свързани статии

свързани статии

И така след БФС, треньора и футболистите неизбежно се стигна до вината на собствениците на футболни клубове. Вината е за това, че не подават качествени кадри за националния отбор, иначе каква друга вина може да има един собственик, който си харчи парите залудо. Ето тука вече сме право в целта, ама 100 процента. Този разговор може да се води с огромно удоволствие, защото e най-важен. Истината е, че „по принцип”, както казват моделките, собствеността на българския футбол си е доста мъглява от 75 години насам.

Защото какъв собственик например може да е МНО или МВР, та техните задачи са да отбраняват държавата и да пазят сигурността. Но дойде един ден, в който се събудихме при демокрация и пазарна икономика и футболните клубове се юрнаха да си търсят собственици. В първите години с голям ентусиазъм и надежда, че ще се изкарват големи пари, защото имаше качествена импортна стока. След това обаче балонът на пазара се спука и стартираха мъките на така наречените наши футболни собственици.

Много от тях наистина се намъчиха яко. И им потънаха десетки милиони в каца без дъно. Като обобщение обаче почти всички от така наречените собственици си нямаха хал хабер как се прави футбол при пазарни условия. И го караха както им дойде с единствената надежда да се отърват рано или късно от футболната си собственост. И след 30 години футболът у нас е всичко друго, но не и професионален. 

Часът по история завършва дотук. Каквото било преди 10 или 20 години няма какво да го коментираме и анализираме. Каквато държавата и избирателите, такива и футболните чорбаджии. Важно е какво е положението сега и още по-важното – какво може да се направи, за да имаме в обозримо бъдеще истински национален отбор с футболисти от световна класа. Защото без такива футболисти е ясно, че Косово ще ни бие под и над път.

Същественият въпрос е спрямо най-занижени критерии имаме ли собственици на футболни клубове или не. Към сегашния момент само двама отговарят на критериите и неслучайно клубовете им завършват на първо и второ място в последните три първенства на страната. Ясно е за кои юридически лица става въпрос. Тук обаче възниква справедливият въпрос дали в стратегията точно на тези два клуба приоритет е създаването на млади футболисти.

Опитът е различен, но към 2019 година по-скоро приоритет няма да бъде създаването на млади таланти. Защото това не носи бързи успехи на терена. Напротив, системата с привличане на чужди играчи като че ли се превръща в неизбежност. Фактите говорят неумолимо в тази посока. По-голяма част от приходите идват от алъш-вериш без български имена. 

Както се вижда, двата най-солидно изградени футболни проекта не могат да гарантират лоялност към интересите на националния отбор. Нещо много по-лошо, основният донор на кадри за националния отбор - ЦСКА, рязко може да промени своята политика и по този начин да се влоши и без това отчайващото положение. В последните 10 години гръбнакът на А отбора винаги е бил изграждан от играчи на Литекс и след това ЦСКА.

Половината титуляри от мача с Косово са от тази поточна линия. Не съм убеден, че тази политика ще бъде запазена, като гледам каква селекция прави ЦСКА преди сезона. И никой не може да ги вини. Що се отнася до другото място – Разград, там има най-прекрасната база за млади играчи, но уви, млади футболисти не се произвеждат. Принос за национален отбор близък до нулата. Ако Лудогорец наистина иска да се включи в кампанията по възраждането на националния отбор, то веднага трябва да заиграят със Светослав Ковачев, Доминик Янков, Ерол Дост, Преслав Петров...

Изброените имена не са случайни, те имат десетки мачове в националните отбори, но шансовете им да заиграят със зеления екип са микроскопични. Имам натрапчивото усещане, че полето на техните мечти за развитие ще спре в отбори като Дунав, Ботев Враца, Етър. А националният отбор дори да опре до тях, едва ли ще спечели нещо. Друго ще е, ако са титуляри в Лудогорец. 

И следва надежда всяка оставете, защото собствеността на останалите клубове пък съвсем не предполага някакво особено внимание към подрастващите. Дори флагманът в това направление Септември безславно потегли към второто ниво, след като се видя, че инвестицията не подлежи дори на най-малка възвращаемост. Тук съм леко уязвим, защото клубове като Левски, Берое, Черно море, Ботев Пд показаха в края на първенството младата си смяна, но дълбоко се съмнявам, че това ще се превърне в тенденция. А и нали всички се обединяваме около тезата, че нямаме стратегия и модел.

За да се върнем там, където сме били не ни трябват отделни проблясъци, а цялостна смяна на системата за работа с млади футболисти. И ето, о, Еврика! Какво вероятно ще се направи, за да се промени ходът на историята? Намекнато бе от самия премиер на държавата преди дни. Ще се вкарат сериозни инвестиции в детско-юношеския футбол. С други думи държавата ще поеме доказани разходи на клубовете по издръжката на техните академии и школи.

Някои ще кажат веднага - нов грабеж на държавна пара, но да не бъдем толкова крайни. Да приемем, че тези пари изцяло ще обезпечат таксите на децата, екипировката, заплатите на треньорите им, лагерите им и турнирите в чужбина. Там, където не са в семейна среда, да се подобрят битовите условия и всекидневния порцион. Защото тези деца наистина трябва да мислят само за футбол и за учене. Второто дори не е задължително! Мисля, че тази идея на министъра на спорта заслужава адмирации. Изпълнението обаче е свързано с много въпросителни. 

Сигурен съм, че ако се дискутира широко подобна инициатива, ще се намерят хиляди пречки и кусури. И те всички са на ниво реципиенти на средствата. Опираме до собствениците, които получават критики, че не са създали качествени играчи за националния отбор. Имат ли обаче българските клубове менталния потенциал да се възползват от парите и наистина добросъвестно да разширят обхвата на детско-юношеския футбол. И най-важното - кадровото обезпечение.

Футболисти се изграждат само по един начин - от наставници, треньори, психолози, педагози. Всичкото това трябва да притежава един идеален треньор по футбол за деца и юноши. Къде ги такива у нас, че нещо не се виждат. А най-големият проблем е, че могат да бъдат произведени стотици качествени футболисти, но да няма кой да им даде работа и развитие. Защото клубовете могат да продължат да си привличат третокласни чужденци с обяснението, че един бразилец винаги ще бъде продаден пет пъти по-скъпо от един българин.

При нас в последните години ситуацията е малко парадоксална. И  трябва да се сложи ред в кочината, защото българският футбол върви все по-надолу и какъв е смисълът от грижите на партията, пардон държавата. Че то какво се оказва, разните генерали и партизани са били по-добри ръководители от сегашните модерни бизнесмени. То дори е леко иронично някой друг да дава парите за децата, които играят с екипите на техните клубове. Но поне е вариант пред другата нерадостна перспектива.

Що се отнася до това ръководство на БФС, то е напълно безпомощно да се включи по какъвто и да е начин в подобна мащабна инициатива. Освен всичко друго то е и дълбоко интровертно. За сметка на това чака наготово да дойдат техните достойни заместници. И когато отборът се провали, следва дежурното раздразнително – ами ние не играем. Ами направете нещо съзидателно тогава, покажете поне някаква инициатива. 15 години го карат в обяснителен режим. Омръзна ни с приказките за базата, спането, яденето, извозването до летището. Казвате се БФС, а не Кетеринг ООД. Май се очертава много работа, а те завалиите хич не го обичат това занимание.

Коментар на Жаклин Михайлов, "Тема Спорт"