Треньорът на Борусия Дортмунд Люсиен Фавре говори за съвременните тенденции във футбола и за най-съществената промяна, настъпила в спорта през годините. Неговият стол на стадион "Сигнал Идуна Парк" беше започнал да се клати, но трите поредни победи в началото на 2020 година го стабилизираха на поста.
Г-н Фавре, идвате от Сен Бертелми (Швейцария), селце с 800 жители... - По принцип фамилията ми е от Франция, Евиан. Днес родното ми село доста се е променило. Спортът е от малкото неща, които можеш да правиш, ако си се родил там. Практикувахме предимно футбол, но там има много сняг и условия за ски. През зимата играехме хокей на замръзналата река. Беше прекрасно детство.
Сен Бартелми е и селото на Станислас Вавринка. Срещали ли сте известния тенисист? - Бях в училище с баща му. Никой не подозираше, че ще подслоним бъдещ шампион като Стан. Но също така знаех, че работеха много. Семейството на Вавринка не участваше много в местния живот. Родителите бяха селяни. Стопанисваха голяма ферма, която бе близо до гората. Имаха и голяма порта, с която да вкарват машините. Точно там Вавринка се е упражнявал с топката. Той наистина се трудеше много, нуждаеше се от това. Късно стана известен за съжаление.
Изглежда, че говорите на "вие" с вашите играчи. - Да, това е най-вече с франкофоните. Научих го от Жилбер Грес, мой бивш наставник в Сервет (1990-91), който се обръщаше към нас на "вие". Но при мен не се случва винаги. Например бразилците винаги говорят на "ти", а аз съм имал такива навсякъде, където съм работил.
Като какъв треньор се определяте? - Спокоен. Някои непрекъснато жестикулират, но това не е за мен. Антонио Конте не се спира но той е млад. С времето ще помъдрее. Аз предпочитам да говоря преди и след края на мачовете, защото играчите не те чуват, когато са вътре на терена.
Повечето треньори оставят на своите помощници да водят тренировките, но не и вие. - Да бъда на терена и да съм активен е това, което обичам най-много. Моята работа е да съм треньор, нали? Много често играчите идват и си мислят, че са готови, но имам доста клубове, в които съм попадал на момчета, които са зле технически. Това е невероятно, защото все пак става дума за професионалисти.
Лесно ли е да накарате футболистите да правят базови упражнения, които гледаме в школите за деца? - Този, който не иска да работи, отказва да се подобрява. Има момчета, които са на 19 или 20 години. Те вече са известни, но ще пропаднат бързо, ако не разберат, че трябва да продължават да работят. Във футбола всичко се случва много бързо. След 6 месеца или 1 година може вече да не съществуваш. Затова аз следвам философията на Федерер и Надал. Рафа се наслаждава на всяка следваща тренировка. Това е манталитет - да си поставяш трудности, от които да изпитваш удоволствие. На тренировка аз не обръщам внимание на този, който владее топката, а по-скоро на този, който се движи без нея. Ако искаш да затрудниш съперника, трябва да умееш да се местиш на правилните места. Ако играчът на крилото застане залепен за тъча през цялото време, бекът на противника много лесно ще го неутрализира. Робен и Рибери умееха да нахлуват към вътрешността и точно това създаваше много големи проблеми за другите отбори.
Говорейки за работа, в Ница нещата между вас и Марио Балотели се получиха сравнително добре... - Когато за първи път видях Марио, бях в шок. Балотели носеше нещо като рокля, която слизаше под коленете му. Облеклото му бе недопустимо! Аз му казах, че трябва да работи повече, а това, което прави, не е никак достатъчно. Чувстваше се добре, когато около него има някой, който да му помага от позицията на 9 и половина. Длъжен си да правиш компромиси с такъв като него. Аз бях директен, но в същото време и дипломат. Мина добре, защото той е готов да те слуша, въпреки че после не изпълнява точно това, което сте говорили. Това си е негов проблем.
