлив.

- Нека поговорим за Иван Абаджиев. За някои – „папата на щангите“, за други е спорна личност. Ти какво мислиш?

- Един от хората, които ме направиха това, което съм днес. С доста специалисти съм работил, да не обидя някого. Примерно Петър Арнаудов, Ганчо Карушков, Георги Йотовски, Слави Канелов, но Иван Абаджиев най-много е допринесъл за моята кариера.

- На какво удаваш, че някои, макар и малко, негови възпитаници после се обърнаха срещу него?

- В националния отбор имаше 15-20 равностойни човека. Примерно той е предпочел някой, който гледа, че е по-добър, а вторият си мисли, че той е по-добър. Остава му белег, чувства се обиден и почва да говори против Абаджиев.

- Как се държеше Абаджиев с Наим след бягството му? Във филма има кадър при първата им среща, на която шампионът целува ръка на треньора си – така ли беше?

- Не съм видял, но така е било. Първата среща беше на европейското първенство 1988 г. в Кардиф. Чакахме го до последния момент да дойде, два дни преди състезанието се появи в залата. Видяхме се, аз бях с Ангел Генчев на трибуните. Наим влезе, погледна ни и дойде. Даже имам и снимка.

- Не се страхувахте да общувате.

- Не, ние сме приятели, няма проблеми. Даже от турското разузнаване дойдоха и на перфектен български казаха: „Здравей, Топуров! Как си?“ Накрая вика: „Аз съм от групата на Наим Сюлейманоглу.“ Не можеш да различиш кой е българин, кой е турчин.

- Казвал си, че натоварванията в тренировките, които е налагал Абаджиев, са непосилни за човешкия организъм. Как се справяхте? Как се издържа 330 дни лагер в годината?

- 330 е слабо казано, 350 е по-вероятно. Даже си правеше майтап да караме и Нова година в залата. Той е максималист човек. Имаше много равностойни спортисти. Ако не е световен шампион, ще е втори. Ако титулярът се контузи, ако вторият се контузи, винаги ще има заместник готов за медал. Трето място на световно първенство беше неуспех.

- Сега възможно ли е да се случи нещо подобно? Смяташ ли, че ще се намерят дори и пет души за подобно изпитание на човешките възможности и воля?

- Трудна работа. Не могат да издържат на натоварванията. Други времена, други изкушения, няма ги треньорите, няма ги спортните училища, няма ги специалистите, които да намерят талантливите деца.

А защо винаги ги има броженията във федерацията по щанги? Защо има събрания, подписки?

- Защото има доста фиктивни клубове според мен. Работещите клубове искат да направят нещо и някои си регистрират клубове-фантоми и те определят кой ще е президент. Законът го позволява.

- Как е напоследък положението на този фронт?

- Аз съм далече от родните щанги. Има едно момче – Божидар Андреев, за когото се надяваме да вземе олимпийски медал. Дай боже, да е златен! Това ни е надеждата на олимпийските игри. Талантлив е, трудолюбив е и има психика.

- Имаме ли израстване нагоре напоследък, след като реално този спорт беше в будна кома?

- Имаме. Божидар Андреев е от новото поколение и доста добре се справя момчето.

- Твоето мнение за мистерията около допинг аферата в Сеул и спирането на нашия отбор от участие? Наистина ли сме жертва на гадна игра или сами сме си виновни?

- Според мен е политическо решение. Лично аз съм чувал от Абаджиев, че са му разрешили два златни, два сребърни и два бронзови медала. Той не се е подчинил и затова се получи този допинг скандал.

- Когато работеше като треньор, каква система на подготовка изповядваше, какво си забраняваше в работата?

- Най-близко до това, което съм практикувал. Но е трудно за изпълнение, защото искаме големи натоварвания, голяма дисциплина, а сега хората са трудни, особено в чужбина.

- Защо родният ти Асеновград е дал на страната ни толкова големи щангисти? Те ли са причината и ти да влезеш в залата?

- Преди нас имаше доста спортисти като Трендафил Стойчев, Йордан Митков, Христо Плачков, Богдан Дръндаров, които са носители на медали от световни и европейски първенства. Винаги сме им се възхищавали. Не само щангите, но и гребането е доста популярен спорт в Асеновград.

