Не може да дойдеш и да станеш собственик в „Левски” през август и да кажеш, че до Нова година ще има ново табло и козирка, а изведнъж те да ти се сторят много скъпи. Това е лъжа, излъга хората. Спас Русев е като пате в кълчища. Мисля, че в момента е като ударен с мокър парцал.”
Наско Сираков
февруари 2017 г.

„Проведох няколко разговора с г-н Русев. Доволен съм от това, което се случва в „Левски”. Значително по-щастлив съм от тази действителност, която виждам в отбора и около отбора. Подкрепям абсолютно решенията на ръководството. Спас Русев взе нещата в свои ръце и има изключително положително развитие, което трябва да бъде оценявано.”
Наско Сираков
септември 2017 г.

Седем месеца не са никак малко време. Особено във футбола. А когато Наско Сираков говори, всички слушат много внимателно. Затова неговият рязък обратен завой няма как да остане незабелязан.
Въобще, от няколко седмици на „Георги Аспарухов” (умишлено пропускаме комерсиалната добавка към името на стадиона) цари еуфория. Не, това дори е слаба дума. Върви процес на митологизиране. В смисъл как поколенията щели да си спомнят онзи пас на Обертан към Гомес.

И в това няма нищо лошо, разбира се. На моменти „Левски” отново играе сносен футбол, а Обертан е абсолютна находка в родното първенство. Извън ирационалните вълнения обаче са необходими няколко уточнения. Най-важното е, че отборът всъщност започна МНОГО ПО-СЛАБО настоящия сезон спрямо миналия, заклеймен като провал. За справка - 14 срещу цели 20 точки. Тогава първата загуба дойде чак в 15-ия кръг, а към момента пораженията са цели две.

Любопитно, нали?

Още малко статистика - приетият като месия или поне като Ариго Саки италиански треньор Делио Роси дотук може да се похвали с три победи (над „Дунав”, „Пирин” и „Славия”, тоест в графата задължителни), равенство и загуба. Въпреки пълните трибуни „сините” не успяха да победят неуверения и блед „Лудогорец” - нещо, което Люпко Петрович стори преди 12 месеца с много, много по-непретенциозни изпълнители.

Култът към личността на Роси е още по-необясним предвид факта, че той прекара в родината си 10 дни точно преди сблъсъка с „Лудогорец”. Защото… дъщеря му имала кандидатстудентски изпит. Извинявайте, но ако нещо подобно бе сервирал Николай Митов, щяха да го гонят с камъни чак до „Красна поляна”. При това без да броим резултатите – една точка от два по-трудни мача. Но това са само спортно-технически детайли. „Левски” действително прогресира на терена, хората се завръщат по трибуните, а победите и загубите са само спирки по пътя.

Далеч по-интересно е защо Наско Сираков - този вечен опозиционер на всяка „синя” власт, която не го кани за спасител, отново е в окопа? Как така внезапно откри огън срещу съдиите (негови подчинени в БФС) и срещу Кирил Домусчиев (негов колега в Изпълкома)? Защо Спас Русев вече е така добър? Да не би козирката да е поставена? Ами, не е. Или пък „Левски” да е убедителен лидер в класирането? Не, трети е. Защо Сираков не алармира за съдийските аванти в полза на „Лудогорец” през миналия сезон?

Подобна ефектна метаморфоза претърпяха и така наречените организирани фенове. Няма смисъл да цитираме откъси от декларациите им по адрес на собственика - достатъчно е да си припомним, че човекът така горчиво се обиди, че хвърли акциите. Уж де, после си ги взе. Или онази мила картинка от зала „Универсиада”. По онова време - само преди някакви си 7 месеца - Русев обяви, че клубът е във фактически фалит. И че за него „Левски” е просто стечение на обстоятелствата...

После нещо се случи. Някой натисна червеното копче и парите потекоха. Селекция, звезди, скъп треньор. Лукс, който наистина впечатлява. Тръст „Синя България” и Националният клуб на привържениците дълго ни убеждаваха, че голямата им битка е срещу модела „бащица”. Затова триумфираха след отстъплението на Тодор Батков. Радваха се при оттеглянето на наследилото го трио. Приеха на нож и идването на Русев. Твърдяха, че си искат „Левски” обратно от задкулисието. Настояваха за прозрачност в управлението и развиване на собствената школа. Акцентираха, че именно тези ценности отличават левскарската идентичност от двата „заводски” клуба – ЦСКА на Гриша Ганчев и „Лудогорец” на Кирил Домусчиев.

Случи се така, че всичко това бе забравено при първия пас на Обертан към Гомес. Изведнъж „Левски” взе да се развива правилно, а осмиваният и презиран собственик вече е „г-н Русев”. Бизнесменът привика на интервюта Роси и финалиста в Шампионската лига Аврам Грант. Срещи, на които ги нямаше нито спортният директор, нито членове на Управителния съвет. Отново Русев, чиято футболна експертиза е под сериозен въпрос, посочи италианеца за нов треньор. Да сте чули нещо за консултации и гласуване? Ако това не е модел „бащица”, здраве му кажи.

Вече никой не задава ключовите въпроси. Например - кога най-сетне „Левски” ще функционира на пазарен принцип? Самоиздържа ли се при положение, че вероятно само възнагражденията на двете големи звезди плюс треньора надвишават целия фонд „Заплати” за миналия сезон, а приходите са все така жалки? Какво се случи с разумната идея да се харчи колкото се изкарва - принцип, който така или иначе е залегнал в задължителния финансов феърплей на УЕФА?

Но още по-интересно е откъде всъщност потекоха всички тези пари. Защо един бизнесмен, готов да захвърли вековния век като досадно бреме, отприщи водопада на изобилието? Нека плаща, разбира се, нали затова е собственик. Но дали просто на сметката на практически фалиралия клуб не се трупат още и още задължения и кредити към разни фирми, включително и към генералния спонсор? За съжаление няма кой да отговори. Беше време - само преди 7 месеца, когато феновете в качеството си на акционер, Наско Сираков в ролята на институция и разни други легенди повдигаха неудобни теми, изваждаха на бял свят смущаващи практики и се бореха срещу сенчестото финансиране. Явно настъпи друго, познато до болка време. Време на бащици, парици и вечни гладници. 

Материал на Цветан Баяслиев, bTV