Играчите на Монреал Импакт ни казват, че той все още има този „замах“. И е нормално. Все пак говорим за Тиери Анри – човек, чиято аура на футболист никога не беше засегната. Далеч от тренировъчния терен седим заедно с френската легенда в кафенето на хотела на отбора от Флорида. В него има смирение, дори намек за страх. Говорим за треньорство, а в нашия разговор той няма защитата на своите 411 гола и безбройните титли, завоювал като футболист. Но и не го иска. Всичко, което има, е 4 победи от 20 мача по време на злощастното му управление на Монако през миналия сезон.
„Когато си треньор, трябва да поддържаш двигателя да работи и отвън. Пристигаш всеки ден и се питаш: „Още ли не съм уволнен“. Окей, да се залавяме за работа. Трябва да поставите гордостта и егото си настрана, защото теще бъдат смазани Винаги трябва да поддържате този двигател“, усмихва се Анри.
Той беше уволнен от Монако миналия януари – само 3 месеца след като получи първата си треньорска работа. Имаше слухове за разпад на отношенията между него и играчите, чието отношение Тиери поставяше под въпрос. През ноември 2019-а 42-годишният французин бе назначен за наставник на Монреал в МЛС. Тимът сега е на предсезонен тренировъчен лагер в слънчев Орландо (б.р. – кампанията стартира на 29 февруари). „В Монреал е минус 20. Дори не знам дали ще ме разпознаят там, защото още не съм напускал къщата си“, казва Анри.
Има някои правила, преди да проведем интервюто. На първо място е, че не иска да говори за Монако. Но изглежда в добро настроение, така че все пак питаме. „Това е в миналото. Има толкова много неща, за които да си бъбрим. Никога няма да кажа нещо лошо за Монако, защото уважавам бившия си клуб. Сега съм в Монреал и искам да продължа напред“, категоричен е французинът.
Има сантиментална връзка между него и монегаските, където той дебютира като играч само на 17. За Анри обаче поемането на Монреал е „истинският старт“ на неговата треньорска кариера. Спомняме си за злощастния престой на Гари Невил във Валенсия. Краят дойде бързо, а легендата на Юнайтед веднага се върна в телевизионното студио. Можеше ли след Монако да се случи същото и с него? „Не, в никакъв случай. Това подсили още повече желанието ми. Колко голове пропуснах като футболист? Много. Трябва да се изправиш и да се поучиш от грешките си. Или печелиш, или се учиш, никога не губиш".
Когато Тиери се е родил в едно предградие в Париж, баща му Тони го е прегърнал в обятията си и е заявил: „Синът ми ще стане футболист“. Тони превръща това в мисията на живота си и детството на Анри е катализаторът за успешна футболна кариера. Родителите му настояха той да се върне у дома, а не да стане плячка на тъмните пороци на техния квартал. „Имал съм треньор от деня, в който се родих. Спомням си как като тийнейджър вкарах шест гола и спечелихме с 6:0. Очаквах похвали, но баща ми беше бесен. Минахме през два светофара и не казваше нищо. В крайна сметка се обърна и рече: „Да, вкарахте шест. Но пропуснахте много центрирания и не изграждахте правилно атаките си. Баща ми използваше своя начин, за да ми каже, че винаги трябва да бъда щастлив, но да искам повече“, признава Анри. Това е разликата между човек, който просто иска да спечели, и шампион.
От тренировките си личи, че има доста работа по неговия отбор. Тиери все още няма да превръща Монреал в шампион на МЛС: „Какво е успехът? Имах треньори, с които не спечелих нищо, но ме направиха по-добър играч. Това е успехът. Не се опитвам да се оправдавам още преди да съм започнал. Но не всеки може да печели. Повярвайте ми. Ако като треньор правите футболист по-добър играч или дори човек, това е успех. Искам ли да му купят повече състезатели? Няма да откажа. Но ако трябва, ще работя с това, което имам. Каква е рецептата? Или се адаптираш, или умираш“.
