Популярността на футбола дава на миниатюрни държави като Катар уникален шанс да влияят на сърцата и на умовете. Хубаво стана, че миналата седмица Сеп Блатер потвърди това, което вътрешните хора отдавна подозираха. А именно, че срещата между Никола Саркози, Мишел Платини, Себастиен Базен и шейх Тамим бин Хамад ал Тани на 23 ноември 2010 г. се оказва решаващ момент за връчването на световното първенство през 2022 г. на Катар.

Това не е просто среща, която събира заедно на едно място двама световни лидери с високопоставен началник и със собственика на европейски клуб; тя бе символ на това, в което се превръща футболът. Игра, чиито правила са съставени от педагози от викторианска Англия и която се е развивала чрез общността, сега тя стои във връзка с глобалния капитал, с политическата власт и с долните макиавелиански похвати, които минават за модерна спортна дипломация.

Бърза справка за тези драматични персонажи. Платини е начело на УЕФА. Саркози е тогавашният френски президент и заклет фен на "Пари Сен Жермен" (ПСЖ). Базен е партньор в "Колони Капитал", частна американска фирма, която по онова време притежава ПСЖ. Хамад е принцът за короната на Катар (днес той е емирът), тази микроскопична сунитска държава с огромни богатства, която обаче се намира на фронтовата линия на религиозно напрежение, заплашващо да прекрои политическата карта в Близкия изток.

Какво се случва на тази среща в Елисейския дворец? Според Блатер се сключва сделка, която пренебрегва "джентълменско споразумение": световното през 2018 г. да отиде в Русия, а това през 2022 г. - в САЩ. Излишно е да се припомня, че подобна договорка нарушава всички правила на процеса за кандидатиране за домакинство, само че сделката, сключена в Елисейския дворец, ни пренася на още по-мъглива територия.

След тази среща се твърди, че Платини променя своите намерения за гласуване. Въпреки че техническият доклад изтъква очевадното - а именно, че държава в Близкия изток с летни температури от 50 градуса е възможно най-неподходящата страна за домакин на световна купа, французинът категорично избира Катар. Катар, от своя страна, купува затъващия ПСЖ (който губи по €24 млн. на година), наливайки милиони в клуба.

Страната също така предлага щедри инвестиции за най-бедните предградия на Париж (т. нар. банльо), подписва голяма поръчка за покупката на монтираните във Франция самолети "Еърбъс" и купува тв правата за френската елитна дивизия от 2012 до 2016 г. за сумата от €300 милиона (по същото време наддаването се проваля, след като "Оранж" решава да не наддава). Уместно е да се отбележи също, че "Бурда Спортс", компания за облекла, собственост на Катар, предлага високоплатена работа на Лоран Платини, сина на Мишел.

Платини винаги е отричал за сключването на каквато и да било договорка, но последователността на събитията (включително решението му да гласува за Катар) е надлежно протоколирана. Блатер твърди, че решението на Платини се оказва ключово, като то отклонява още 3 гласа от Европа. Предположението тук е, че ако с традиционен подкуп (както разкри разследване на "Сънди Таймс") са осигурени 7 гласа за Катар от развиващи се и други държави в първия кръг от гласуването, то за обезпечаването на останалите се откроява отчетлива договорка танто за танто между страни от първия свят, събрани около масата в Елисейския дворец.

Но каквато и договорка да смятате, че е сключена, струва си да се попита как, на първо място, футболът се превърна в пешка в стратегически игри между национални държави. Защо Катар толкова държи да организира световното първенство и да закупи европейски футболен клуб? И ако трябва да погледнем още по-широко, защо Абу Даби финансира "Манчестър Сити"? И защо някои от най-богатите мъже от бившия Съветски съюз и отвъд него се хвърлиха във футбола?

Главното нещо, което трябва да се отбележи, е, че тук не става дума за решения от търговски характер. Световните първенства губят пари. Катар вероятно ще остане на червено от порядъка на десетки милиарди евро. Футболните клубове също губят пари особено когато са притежавани от богати фондове от суверенни държави и от олигарси. Всъщност финансовият феърплей бе въведен от Платини не за да носи печалби, а за да предотврати собствениците да наливат личните си пари в черната дупка на финансовия баланс на клубовете.

