Милица Мирчева за: Дългото пътешествие на едно бягане и за най-голямата победа

Милица Мирчева е българска лекоатлетка, състезателка по бягане на дълги и средно дълги дистанции. Тя е единствената българска състезателка на маратона на летните олимпийски игри в Рио де Жанейро през 2016 година.

Национална шампионка на 1500 метра, 3000 метра, 5000 и 10 000 метра, а освен това държи и националните рекорди на 10 000 метра и на полумаратона при жените.

Ето какво сподели Милица в интервю за Букмейкър Рейтинги.

-Милица, да започнем от там, ако има възможност и утре се събудиш като 5-годишно дете или на 7 годинки… какъв спорт ще избереш? И ще избереш ли спорт, ако си на мястото на днешните деца, на които им се играе повече на виртуален спорт?
-Чудесен въпрос! Аз винаги съм обичала спорта, но започнах да спортувам твърде късно, около 13-14 годишна възраст. Ако сега мога да се върна назад във времето, бих пробвала най-различни спортове, защото в тази възраст едно дете се учи изключително бързо и доста по-лесно, отколкото на късен етап в живота, и във физически и в психически аспект. Освен това това би било един прекрасен старт в живота, защото спортът ни подготвя и дисциплинира за живота, както нищо друго. За съжаление, виртуалният спорт развива много малък комплект от интелектуални качества и не може по никакъв начин да замести това, което реалният спорт ни дава. Физически едно дете или човек, има нужда от движение, за да е в оптимално здраве, а във виртуалните пространства ние губим тази възможност. Имаме толкова разнообразни и интересни спортове, че вярвам, че за всеки има място в спорта. Аз лично винаги съм имала интерес към художествената гимнастика, триатлона и биатлона. Тенисът също е доста интересен спорт. Атлетиката, обаче, винаги си остава в сърцето ми като спорт номер едно, но за съжаление по една или друга причина нашият спорт има нужда от доста реформи в глобален аспект.

-Какъв е чарът на твоя спорт – сравнително дългите бягания, а не спринтови дисциплини?
-За мен чарът на дългите бягания е, че много напомнят за живота. Стартираме една дистанция винаги с надежда и енергия, както всеки нов старт в живота. Пътят обаче е дълъг и често по него има препятствия, за които не предполагаме. Понякога те са спонтанни и не сме подготвени с определена стратегия за тях. Действаме бързо, импулсивно. Понякога правилно, понякога грешно, но се учим. Не винаги финишираме първи… или доволни, но винаги сме открили нещо ново за себе си или за пътя си. Един маратон, например, страшно много напомня за живота на човека. Всеки, който е избягал дистанцията поне веднъж знае за какво говоря. Аз мисля, че дългите бягания са доста вдъхновяващи точно заради това. Те са като малко пътешествие, което ни отвежда някъде и често има достатъчно време нещо да се обърка, да ни предизвика и да ни помогне да станем по-добри.

-Какво си мислиш по време на бягане. Например, на маратони, където бягаш повече време – надъхваш ли се, говориш си сама, мълчиш… Интересно ми е какво ти е в главата?!
-Често мисля за хиляди неща докато бягам, особено, когато бягам леко, подразбирай в приятно темпо. Това е времето ми за мен, времето, в което мисля как да постъпя по хиляди въпроси, анализирам различни ситуации, сливам се с природата, буквално медитирам в движение. Когато обаче бягам бързо или съм на състезание, се опитвам да се съсредоточа върху болката и това да я контролирам, защото дългите бягания са болезнени по интересен начин. Обикновено опитвам да съм спокойна и се фокусирам върху това да премина през определен сегмент от дистанцията. Когато имам конкуренция около мен, често си представям, че това е просто игра, в която аз наблюдавам другите участници и търся стратегически начин да ги надбягам. Понякога да спреш да мислиш за себе си и това как ти се чувстваш, ти помага да блокираш част от дискомфорта, който усещаш.

-Случвало ли се е хората да се изненадват, когато кажеш, че ти си състезател на дълги разстояния, когато те видят без спортни дрехи – красива си, изглеждаш крехка и вероятно хората, които нямат представа за вашия спорт, не си представят един спортист да изглежда по този начин?
-Благодаря ти за милите думи. Аз смятам, че в нашия спорт има немалко красиви жени, които човек лесно би подценил заради тяхната външност. Обикновено има стигма, че ако една жена е красива и крехка, тя в същото време няма как да бъде изключително силен характер и боец. Но това не е така.

-Какво искаш още да постигнеш в леката атлетика и то свързано ли е с конкретно състезание или резултат? Или е нещо, което искаш да направиш извън конкретно бягане?
-Със сигурност на първо място искам да имам дълготрайна кариера. Ако има плътност и напредък в резултатите и класирането ми всяка година, съм сигурна, че един ден мога да достигна поне до медал от голямо първенство като Световно или Олимпиада. Аз обичам тактическите бягания, а там те обикновено са такива. Знам, че за масовата публиката медал от Световно или Олимпиада може да не звучи като голяма цел, но в дългите бягания за един бял човек това е изключително предизвикателство и успех. Дисциплината маратон е една от най-конкурентните в цял свят, защото е масова за абсолютно всяка държава. Това я прави изключително трудна за постигане на високи успехи. Отвъд това обаче, едно от най-силните ми желания е да бъде запомнена като спортист – не просто заради определени успехи, а заради самата мен като личност. Мисля, че нашата мисия не е просто да печелим медали, а да вдъхновяваме тези около нас. Това са деца, подрастващи, аматьори и всеки един човек, който иска да се докосне до спорта, а и не само. Има много начини да направим това и се надявам един ден да го постигна. Това за мен би била най-голямата победа.

