"Лисиците" ни върнаха вярата, идеализма и романтиката

Знайте, че това не е обичайният репортаж за мач. Не е обзор от края на сезона, не е рутинно обобщение на фактите. Това е спомен; историческа бележка; това е запис на събитие, за което ще искате да разкажете на внуците си. Годината: 2016. Датата: вторник, 3 май. И Лестър Сити спечели Висшата лига.

В спорта с течение на времето дори най-великите постижения повяхват. Онова, което остава, е истински изключителното. 1966 г. (световната титла на Англия). Требълът (трите титли на Ман Юн през 1999 г.). Истанбул (победата на Ливърпул в ШЛ). Непобедимите на Арсенал... И сега Лестър. Малкият Лестър.

Девизът на града е Semper Eadem - "Винаги същият". Но не и сега. Не и във вторник сутринта. От този момент нищо вече не е същото. Трудно е да бъде съпоставян триумфът на Лестър, защото има толкова малко неща за сравняване. Марк Стийл, комикът, каза, че се опитвал да го обясни на приятели, които не следят футбола, и трябвало да прибегне до изключително странни аналогии. "Това е като да спечелиш (конната гонка) Гранд Нешънъл, яхнал улична котка" измислил накрая той, напълно изчерпан.

Ние сме свикнали с хиперболите в спорта. Доброто се преувеличава до велико; великото - във фантастично; забележителното - до невероятно, и все така нагоре, чак до стратосферата. Това е свят на преувеличението. И все пак Лестър си заслужава всеки суперлатив. Веднъж поне няма да има нужда от бомбастични изхвърляния. Може би никога повече няма да видите нещо подобно в живота си. Затова не бъдете неразумни, изрежете си материала и запазете вестникарските изрезки за сезон 2015/2016 на Висшата лига.

На 24 април Лестър изигра предпоследния си домакински мач от сезона срещу Суонзи Сити. Стадионът бе пълен. В което няма нищо необичайно, би казал някой. Лестър бе на върха с 5 точки аванс. За клуб, който никога не бе печелил титлата (последният отбор, станал шампион за пръв път, бе Нотингам Форест през 1977/1978), всеки мач до финалната права по правило се превръща в най-големия в историята на Лестър. Но не само привържениците на домакините се тълпяха на мача. Секторът на Суонзи също бе пълен до козирката. А Суонзи нямаше за какво да играе. Нямаше как да изпаднат, бяха доста далеч от борбата за класиране в Европа. Резултатът от този мач нямаше значение за тях. Защо тогава такъв интерес? Те бяха дошли да гледат Лестър. И по-точно - Суонзи дойдоха да станат свидетели на историята, да станат част от нещо, което никой не смяташе за възможно в съвременния футбол. Те бяха дошли, за да разказват на бъдещите поколения "аз бях там" по същия начин, както тези, гледали Фини или Метюс, още описват онези дни, посочвайки точното си място на трибуната и номера на рейса до стадиона. 

А въпреки всичко играчите на Лестър не са нито великани, нито легенди на футбола. Марк Олбрайтън не е сър Стенли Метюс, нито Уес Морган е Боби Мур или Джейми Варди - Джими Грийвс. Тези футболисти ще влязат във фолклора, но като отбор, като колектив, върховната банда от братя. И онези фенове на Суонзи няма да говорят как са гледали Леонардо Улоа или Роберт Хут, а Лестър, как са гледали група играчи, които не просто се опълчват на това, което се очаква от тях като индивидуалности, но скачат над летвата, която сме поставили на техния клуб и на всички подобни клубове в ерата на Шампионската лига.

След това, което стана, елитът вече не може да бъде толкова самоуверен. И преди имаше други претенденти от низините, които вдъхновяваха - Норич Сити, Саутхемптън, дори Чарлтън Атлетик, но към края на сезона установеният ред се възстановяваше отново. Бяха нужни наистина големи пари, за да бъде разчупен този монопол - пари от петрол, петродолари. Затова формата на Лестър в началото на сезона бе счетена за приятно развлечение, зрелищна поддържаща роля, преди големите имена да излязат на сцената. Ние се чувствахме удобно в своя цинизъм. "Шампиони на Англия - вие никога няма да пеете това", стана обичайната подигравка на стадионите на Висшата лига. Болеше от сигурността на това "никога", защото го смятахме за вярно. Футболът навлезе в епоха, в която титлата - върхът в националната лига, бе резервирана за шепа клубове, а в някои чуждестранни лиги дори за по-малко от шепа. Всяка законова промяна, направена през последните 2 десетилетия, бе насочена да запази правата на привилегированото малцинство и да спре Лестър и подобните му да оспорват и да предизвикват тяхното превъзходство.

