Джика Хаджи е един от последните истински плеймейкъри във футбола. Роден в Констанца, юношата на "Фарул" бързо хваща погледа на гранда "Стяуа", с който стига финал за КЕШ - загуба от „Милан“ през 1989 г.

В националния отбор Хаджи е лидерът на Румъния - игра на финалите на 3 световни и 3 европейски първенства. Един от много малкото футболисти, обичани и в "Барселона", и в "Реал" (Мадрид).

Най-сладките си успехи изживя в "Галатасарай". Като капитан на турския гранд го изведе до триумф в турнира за Купата на УЕФА през 2000 г.

Като треньор Хаджи мина през „Стяуа“ и „Галатасарай“, но само с частичен успех. И смени стратегията - започна с рестарт от дома си.

Днес е собственик, президент и треньор на „Виторул“ (Констанца), който сам създаде. Купи земя за милион евро, построи база извън курортния град за 10 милиона. И шлифова талант след талант.

На каква цена? Срещу милион и половина евро на година и помощ от десетина могъщи спонсора. А сред необработените диаманти е и неговият 16-годишен син Янис, който вече е собственост на „Фиорентина“.

Разговорът с Хаджи за вестник "Труд" е във футболната му академия в Констанца.

- Кога за първи път чухте да ви наричат Марадона на Карпатите? - Бях на 19-20 години. Италианците първи ме нарекоха така. Беше удоволствие и чест. Тогава аз бях едно хлапе, което просто се беше развило добре.

- Колко пъти сте срещали Марадона? - Първо през 1985 година във Виго. Румъния играеше с Испания. Фантастичен играч. След това през 1990 година на световното в двубоя Румъния – Аржентина в Неапол. И мисля, че играх по-добре от него.

- Играли сте на финалите на 3 световни и 3 европейски първенства. Кой е най-яркият спомен от тях? - Когато се говори за играч, който, без значение от това как се казва, има 18-годишна голяма кариера, е трудно да останеш със спомен само за един период. Най-важното място, най-живият спомен беше световното в Щатите Естествено незабравим е и мондиалът в Италия. През 1994-а нашият отбор беше силен, както и вашият също. Там можехме да станем дори световни шампиони.

- А за кой момент съжалявате? - Безспорно това са онези пет минути, които не ни достигнаха да елиминираме Швеция. Един мач, който контролирахме и ни изравниха за 2:2 в 115-ата минута. А реално разполагахме с класа да играем до края на световното, както направи България. Не ни достигнаха пет минути. Но това е футболът, това е магията на един мондиал. А в Щатите Румъния играеше много добър футбол. И бяхме в топ форма, но отпаднахме след рулетката на дузпите.

- България и Румъния вървяха „ръка за ръка“. Колко далеч можеха да стигнат? - Определено можеха да стигнат по-далеч от това, което направиха. Разполагахме с две изключителни поколения. Ние сме горди за това, което сътворихме в този период. Мисля, че и вие сте горди с вашия национален отбор. Показахме на света, че сме силни и можем да побеждаваме. Надявам се и при вас сега да се работи здраво за това в един прекрасен бъдещ период да имаме силни национални отбори.

- Къде гледахте финала за КЕШ между „Стяуа“ и „Барселона“? Отидохте в Букурещ след триумфа. - Гледах по телевизията. Бях си още дечко. Всички в Румъния този ден поддържахме „Стяуа”. А шест месеца по-късно отидох при тях. Не ме е яд, че не бях част от триумфа. Винаги съм бил горд с този успех, защото от малък съм фен на „Стяуа”. Играх на финал три години по-късно с отбора.

- Какво не достигна на „Стяуа“ да спечели и с вас в състава КЕШ? - Загубеният от „Милан“ финал през 1989-а бе и един друг финал - на един 5-годишен цикъл. Със сигурност бяхме силни. Загубихме двама важни играчи преди финала – Тудор Стойка и Илие Думитреску. А реално нямахме дълга резервна скамейка. Освен всичко стигнахме прекалено уморени до този мач и „Милан“ спечели с 4:0. Показа превъзходство във всички компоненти.

- Вие сте от малцината играли и за „Реал“, и за „Барселона“. Сравнете двата велики клуба. - Наистина са велики. „Реал“ бе и моят първи тим в чужбина. Там ме научиха как да стана истински професионалист. Бяха фантастични двете години в Мадрид. След това в „Барса“. Много исках да отида там, защото ми харесваше техният стил на игра. От малък ми беше идол – и като играч, и като треньор – Йохан Кройф. Щастлив съм, че мечтата ми стана реалност. Голяма чест е за мен, че играх за тези два клуба. Те са причината да имам по-богата футболна култура. Но въпреки че са най-добрите в света, те имат две различни концепции. И двата гранда са силни, но и са различни. Така че аз ще ви отговоря, както казват в Испания: “Сърцето е разделено на две!“ Няма как да го кажа по друг начин. Играх по две години при тях. И... да, спомням си - от средата на терена отбелязах по два гола – и за „Барса“, и за „Реал“. Така че реално няма сърдене – нито те към мен, нито аз към тях. И аз се считам за привърженик и на единия, и на другия.

