В края на миналия век тимът изживяваше мечтата си, но всичко започна с визията на един човек
От 1990 до 2004 г. Парма беше един от най-добрите отбори в Италия, класирайки се за Европа в 14 поредни сезона и печелейки 4 континентални трофея. Тогава главният им спонсор и компания-майка „Пармалат“ се срина след един от най-потресаващите скандали с финансови измами, които светът някога е виждал.
Технически клубът се отказа, но на негово място се появи фино преименувана версия.Парма обаче не се бореше за големи отличия през следващото десетилетие, промъквайки се в Купата на УЕФА само веднъж – през 2006-а, след като Ювентус, Фиорентина и Лацио бяха въвлечени в скандала „Калчополи“. През 2015-а Парма фалира и този път трябваше да започне отначало в Серия D.
Бързото им завръщане в елита с три поредни промоции беше сензационна история. Но приказката, която се разказва много рядко, е за времето, когато всичко е започнало. Не с „Пармалат“, а с мъж на име Ернесто Серезини, който стана президент на клуба през 1976-а. Парма беше в третото ниво и никога не беше стигал по-високо от второ. Не се очакваше повече от отбор от град с 200 хиляди души, където бейзболът, волейболът и колоезденето се състезаваха за интереса на феновете на спорта.
Говори се, че местният бизнесмен Серезини, който изкарвал парите си от строителство, е купил Парма почти като средство за разсейване след смъртта на съпругата си. Но назначаването на Ариго Саки за треньор през 1985-а беше повратна точка. Бившият продавач на обувки току-що беше осигурил промоция в Серия Б на Римини, а след това от първи път стори това и с пармалатите. През втората му кампания само 3 точки не стигнаха на тима да спечели място в елита, но в Купата на Италия бе елиминиран славният Милан.
В края на този сезон, когато Саки бе на път за Милано, „Пармалат“ се включи, ставайки основен спонсор на клуба и закупувайки малък дял от акциите на Серезини. Компанията беше разглеждана като изключителна история на успеха – местна млечна фирма, която само за две десетилетия се разраства в световен хранителен конгломерат.
Футболният клуб преживя подобно експлозивно издигане. Саки беше наследен за кратко от Зденек Земан, а след това и от Витали, преди Серезини да определи през 1989-а Невио Скала като човека, който да ги заведе в обетованата земя. И мечтата бе реализирана от първи опит. Опустошителното в историята е, че това не беше достатъчно бързо за Серезини, който почина след сърдечен удар през февруари 1990-а.
„Спомням си една среща в съблекалнята със сина му Фулвио, който ме попита дали искам да продължа. Той вече беше президент и лесно можеше да ме уволни. Вместо това ми припомни всичко, което обсъждахме с баща му, и удължи моя договор. Това оказа влияние върху играчите, които въпреки проблемите разбраха, че се случва нещо важно“, спомня си Скала.
Парма си осигури промоция в елита за първи път в своята история с победа над местния съперник Реджана. Едва ли тогава някой си е представял какво предстои. ФулвиоСерезини продаде по-голямата част от своя дял в клуба на „Пармалат“, а новите собственици привлякоха три фигури, които направиха впечатление на световното първенство в Италия същото лято – вратаря на Бразилия Клаудио Тарафел, бранителя на Белгия Жорж Грюн и младия швед Томас Бролин.
В този първи сезон в Серия А Парма дори нямаше фиксирано място за тренировки. Играчите пътуваха до клубния стадион „Тардини“ всяка сутрин, преобличаха се, след което се качваха на автобус и отиваха на съоръжения, притежавани от други клубове.
Влиянието на Бролин беше огромно, движейки се между линиите на полузащита и нападение в системата 3-5-1-1, която налагаше Скала. Тимът играеше изключително атакуващо – начин, който по това време не беше познат в Серия А. Парма завърши шести, а през 1991/92 спечели Купата на Италия, побеждавайки Ювентус на финала. Скала знаеше, че това е друг повратен момент: „Занапред вече няма да ни разглеждат като провинциален клуб с несигурно бъдеще“.
През лятото беше привлечен ФаустиноАсприля, чиито голове задвижиха друго невероятно постижение – триумф в КНК през 1993-а. Колумбиецът се разписа 4 пъти в турнира, макар за финала да остана на пейката за сметка на Бролин.
А този първи европейски успехподтикна собствениците да започнат да хвърлят огромни пари. Парма привлече ДжанфранкоДзола от Наполи и Нестор Сенсини от Удинезе. През 1994-а те победиха Милан, за да вземат Суперкупата на Европа и отново стигнаха до финал за КНК, но загубиха от Арсенал.
Дойде ред и на още един главозамайващ трансфер – Дино Баджо бе привлечен от Ювентус и той не пропусне да накаже бившия си отбор във финала за Купата на УЕФА през 1995-а, осигурявайки победата на Парма. В първите си 5 сезона като треньор на Парма в елита Скала спечели 4 големи трофея!
Въпреки че приливът на купи пресъхна, новите попълнения отново бяха от световна класа. През 1995-а в Парма кацна носителят на „Златната топка“ Христо Стоичков заедно с Фабио Канаваро и Пипо Индзаги.
Година по-късно пристигнаха Ернан Креспо, ЛилианТюрам и Енрико Киеза. През 1998-а беше привлечен Хуан Себастиан Верон. А от академията излезе неподправен и самоуверен млад вратар на име Джиджи Буфон.
През 1999-а Парма спечели Купата на УЕФА, а титулярният състав от онзи ден е един от най-талантливите, който може да си представите. Буфон под рамката, Канаваро, Тюрам и Сенсини в защита, Верон, Баджо и Богосян в халфовата линия, Ваноли и Диего Фузер по крилата, а в атака действаха Креспо и Киеза. Тимът разби с общ резултат 7:2 Бордо на четвъртфиналите, Атлетико Мадрид с 5:2 на полуфиналите и след това Марсилия с 3:0 в решаващия двубой.
Този отбор, управляван от Алберто Малезани (б.р. – Скала беше напуснал през 1996-а), остава последният представител на Серия А, спечелил сегашната Лига Европа. Парма дублира успеха с триумф в Купата на Италия, а през 2002-а грабна този трофей за трети и последен път в историята си.
Тогава дойде крахът на „Пармалат“ – скандал с широкообхватни човешки последствия. Хиляди служители по целия свят загубиха прехраната си заедно с безброй повече, които разчитаха на бизнеса си. Нищо от това не беше по вина на футболния персонал на Парма, но успехът им е неминуемо оцветен от знанието, че такъв славен екип е бил събран с пари, които не са съществували. Може би затова много от феновете на тима все още се държат най-благосклонно към онези по-ранни отбори. Като този на Ернесто Серезини – собственикът, чиято мечта стана реалност, но твърде късно, за да може да я изживее. Не случайно през февруари в домакинството на Лацио беше издигнат огромен плакат, на който пишеше: „Серезини – вечният президент“.
Ники БАНДИНИ, The Guardian, превод на в-к Тема спорт