На около 2 мили от стадион "Кинг Пауър" е Фейрхърст Роуд, където е роден драматургът Джо Ортън. Див и анархистичен в своите творби, но с автентично възпитание на човек от работническата класа. "Някой от нищото", описа го Джон Лар в прекрасна биография. Което изглежда доста подходящо и за Лестър. Успех от нищото, от нищожествата, които станаха някой. Варди може да има филм за историята си, но не само неговата е с холивудски край. Морган, капитанът, изгонен от Нотс Каунти, защото е прекалено дебел; Рияд Махрез - от провален на пробите за Сейнт Мирън до футболист на годината в анкетата на играчите. Клаудио Раниери, треньорът, нереализираният човек, уволнен от Гърция заради загубата от Фарьорските острови. А после това: непостижимо изкуство да ръководи мъже, някак си избягнал неизбежното рухване, някак си убедил група от второкласни футболисти, че са първокачествени, че не само заслужават този успех, но че той може да бъде поддържан седмици, после месеци. Всъщност през цялата календарна година, ако прибавим и края на миналия сезон, когато започна възраждането на Лестър, за да избегне изпадането от друга невъзможна позиция при Найджъл Пиърсън. 

Кога би трябвало да започне холивудската история на Лестър? През 2002 г., когато клубът е пред закриване; 6 г. по-късно, докато се бори да изпълзи от третия ешелон на английския футбол; или от 13 април миналата година, когато Лестър все още беше на последното място във Висшата лига?  Само в близкия Нотингам може да се открие леко недоволство от тази най-невероятна победа, защото там играчи и фенове на Форест вярват, че приказките как Лестър е постигнал най-невероятната титла във футбола омаловажават техния собствен подвиг при Брайън Клъф. Да, досега постижението на Форест - да тръгне от третото място във втора дивизия и да спечели титлата през следващия сезон, бе върхът. Но футболът се промени. Ипсуич Таун също влезе в първа дивизия и след това веднага спечели шампионската титла следващия сезон 1961/1962, като помете не кой да е, а извоювалия дубъл предишния сезон Тотнъм. По онова време футболът беше по-разнообразен. Дарби Каунти бяха шампиони през 1972 г. и през 1975 г., Астън Вила - през 1981 г. Възможностите бяха повече. Футболните клубове се изправяха срещу други футболни клубове, а не срещу шейхове и олигарси и срещу правилата на УЕФА.

Днес е немислимо отбор да повтори подвига на Форест просто защото пропастта между дивизиите е толкова голяма. Така че Форест бяха възхитителни - и това, че те спечелиха и после задържаха европейската купа, никога няма да бъде надминато. Но това бе клуб от онова време. Лестър преодоля препятствия, които биха били немислими през ерата на Клъф. В чисто спортни термини това беше победа и на благородните спортни качества. Докато някои сезони се помнят заради индивидуалните голове или изпълнения, трайният спомен от този сезон е как Варди се приближава до паникьосан защитник, как някак си се движи по терена с различна скорост от околните, после и следващия - още по-бързо и по-бързо, докато онзи загуби топката, с което осъществява ключовия за играта на Лестър преход. 

Казваха, че Грийвс играел сякаш в забавен каданс, докато останалите около него се движели в забързано темпо. Варди е точно обратното. И не е само той. "70% от планетата е покрита с вода, останалата част се покрива от Н'Голо Канте", обичат да казват в Лестър в чест на работоспособността на централния им халф. Така че това е победата на упоритостта, на отборния дух и сплотеност на липсата на егоизъм и на доброто старомодно здраво блъскане - все качества, на които се възхищаваме още по-лесно в свят, в който славата и успехът твърде често са запазени за баналните и повърхностните. Все пак има и нещо повече. Лестър ни възвърна емоции, които смятахме за изчезнали от играта. Вяра, идеализъм, оптимизъм, романтика. Те са "онези от нищото", които незнайно как успяха да постигнат най-великата победа за титлата в историята на английския спорт. И вие ще искате да ги запомните, защото бъдещите поколения ще искат да знаят за тях.

Мартин Самюел, "Дейли Мейл", превод на вестник "7 дни спорт"