Когато бе на ринга, Даниел Петров танцуваше като пеперуда и „хапеше“ като куче. Неслучайно му казваха Пинчера. Той има една от най-богатите визитки в родния бокс – олимпийски, световен и двукратен европейски шампион, наред с още десетки други медали от големи първенства.

Доскоро триумфът му в Атланта 1996 в кат. 48 кг бе последният на БГ бокса под петте преплетени кръга преди в Токио тази година Стойка Кръстева най-после да продължи златната диря.

После, след като приключи с бокса, Даниел започна работа в системата на МВР, а животът му нанесе тежки удари, от които големият шампион трудно се възстановява и сега.

Но моментът е такъв, че няма да говорим толкова за житейските му драми, които дори го отведоха до психодиспансер, а за блясъка му на голям шампион, какъвто България винаги ще го помни. Днес този титан на бокса навършва 50 години и ето какво сподели специално за читателите на „Мач Телеграф“.

- Успя ли да се възстановиш от тежките проблеми, които имаше доскоро?

- Все още се възстановявам. Опитвам се да си намеря работа, но засега не става. Лъжат ме навсякъде. Говоря най-вече за охранителните фирми, в които кандидатствам. Иначе в бокса мога да се върна като треньор и го обмислям. Може и в "Локо" (Сф), може и в един частен клуб в „Младост 4“ в София, в Бизнес парка, който е собственост на една моя бивша състезателка. Ще видим... Знаеш, че преди съм работил и в Левски, и в ЦСКА, но има много завист в нашите среди, много обиди са се натрупали.

- Как ще изкараш юбилея?

- Направил съм резервация в един ресторант в квартал „Слатина“ в София. Роднини и близки приятели ще дойдат да ме уважат.

- Сигурно децата и внуците те правят най-щастлив в тези тежки времена?

- Така е. Вече съм дядо. На 16 февруари дъщеря ми Веселина, която се занимава със спортни танци, роди близнаци – Александър и Красимира. Другата ми щерка – Вероника, пък играе народни танци в „Чинарите“. Абе, децата да са живи и здрави, другото е вятър.

- От боксовите среди с кого поддържаш най-близки отношения?

- С бат Геле (Ангел Ангелов – бел. авт.) и Йордан Стоянов-Старото. Останалите ми бивши колеги се пръснаха по страната и чужбина и трудно поддържаме връзка.

- Вече не си последният олимпийски шампион на България в бокса. Радваш ли се на успеха на Стойка Кръстева в Токио?

- Да, вече съм предпоследният (смее се). Как да не се радвам на успеха на Стойка!? Аз даже преди финала, като ме търсиха ваши колеги, казах, че съм убеден, че ще вземе златото. Толкова бях сигурен във възможностите й. Тя е прекрасен боксьор и още по-прекрасен човек. Наскоро бяхме в спортното училище на "Локо" (Сф) и там поговорихме. Децата ни се радваха – снимки, автографи... Стойка ще запали много деца да тренират и да станат големи шампиони като нея. А и с нея сме си от един край. Тя е от Добрич, а аз – от Варна. Сантиментално съм свързан много силно с Добрич, защото майка ми е оттам. Иначе самата Стойка смята да се насочи към треньорството и да предаде опита си на следващите поколения. Сигурен съм, че от нея ще стане и много добър треньор.

- Спечелил си злато и сребро от олимпийски игри, но имаше ли шанс за още един медал?

- Много исках да участвам и в Сидни 2000. Казах си: Имам злато и сребро, ще отида в Австралия за бронз. Исках да имам пълен комплект медали от олимпийски игри. Обаче ме прецакаха квалификационните турнири преди това. Бяха два - в Хале и Венеция. Стигах до решителния мач, там с противниците ми правим равен резултат в точките, но съдиите дават предимство на тях. Казах на моя треньор Георги Юнаков: „Край, писна ми!“. Участвах на един турнир в Неапол, а след това и на едно републиканско първенство и приключих с бокса. Много добре си спомням последното ми състезание, споменатия държавен шампионат. Беше в зала „Триадица“ в столицата. Казах си: „Стига толкова – ти си на 29, а отдолу идват напористи 17-18-годишни момчета и бъдещето е пред тях“.

- Сигурно стотици пъти си го разказвал, но нека те върна пак към великия ти поход към златото в Атланта 1996...

- Няма какво толкова да добавя. Най-трудният ми мач бе първият – срещу арменеца Мунчян. Преди това бяхме се срещали два пъти – резултатът бе 1:1. Аз световен шампион, той световен шампион... Абе, равностойни съперници. Голяма битка беше. След като изтеглиха жребия, се засякохме с него в олимпийското село и той се възмущава: „Как е възможно това - да ни сблъскат още в първия кръг?“ Викам му: „Ами възможно е, така стоят нещата, стягай се!“. Бих го и после за мен бе детска игра да се разправя с останалите си противници.

- А в Барселона 1992 можеше ли да вземеш титлата?

- Можех, как да не можех! Но ме прецака треньорът ми. Преумори ме преди финала. Скъса се да ми държи лапи, а аз се изтощих. Чувствах се така, сякаш току-що съм слязъл от ринга, а не че тепърва ще се качвам на него. И така кубинецът Маресло ме победи на финала. А аз този го спуках от бой на едни спаринги в Германия, където бяхме на подготвителен лагер преди олимпиадата. С него също бяхме 1:1 в предишните ни официални срещи, но тези победи в Германия ми даваха страхотна увереност, че ще го бия. Но пак повтарям, треньорът ме провали.

- Какво си пожелаваш на юбилея?

- Вече го казах – децата и внуците да са живи и здрави. Те ми носят най-голямата радост.

ГЕОРГИ ПЕХЛИВАНОВ, "Мач Телеграф"