Отмар Хицфелд е един от най-успешните треньори в германския и международния футбол. Генерала, както е прякорът му, има 18 трофея в кариерата си, повечето от тях натрупа в Грасхопърс, Борусия Дортмунд и Байерн. 73-годишният специалист, който се пенсионира през 2014-а, е един от петимата треньори, които са спечелили КЕШ/ШЛ с повече от един клуб заедно с Ернст Хапел, Жозе Мауриньо, Юп Хайнкес и Карло Анчелоти.

Вие сте един от малцината треньори, които са печелили Шампионската лига с повече от един клуб. Представяли ли сте си, че ще бъдете толкова успешен, когато започнахте да се занимавате с това?
– Разбира се, че не съм очаквал да постигна всички тези неща. Всъщност исках да стана учител, след като приключих футболната си кариера. Получих квалификация за това, но започнах треньорство в Швейцария и след това продължи много години. Постиженията ми ме изпълват с гордост. Благодарен съм, че успях да спечеля някои от най-важните трофеи в света.

Работихте в Швейцария 8 години, след което за първи път поехте отбор от Бундеслигата. Какви бяха началните ви сезони в професията?
– Стартирах през 1983-а във ФК Цуг във втора дивизия на Швейцария. Това е локален клуб и въпреки че бях доста изплашен в началото, спечелихме първенството още през първата ми година в отбора. Благодарение на това отидох в Аарау, който е по-голям клуб. Останах там четири години и след това се присъединих към Грасхопърс, който е на съвсем друго ниво. Взехме четири трофея, включително две поредни титли през 1990-а и 1991-а.

Това ви спечели треньорската работа в Дортмунд, където започна огромния ви успех. Триумфирахте два пъти в Бундеслигата и веднъж в Шампионската лига. Каква беше тайната?
– Мисля, че във футбола няма тайни. Просто трябва да изградите своя собствена идентичност като клуб. Най-важното нещо за мен е да уважавате всеки, без значение дали става въпрос за звезда на отбора или член на персонала. Също така въведох пресата в Германия, а по това време тя не беше норма. Освен това поех рисков ход, използвайки система 5-3-2. Започнах да използвам изкуствената засада и зоналното маркиране. Това бяха нови неща за футбола в страната. И за щастие се получи.

Най-добрият ви момент в Дортмунд беше триумфът в Шампионската лига през 1996/97. На полуфиналите сразихте Манчестър Юнайтед, а след това и Ювентус. Какво си спомняте?
– Двата мача с Юнайтед бяха изключително трудни. Първата среща в Германия беше равностойна, но все пак спечелихме с 1:0. На „Олд Трафорд“ те бяха по-добри, но Юрген Колер изчисти от голлинията сигурно попадение на Ерик Кантона. Имахме късмет там. Във финала Юве беше големият фаворит, тъй като не бяха губили в Европа от една година. Но ние се представихме феноменално. Пол Ламбърт беше страхотен и тотално неутрализира Зинедин Зидан. Пол имаше прост стил – без никакви трикове, но нямаше как да намерите футболист, който да се труди повече от него на терена. Попречихме на Ювентус да покаже играта си, а когато имахме нужда, късметът ни помогна. Вкарах Ларс Рикен като резерва и му казах да вкара гол, който да ни донесе трофея. Така и стана.

свързани статии

Година по-късно се присъединихте към Байерн. Беше ли трудно решение да напуснете Дортмунд?
– След успеха в Шампионската лига бях спортен директор в Борусия за година. Но не се наслаждавах на ролята си, тъй като сърцето ми ме тласкаше към треньорството. Франц Бекенбауер ми се обади и ме попита дали искам да водя Байерн, а аз веднага отговорих „да“. Беше трудно да напусна Дортмунд, особено за конкурент, но нямаше как да откажа.

В първия си сезон в мюнхенския колос вие стигнахте финал в Шампионската лига. Той влезе в историята на турнира заради двете попадения в добавеното време на Манчестър Юнайтед. Как се чувствахте, след като червените дяволи ви отнеха трофея по този брутален начин?
– Трудно е за обяснение. Бях мъртъв след края на двубоя. Въобще не можех да разбера какво се случи. Не ми беше понятно как загубихме след играта, която показахме. Беше истински кошмар за всички – треньорите, играчите и феновете. Никога след това не съм гледал този мач. Опитвах се да избягвам всичко, свързано с него, в продължение на години.

Изкуплението дойде през 2001-а, когато Байерн победи Валенсия с дузпи. Какво си спомняте от този финал?
– Той беше по-тежък от двубоя с Юнайтед, защото бях уплашен да не загубя втори пореден финал. Беше специално да спечеля турнира и с Байерн. Тогава станах вторият треньор след Ернст Хапел, който взима ушатата купа с различен клуб. Беше приказно да го постигна с два германски отбора.

Байерн спечели седем трофея в шестте сезона при вашия първи престой в клуба. Колко добър беше онзи тим?
– Имахме силен колектив, всички си помагахме един на друг. За да съществува успешен отбор, всеки играч трябва да се идентифицира с клуба. Така беше и при нас. Разполагахме и с футболисти от световна класа като Джоване Елбер, Лотар Матеус и Оливер Кан.

През 2004-а можехте да поемете Бундестима, но отказахте. Защо?
– Имах дискусия с президента на федерацията, а Бекенбауер също ми звъня. Но след шест години в Байерн се чувствах прегорял и нямаше как да започна друга сериозна работа. Бях на 55 и смятах да се пенсионирам. И до днес мисля, че взех правилното решение.

Три години по-късно обаче се върнахте в Байерн. Какво ви убеди да го сторите?
– Беше спонтанно решение. Бях планирал да не се занимавам вече с треньорство. Президентът на баварците Ули Хьонес ми се обади през януари 2007-а и ме помоли да отида и да помогна на Байерн, тъй като се намира в дупка. И веднага се съгласих. Добре, че не се замислих, защото можеше и да откажа. Но се оказа правилното решение. Беше истинска забава да работя с футболисти като Франк Рибери и Лука Тони.


Крис Евънс, списание Four Four Two
Превод на "Тема спорт"