Футболът е колективен спорт. Много експерти с претенции за компетентност, както и фенклубовете в социалните мрежи се прекланят пред индивидуалности като Лионел Меси или Кристиано Роналдо, като сравняват съперничеството им с това между Роджър Федерер и Рафаел Надал. Но те жестоко се заблуждават.

Всъщност футболът не е тенис. И от 10 г. насам, откакто Фабио Канаваро бе награден през 2006 за световната титла на Италия, нито веднъж Златната топка, тази строго индивидуална награда, не е била връчвана на футболист, спечелил европейска или световна титла с националния си отбор. Кристиано Роналдо ще сложи край на тази серия, с което въобще няма да обори констатацията, потвърдена и на Евро 2016: че отборът напълно се освобождава от игото на солистите, тъй като звездата на Реал М въобще не изигра решаваща роля на финала на европейското първенство.

От Евро 2004 с Гърция на Ото Рехагел досега се оформи една тенденция, която днес е непоклатимо почти математическо правило. Вече именно колективната сила на националния отбор, а не добавената стойност на някой гений в състава, носи титлите на мондиали и европейски. Без съмнение Бразилия през 1970 и 2002 г. Аржентина през 1986, Франция през 1984 и 1998 г. бяха страховити отбори мечта, отлично сработени в тактически план. Но Пеле, Марадона, Платини, Зидан, Роналдо (Феномена) се открояваха над съотборниците си. Доказателството? Картините с тяхната радост или техните решаващи отигравания са най-яркият спомен, когато се върнем мислено към тези първенства.

Днес парадоксът е очевиден. Последиците от футбола бизнес дотолкова ускориха процеса на изкуственото превръщане в звезди на най-добрите играчи, че днес се опитват да ни убедят как един-единствен гений носи на гръб цял отбор. Само че истината лъсва по време на първенствата и показва колко изкуствена е тезата за зависимостта на цял един колектив от футболната суперзвезда. В клуба, както и в националния отбор, в Шампионската лига, както на световното първенство. Лионел Меси е нищо без Барса и неговия стил ала Гуардиола.

Кристиано Роналдо е зависим от своите най-близки адютанти Бензема и Марсело в Реал М. Защото, ако не беше така, тези двама иначе добри футболисти (с чудовищни индивидуални статистики) отдавна щяха да са извели своите национални отбори до световния връх. Португалецът не успя да опровергае този анализ, след като се контузи рано-рано на финала Франция - Португалия. Докато Меси си счупи зъбите срещу страховития чилийски колектив на финала на Копа Америка. За втора поредна година.

Иначе кой би могъл да посочи една-единствена индивидуалност (играч, открояващ се много над съотборниците си) от отбора на Гърция през 2004? Или от скуадра адзура на Марчело Липи през 2006? От голямата Испания между 2008 и 2012 г. От световния шампион от 2014 г. Германия или дори от сегашния тим на Италия от Евро 2016 на Конте, който предизвика възхищението на всички? Харистеас, Карагунис, Янакопулос или Никополидис (2004)? Канаваро или Буфон (2006)? Иниеста или Шави (2010-2012)? Вратарят киборг Нойер, вездесъщият Лам или вкаралите решаващи голове Шюрле и Гьотце (2014)? Вратарят Руи Патрисио, защитникът Пепе, звездата Кристиано Роналдо или изпратените от провидението голмайстори Куарезма или Едер (2016)?

Невъзможно е да посочим един. Защото в националната селекция повече, отколкото в клубния отбор, тенденцията колективът да обединява и унифицира индивидуалностите промени философията на работата на отборите и на селекционерите. Само работата в дългосрочен план, стабилността на състава и търпението се награждават

Испания, която до 2008 г. не бе стигала по-напред от 1/4-финал на световни първенства, е най-яркото доказателство с монополизирането на големите трофеи. Не по-малко от 20 от 23 играчи на Ла Роха направиха дубъла "световна-европейска титла" през 2010 и 2012 г. И 11 от тях (титуляри и резерви) участваха и в двата финала. Германия на Йоахим Льов (който е на длъжност от 2006 г.), спечелила Мондиал 2014, имаше 16 от общо 23-ма играчи, стигнали до полуфинала на европейското през 2012.

И 9 от германците, покосени от Марио Балотели в онзи мач, 2 г. по-късно играха на финала на Мондиал 2014 срещу Аржентина на нещастния Меси. А когато дългосрочният проект е невъзможен заради назначаването на нов селекционер (както Фернандо Сантош в Португалия преди 2 г.), тогава най-важното е да се запазят играчите, които гарантират колективната мощ на групата (Руи Патрисио, Пепе, Уилям Карвальо, Жоао Моутиньо, Едер, Нани, Кристиано Роналдо). 

Дори Дидие Дешан, пришпорван от френското нетърпение да се побеждава възможно най-бързо, трябваше да запази същите титуляри между 2014 и 2016 г. Но поради различни причини извън играта (допингът на Сакхо, съдебните главоболия на Бензема и Валбюена) или малшансът (контузията на Варан) той така и не можа да доведе докрай своя проект за стабилизиране. Като последица: 

Дешан "спаси" отбора от пагубната роля на "звездите" си за да наложи отборното начало, с което Франция направи повече от прилично европейско първенство. Това желание на треньорите да планират в по-дългосрочен план, за да изведат националния отбор напред, се превръща в мода. Успехите на Исландия с Ларс Лагербек (на поста от 2011 г.) или на Уелс с Крис Коулмън (селекционер от януари 2012) са поредното доказателство, че стабилността се отплаща богато. Селекционерът наемник, който само подбира играчите, без да гледа по-напред от следващия турнир от календара (Ериксон, Сколари, Капело), се превърна в символ на пълния провал. А моделирането на един национален отбор според местните клубове (най-добре управляваните от тях в спортен план) е вече гаранция за успех. 

Но понякога да се опиташ да превърнеш селекцията в също толкова стабилен отбор, колкото един клубен тим, не е лесно. Решението може да бъде налагането на гръбнак от футболисти, които играят заедно през целия сезон. Италия с основата от играчи на Ювентус (Буфон, Бонучи, Бардзали, Киелини, плюс бившия им треньор Конте) или Германия и традиционно многобройната баварска колония в Маншафта действат така от десетилетия. Трудно е да бъде оспорван такъв подход при успехите на двете нации... Испания ги имитира чрез бижутата от Барселона, които я изведоха до върховете. Единственият недостатък на подобна стабилност: трудностите, които настъпват в края на един период. Нещо, с което Испания на Висенте дел Боске не успя да се справи.

Александр Борд , "Льо Поан"