Говори се, че френските играчи, най-вече младите, нямат същата работна култура в сравнение с останалите съседи. Вие усетихте ли такова нещо в Ница? - Не. Истината е, че се трудихме много. Важно е да ангажираш играчите, които искат да работят. В Ювентус бяха шампиони в това отношение. Когато Липи бе треньор през 90-те години, той винаги взимаше футболисти, които са гладни. Умееше да открива хора, които са мотивирани да успеят. Следеше ги и на тренировка, за да види как се държат. Изпращаше шпиони. В днешни дни това е трудно, защото е по-сложно да влезеш вътре в клубовете.
Смятате ли, че има спад в техниката, ако я сравняваме с 80-те и 90-те години? - Разликата е, че днес има много повече интензивност. Вкъщи имам видео от финала на Мондиал 1970 (Бразилия срещу Италия). Когато гледаш мача, има класни играчи като Пеле, Жаирзиньо и Жерсон, но... Пресата в момента е толкова голяма, че си длъжен да играеш много по-бързо. Имам предвид, че физиката стана прекалено важна. Това не бе точно така преди 15-ина години.
Може би думите "преса" и "интензивност" са толкова популярни заради влиянието и успехите на Клоп? - Това явление започна още преди него. Барса на Гуардиола също пресираше, но накрая става дума за логична еволюция на играта. Ако се стремиш да отнемеш топката по-близо до вратата на съперника, това означава, че си по-близо до гола. Спомням си олимпийските игри в Барселона през 1992-а. Тогава американците имаха Дрийм тим в баскетбола. Дъщеря ми се занимаваше с този спорт, гледах почти всички мачове на САЩ. Не съм специалист, но беше красиво за гледане, брилянтно. Няколко седмици по-късно говорих със специалист, който ми обясни, че гледам предимно атаката, но всъщност отнемането на топката е нещото, в което Щатите са най-добри. Определено имаше право. Трябва да си интелигентен, за да разчиташ ходовете на съперника, но в същото време и силен. В днешния футбол ключът е във фазата с отнемане на топката.
Когато работихте, за да станете треньор, минахте стаж при Кройф в Барселона през 1993-а. Какъв спомен пазите? - Останах там 10 дни. Играеха с 3-4-3. Няма да забравя една тренировка, в която играха 40 минути шестима срещу двама, но имаше невероятен ритъм и качество. Всички се движеха. Наблюдавах най-вече Куман и Гуардиола, които правеха пасове на 30 метра по земя, при това и с двата крака.
Сега водите Борусия Дортмунд. Миналата година титлата ви се изплъзна в Бундеслигата, въпреки че по време на зимната пауза разполагахте с комфортен аванс на върха. Осъзнавахте ли, че всъщност бяхте на косъм от нещо много голямо? - Не можем да се върнем назад. Направихме много добри неща, което бе неочаквано. Все пак завършихме със 76 точки. С такъв актив дори можеш да станеш шампион в други години. Хората забравят, че във втората част от кампанията Ройс игра само в 8 мача и половина. Все пак говорим за нашия капитан, който правеше най-голяма разлика в атака. Вярно е, че направихме грешки, които бяха монументални. Индивидуални гафове, които е невъзможно да коригираш... Видяхте нашия мач срещу Лайпциг наскоро (3:3). Водехме с 2:0, играем супермач, но после ни вкарват 2 гола за 5 минути... Правим твърде много подаръци. Всичко това ни коства много точки миналата година и затова завършихме на 2 точки зад Байерн. Трудно е да го приемем, но вече е свършило. Тази година започнахме отново, преди всичко се нуждаеш от фаза за подготовка. Юрген Клоп вече имаше 3 години зад гърба си, преди да започне да печели тук. В Ливърпул пък разполагаше със 7 точки аванс на върха миналата година, но не стана шампион.
Спечелихте вашия първия трофей като треньор със Сервет Женева (с Мартин Петров в състава). Вдигнахте Купата на Швейцария през 2001-а срещу бившия ви отбор Ивердон, където пък играеше вашият син. Беше особен момент. - Разбира се. Бяхме заедно вкъщи, аз пътувах от Сен Бертелми до Женева. Беше странно. Разплаках се, защото виждах моя син в другия отбор. Исках той да успее, но в същото време аз също трябваше да победя. Нямаше как на един финал и двамата да успеем. Синът ми вкара изравнителен гол, който обаче бе отменен заради несъществуваща засада. Може би почти исках да го зачетат...
Превод на вестник "Тема спорт"