Във футбола, макар и рядко, се появяват хора-явления. Те оставят своя отпечатък както на терена, така и в сърцата на феновете. Не парадират с величие, не са егоистични, не са и главни герои в жълтите медии.
Те просто обичат това, което правят и го правят по най-добрия начин. Без значение от отбор, цвят и принадлежност – те са уважавани от много – свои и чужди. Такива са „синята“ легенда Георги Аспарухов, „червената“ - Димитър Пенев, големият Никола Котков, „черно-белият“ Христо Бонев, „жълто-черният“ Динко Дерменджиев и още, и още.
Погледнато днес – различно време и различни легедни. Да, трудно някой може да се сравни с гореизброените, но пък не е и много адекватно да бъде приравняван днешният комерсиален футбол с този през онези дни. Въпреки това и сега имаме играчи, които ще останат завинаги в историята – дали с рекорди, дали с борбеност, дали с отношение към своя тим.
Такива са Димитър Бербатов, Стилиян Петров, Мартин Петров, Георги Илиев и не на последно място Живко Миланов. Легенда, защото не постави себе си пред отбора дори и в най-трудните моменти. Защото и на 35 години не отстъпваше по нищо на по-младите. Защото никога не е бил лош пример и винаги е оставял сърцето си на терена.
Да, той няма златна топка и обувка, „Левски“ не е взимал трофей от години, но пък най-голямата „титла“ за феновете са именно такива играчи. Живко никога не е бил прекалено разговорлив или емоционален. Вчера обаче беше различно. И съм сигурна, че той накара много свои и чужди да се разплачат, когато обяви края на кариерата си заради здравословни проблеми.
Някак си не е честно „синята“ му приказка да свърши така. Принудително, без “happy end” и със сълзи от мъка. Чест му прави обаче, че както той спомена – слага край, когато реши, а не когато външни фактори го принудят. Защото е чакал дълго и тайно е знаел какво ще се случи, но никога публично не се оплака или пък пропусна тренировка. Живко е живият пример за младите. За упоритост, борбеност, труд, любов и всеотдайност.
Най-показателно е, че на последната си пресконференция пред медии за любим момент той не изброи титла или купа, мач в Европа или гол във важен турнир. Той заяви: „Казах им и на младите момчета, че най-хубавият миг беше, когато ме извикаха да тренирам с първия отбор. Само да тренирам.“
Май се нарича любов. Не само към футбола, но и към отбора на сърцето ти. Обич, която е непреходна и трае до края на живота. Обич, която именно хора като Миланов разпалват в малки и големи. Обич, която се запазва въпреки всички проблеми.
А проблеми в „Левски“ да искаш... От години клубът се бори за нормално функциониране, а напоследък дори за оцеляване. Сигурно има хора, които понякога се питат: „Заслужават ли тези футболисти цялата тази подкрепа?“
Половината може би не. Но стига и един такъв като Живко, който да напомни какво е „Левски“. Защото феновете обичат клуба, просъществувал именно заради такива като него. Които никога не са се отказвали и които гордо са бранили „синята“ чест.
И тук не става дума за „сини“ и „червени“, а за хора. Защото Миланов е човечен. А случилото се с него ни кара да се замислим, че здравето е на първо място. Има и такива приказки. Не с очаквания “happy end”, но пък с много почва за размисли относно ценностите, важните неща в живота и любовта към отбора.
Статистиката е за фон – нещо като „текста четоха“ във филмите. 231 мача и 12 гола с екипа на „Левски“. 11 сезона, 3 титли и 3 купи. Последният мохикан от „синята приказка“ в клуба. Капитанът напусна кораба... Сега той ще трябва сам да продължи да пътува по синьото море, пълно с подводни камъни.
Без него ще бъде различно – не само игрово, но най-вече емоционално. Но пък ще бъде достатъчно един от юношите да е научил нещо от Живко, което поне малко да го доближи до него. Защото трябва да има и такива, които ще го наследят. А наследството тежи. Както тежи капитанската лента, думата „Левски“ и заветът на всички останали легенди.
Коментар на Десислава Францова, Bulgaria ONAIR