- А ти как се запали за щангите?

- Треньорът дойде в час по физическо. Имаше една учителка Радулова и скачахме скок на височина. Треньорът от целия клас избра мен, викна ме и ме пита дали искам да тренирам щанги. Нито знаех какво са щанги, отидох след два дни в залата и оттам започна всичко.

- Истина ли е или просто фолклор във вашия национален отбор, че когато те е посочил треньорът, си помислил, че е заради някаква пакост и си се панирал?

- Да, с един съученик се обаждахме по онези телефони за 2 или 5 стотинки до пожарната, че гори печката. Мислехме, че са ни хванали и ще ни се карат.

- На твой адрес има седем отличия от големи първенства, 22 поправки на световните рекорди и 3 триумфа със злато – веднъж на световно и два пъти на европейско. Имаш ли любим миг или моменти от тези надпревари, които ще останат завинаги в сърцето ти?

- Моментът със 180 кг винаги ще ми остане. Първият човек в света! Това ми е визитката!

- Вярно ли е, че преди олимпиадата в Лос Анджелис, която социалистическите срани, без Румъния, бойкотираха си бил във формата на живота си?

- Предната година станах втори в света, дебютант, със 150 грама по-тежък и затова не станах световен шампион. 1984 г. станах европейски шампион със световни рекорди, така че не само аз, а целият български спорт щеше да бъде с много добро класиране. Във всички спортове, не само в щангите!

- Може би щеше да копира случилото се след четири години в Сеул през 1988 г. с 35 медала и място в петицата на нациите.

- Щеше да бъде върхът в класирането на българския спорт на олимпийски игри.

- Да поговорим за големия бич на спорта – контузиите. Преживял си няколко тежки травми, включително и най-тежката за щангистите – изваждане на лакът. Контузиите ли сложиха реално край на кариерата ти?

- И двата лакътя извадих. Не, след контузиите винаги съм продължавал и съм постигал върхови резултати. Стана лекият живот, след олимпиадата се отпуснах и вече настъпиха младите, беше трудно да се върна.

- Имаш период на треньорство във Виетнам и Кувейт – екзотични дестинации. Харесаха ли ти тези приключения? Сподели нещо за живота там?

- О, не може да се забравят тези приключения. Във Виетнам работех с най-добрия спортист Хоанг Ан Туан, който стана азиатски шампион и втори на олимпийските игри в Пекин. Талантлив е, но трудно изпълнява. Ако беше спазвал 100% моята програма, може би щеше да бъде вторият Наим Сюлейманоглу. Говорили сме – защо правиш тези работи, слушай ме! Може да станеш пет пъти световен шампион, а си станал веднъж втори. В Кувейт беше съвсем различно. Една година преди това бе дошъл един българин Янко Георгиев, който все още е там. Занимаваше се с големите, а аз с начинаещи. Интересно е и занимателно. Идват талантливи деца, бързо се палят, но и бързо напускат залата.

- С какво се занимаваш в момента? Как се чувстваш, какво те вълнува в родното общество?

- В момента съм президент на асеновградския клуб по текбол. Моят приятел Севдалин Маринов развива този спорт в България и му помагам с каквото мога. След Кувейт в съвсем друга област. Нов дом си строя и с майстори се занимавам, нетипични неща за мен, битовизми. Но може да се каже, че попаднах на добър майстор и всичко се изпълни, както трябва.

- Играеш ли с футболната топка върху маса или играта текбол?

- Опитвам се, но не е за мен, все пак съм на 56 години.

- Твоят син е юрист – не искаше ли да прави кариера в спорта или той е от младите, за които говорихме, че трудно могат да се подложат на физически натоварвания като теб?

- Спортна личност е, но повече го влече учението, книгите. Там му е попрището, там му е силата. В момента е асистент към БАН, адвокат в Пловдивската адвокатура на свободна практика и очаква да преподава в Софийския университет.

- Последен въпрос за личния ти живот, ако искаш да споделиш нещо? Как релаксираш, вълнува ли те политиката, обичаш ли да пътуваш?

Политиката не ме вълнува. Пътувам в България по спа дестинации – сауни, парни бани, басейнчета. Ерген съм в момента. От скоро съм дядо, от 14 януари имам внучка и тя ще ми отнема доста от времето.