- Бяхте и съотборник, и противник на Христо Стоичков. Какво е да си с него от едната страна на барикадата и какво е да си съперник? - Щастлив съм, че не само се запознах с него, но и го опознах като човек и приятел. Благодаря му, защото той положи грижи аз да мога да се интегрирам в „Барса“. И неговото, и моето семейство се чувствахме много добре заедно. Той е приятел. Направи живота ми по-лесен в Барселона. На терена той няма приятели. Винаги ми искаше топката, ръкомахаше. Даже се шегувахме: „Недей да вдигаш ръка, така или иначе от трибуните ме освиркват, моля ти се...” На терена Христо беше най-добрият. Винаги е искал това. Един изключителен играч. Нападател, който обичаше да вкарва голове и който впечатляваше и с физически, и с технически качества. И той го демонстрира пред очите на света. А извън терена е колега, приятел и много добър човек.

- Как станахте толкова близки? - Христо се грижеше много за мен. Имахме и общ мениджър – Хосе-Мария Мингея, който го заведе в „Барса“. Излизахме заедно. Станахме семейни приятели, както казах – с Марияна, с момичетата, с моята съпруга... Много по-лесно е, когато намериш приятел, който да се грижи за теб, интегрира те по-добре както в този голям отбор, така и в този хубав град. И Христо от сърце направи това.

- Кои мачове срещу български отбори и български футболисти помните? - Има много такива. Както вие познавате нашия национален отбор от 1994-а, така и ние познаваме вашия. Знам почти всички играчи. Как да кажа, разделихме победите си. Ние печелихме преди това, а те печелиха и след това. На Евро'96 например. Имали сме и квалификации. Ние сме печелили, вие сте печелили. Аз лично си спомням като кошмар за онзи мач с България, загубен от Румъния с 0:3 през 1990 година. Тогава вече се формираше вашият голям отбор. Загубихме в Букурещ и заради този резултат не се класирахме. Това 0:3 обаче беше най-малкото един важен урок след световното в Италия. И мисля, че от този урок Румъния научи много.

- Не се ли самоунищожиха България и Румъния в предварителната група на Евро'96? И то за сметка на Испания и Франция, които не изглеждаха да са по-класни. - Беше адска група. Франция имаше силен отбор, който на следващите две големи първенства стана съответно световен и европейски шампион. Испания също респектираше. Ние, Румъния и България, тогава също идвахме от финали на световно. Реално всеки мач беше непредсказуем. Изиграхме добри двубои, но с... много слаби резултати. Румъния дори една точка нямаше. Продължихме да работим, класирахме се за следващите европейски, световни. Когато стигнеш до високо ниво, нещата опират до детайлите, те правят разликата. А в онзи момент просто не стана. Добре играхме. Доминирахме в битката с Франция. Имахме добър мач и с България, и с Испания. Това е. Както ви казах, ако си голям, се изправяш и продължаваш напред! Това означава и че имаш здрава психика.

- Играхте за „Барса“ и „Реал“, но извън Румъния, изглежда, най-много ви обичат в „Галатасарай“. - На първо място, това е футболният клуб, в който съм играл най-много години – пет. И по-важното – всички те са пълни с успехи. Имахме отбор, който в началото беше млад, като в него с опит бяхме само чужденците. От доста ниска позиция се издигнахме и станахме фактор в Европа.

- Разкажете за прочутия финал за Купата на УЕФА – победата с дузпи на „Галатасарай“ над „Арсенал“. - Беше на вододела между третата и четвъртата ми година в „Галатасарай“. Идеален като време период да се формира конкурентен отбор. Резултатите ни дотогава в Европа бяха долу-горе добри, но онази година се чувствахме силни. След три години беше всичко автоматично, отношенията в играта се знаеха. Тогава почувствахме, че можем да спечелим, след като елиминирахме „Борусия“ (Дортмунд) на техния славен стадион. А „Арсенал“ бе фантастичен отбор, със страхотни играчи. Не бяха губили в шампионата, бяха много силни, но ние вярвахме в нашата класа. Въпреки че аз бях изгонен и отборът остана с 10 души. „Галатасарай“ устоя – психически, тактически, физически.

- Треньорската ви кариера започна като на Стоичков – с националния отбор. - Хора сме, не винаги взимаме най-добрите решения. Нещата някой път ти се получават, друг път - не. Важното е да продължиш, да работиш, да искаш онова, което ти харесва. Аз тръгнах смело по този път. Изобщо харесва ми футболът, и то до лудост. И важното е да не се откажеш, да не поддадеш. Важното е да продължиш напред, да влагаш страст и да работиш. И така можеш да станеш най-добрият. Нищо общо няма кариерата като футболист с тази на треньор. Сега съм треньор на „Виторул” (Констанца). Отборът и академията вървят доста добре.