Тогава за какво става дума? Отговорът на гатанката е прост, въпреки че разклоненията му са широки: заиграването между политиците и футбола не е за търговия, а заради културна мощ. Футболът доминира върху вестникарската хартия. Той задвижва огромна част от трафика в социалните медии. В събота към 16 ч. думичката "Челси" бе туитната 578 000 пъти и бе водещ световен тренд според Би Би Си. Така футболът си извоюва уникално пространство в световния диапазон на честотите, а новата политика е точно това.

Футболът осигурява нежна власт, възможност за свързване със сърцата и умовете. Той предлага влияние и осигурява репутация, които не могат да се купят с пари. За някои от най-богатите индивиди и седящите върху планини от кеш държави това изкушение се оказа непреодолимо. Нека да се фокусираме към емира на Катар, който седял около масата на онази среща в Елисейския дворец. Той знае, че продължителното съществуване на неговата държава и огромните привилегии, на които се наслаждава управляващото семейство, зависят от едно нещо: от закрилата на западните съюзници. Катар споделя газово поле с враждебния шиитски Иран.

Съвместно с Абу Даби имат и териториални спорове със Саудитска Арабия. А когато тектоничните пластове в исляма започнаха да се разместват, тези микродържави станаха още по-уязвими. Диктаторите надживяха арабската пролет, но силите, освободени сега от продължаващото векове религиозно напрежение, са от съвсем друг магнитуд. И последиците, ако се стигне до трус, не е трудно да бъдат предсказани: когато диктаторите загубят властта, тях без изключение ги екзекутират. Катар прави всичко възможно, за да укрепи своите стратегически съюзи. Той практически финансира въздушната база на САЩ "Ал Удейд" западно от Доха.

Сунитската диктатура със средновековно отношение към жените даже проведе кампании за защита на човешките права в чужбина, една ирония, дълбока колкото газовите кладенци в Северното поле на Персийския залив. Но и това не дава пълна гаранции. Когато Кувейт бе завзет от Ирак през 1990 г., съветниците в Белия дом призоваха президента Джордж Буш да приеме новото статукво като свършен факт, стига завоевателят Садам да не пипа петролния поток, както разкрива в своята книга The Quest Даниел Йергин. Те не смятаха, че общественото мнение се тревожи кой знае колко. И макар тогава Буш да пренебрегна съветниците си, реалната опасност, която бе надвиснала, веднага бе отчетена в Близкия изток. Поради което Катар реши да прибави и видимо измерение на стратегическия си съюз. Те знаят, че с организирането на световното първенство и с притежаването на голям европейски клуб си гарантират имидж и присъствие.

Всяка заплаха за границите на Катар ще се превърне в основна тема на първите страници на вестниците и в Туитър. Ще бъде основната тема на всяка новинарска програма. Казано простичко - Катар през 2015 г. е толкова дълбоко вграден в твърдия диск на западното съзнание, колкото Кувейт изобщо не можеше и да мечтае. Това е културната мощ на футбола. Тази стратегия може да бъде видяна също и в покупката на ценни трофеи от САЩ от богаташите от Близкия изток, какъвто е небостъргачът "Крайслер" в Ню Йорк. Може да се забележи и в огромните вложения в западно изкуство. И отново тук не става дума да се печелят пари, а става дума за нежна власт и видимост. Тези покупки представляват микроскопична част от общото богатство на тези държави, но сметката е чрез тях да се добави малко, но потенциално ключово тегло в стратегическите алианси.

Точно това символизира онази печално известна среща в Елисейския дворец. Огромни суми пари се изливат от Близкия изток към Франция заради промяна в гласуването за домакинството на футболен турнир от САЩ към Катар, докато собствеността на един клуб преминава от ръцете на капиталистите от "Колони Капитал" в Лос Анджелис в тези на сунитските диктатори в Доха. Това е една зашеметяваща поредица от събития, докато човек не осъзнае уникалното място, което футболът заема в днешния свят. Той се превърна в основното оръжие на нежната власт.

Матю Съйед
в. "Таймс"