Комуникацията е една област, в която световният шампион трябваше да се приспособи: „Децата ми наистина ме възпитават. Те ме предизвикват за всичко. Така е и с играчите. Трябва да им се помага да отварят умовете си, а не просто да им показваш разни неща. Не е лесно, защото трябва да си най-добрият им приятел, техният брат, баща, но и враг. Просто е нужно да знаеш кога какъв да бъдеш“.
Джейми Карагър казва, че Анри е един от малкото хора, които са по-обсебени от футбола, отколкото той. По време на последните си години като играч на Ню Йорк Ред Булс Тиери стоял и гледал благотворителен мач между полицията на града и пожарните служби: „Винаги се опитвам да науча по нещо. Без значение дали ще е четвърта дивизия в Англия или Висшата лига. Футболът никога не е един и същ. Винаги можеш да се учиш от някого на всяко ниво“.
За 8 години Анри научи много от Арсен Венгер, но кое цени най-много? „Той ме накара да разбера: „Престани да си задаваш грешен въпрос и започни да се питаш правилния въпрос“. Трябва да анализираш с кого играеш“. Едно нещо, за което Анри рядко говори, е скандалният му гол с ръка срещу Ейре през 2009-а в баражите за Мондиал 2010. Това е отклонение от нашата дискусия, но е важно да знаем дали съжалява, или дори извинява. Започвам със споменаването на ВАР – какво мисли Тиери за това?
„Проблемът е как се използва. Кое е единственото правило, на което са ви учили като млад футболист? Играй до съдийски сигнал. Арсенал е моят любим отбор, но се разписа във вратата на Манчестър Юнайтед след свирката. Това е нелепо. Голът с ръка през 2009-а? Възпитан съм по този начин – играй до сигнал от рефера. Със или без ВАР няма значение“, споделя Анри.
Той използва английски, френски и испански език, за да общува с футболистите. Но в началото на новия сезон ще е важно футболът да говори на терена. „Бъди спокоен с топката, не бързай“, инструктира той един от централните защитници по време на тренировката. Топката плавно преминава през центъра на терена и неговият бивш съотборник в Барселона Боян Къркич вкарва гол. Когато пък някой млад играч трябва да бие дузпа, Анри стои на рамото му и шепне някакъв съвет.
След това топката влиза в мрежата, а световният шампион се усмихва. След края на тренировката пък Тиери прекарва около половин час с друг тийнейджър – ако клубът не може да инвестира пари в играчи, той поне ще инвестира времето си. Няколко часа по-късно Анри ни обяснява философията си: „Едно от най-лесните неща е да спреш, когато съперникът изпълнява аут, защото топката е в покой. Но не, опонентът е уязвим, играта винаги е жива. Пресираш високо по терена и си връщаш топката. Ако сте достатъчно бързи, може дори да се разпишете. След като коженото кълбо дойде у вас, карате съперника да тича“.
Учудващо е да чуете Анри да говори с толкова ентусиазъм за защитата, колкото и за атаката: „Хората често бъркат понятието развлечение – това невинаги е проблясък или трик. Да се защитаваш в предни позиции това е забавно. Вижте Ливърпул. Те винаги се опитват да си върнат топката възможно най-бързо. А след като го сторят, нанасят уникални щети. Обичам интензивността им. Бих ли играл в отбора на Юрген Клоп? Разбира се, че да. Но трябва да не ми задавате такива въпроси, защото вече не съм футболист. Това, което виждам като треньор, е заразително. Всеки трябва да бъде съден по това, което прави, а не по това, което е сторил“.
И все пак получаваме напомняне за това какъв футболист беше легендата на френския футбол. Една топка приближава към него и той с финес я праща в горния десен ъгъл на вратата. „Ето, видяхте ли, все още има този замах“, усмихва се халфът на Монреал Шамит Шоум.
Крейг ХОУП Daily Mail, превод на в-к "Тема спорт"