-Моля те, опиши един твой ден – ставаш сутрин и…
-Обичам да ставам рано, обикновено около 5:00 – 5:45 часа. Правя си кафе и закусвам, докато чета какво се е случило по света за последните часове. Това е любимото ми време от деня. Ако имам някаква „виртуална“ работа, обичам да я върша по това време. След това си правя още едно кафе и се подготвям за тренировка около 9:30 до 11:30 часа. Ако имам леко бягане, слушам един-два подкаста по пътя. Къпя се и обядвам, следва следобедна дрямка, още едно кафе, още една тренировка. Вечерям и отделям време за семейството и приятелите си – това ме разтоварва психически и ме изпълва с енергия за следващия ден. Лягам да спя рано, обикновено преди 22:00. Тази рутина се повтаря през 85% от времето.

-Защо са толкова добри африканците в тези дълги бягания. Страничните наблюдатели знаеш какво гледат в крайното класиране – пет или десет последователни знамена от Африка. При тях е до ген и физика, природа – въобще на какво се дължат успехите им през годините?
-Бях писала курсова работа на тази тема в университета и това, което мога да кажа, е, че факторите са много. Всичко е комплекс от качества, условия, социално предаване на традиции, ген. Огромна част от африканците живеят в изключително бедни условия, нещо, което трябва да се види, за да се разбере. Аз съм прекарала общо около 4 години в Кения и имах възможност да се докосна до тяхната култура и среда на живот. Там често няма или ток, или вода, или и двете. Чистата вода е по-скъпа от млякото. Условията на живот трудно могат да се опишат, но не малко от бегачите още живеят в къщи от кал. Нямаш телевизия или интернет, освен ако не си „напреднал“ в живота. Бягането за тях е невероятно разнообразие от тяхното ежедневие. То е празник, среща с твоите приятели, начин да правиш нещо различно, което да ти донесе един нов живот. Много от тях бягат, за да оцелеят. Борят се да напуснат държавата си, за да спечелят някое състезание в Европа или Америка и да си построят по-добър дом, например. Тоест, те имат съвсем друг стимул и мотивация да тренират от нас, които имаме съвсем нормален и разнообразен живот. Това е само една малка част. След това, ако се обърнем назад във времето, всеки един от тях тича от дете. Така се придвижват, и то боси, по калта и камъните. Ако нямат училище наблизо, те изминават 10-20 км всеки ден от много ранна възраст. Тяхната двигателна система е развита по съвсем друг начин от нашата от много ранна възраст. След това идват фактори като това, че много от тях са родени на висока надморска височина. И още – храната е доста чиста и близка до природата. Много от африканците са изключително леки, защото са нямали достатъчно храна още от раждането си. Така с десетилетията се е образувала и една генетична предпоставка, която ги предразполага да бягат. Може да се каже наистина много по темата.

-Обаче идва момент, в който едно българско момиче се нарежда на 15-то място на Световно първенство сред десетки други състезателки от много по-богати, големи и силни страни? Ти сякаш воюваш за България на световната сцена редом до най-добрите…
-Много ми се иска една малка страна като България да покаже на света, че можем да поставим традиции в маратона. Надявам се в близките 2 години да мога да вляза между топ 10, дори и топ 6 в света. Ако е писано, вярвам, че ще се получи, а каквото зависи от мен – ще го дам.

-И във връзка с предишния въпрос, участва на Олимпийските игри в Рио. Първата и единствена българка до момента… Успя ли да заспиш в нощта преди старта на следващия ден?
-Да, аз съм много спокойна преди състезания. Не казвам, че не се притеснявам, но като цяло съм доста балансирана в това отношение. Знам колко труд съм положила и знам, че каквото зависи от нас, е направено, а над другите неща нямам контрол. Ако нямаш контрол над нещо е излишно да губиш енергия в него.

-Поддържаш ли връзки и комуникираш ли с твои конкурентки или пък може би по-близки състезателки от други страни?
-Да, разбира се. Ние сме едно голямо общество и мога да твърдя, че се подкрепяме и вдъхновяваме едни с други. Дистанцията маратон е много тежка. Всеки, който е тренирал за нея, знае, че дори да завършиш маратон е предизвикателство. Когато си извървял този път, знаеш какво са извървели и другите. Често си помагаме дори по време на маратон. На Олимпийските игри имаше объркване с моите напитки и те липсваха на масата. Една по-голяма състезателка, с която бягахме заедно, раздели нейния гел с мен, когато видя какво се случва. Тази година на Европейското първенство едно от момичетата, с което бяхме останали в група, изпусна своя гел по трасето. Аз имах един резервен и й го подадох. Ако нямаш напитка или гел в маратона, общо взето бягането приключва след няколко километра, защото в този момент тялото е почти на минимума на въглехидрати. Затова и на всеки пет километра има маси, от които ги взимаме. В маратона искаш да победиш честно – ако си по-добър, просто си по-добър, това е дълга и много „искрена“ дистанция. Освен това можеш да правиш само два, максимум три на година, защото е много тежко за тялото. Всички маратонци го разбират и затова в състезателния ден често си помагаме, ако се налага. Мисля, че спортсменството е едно страхотно качество, което всеки спортист трябва да има.

-Реално бягането може да се нарече най-масовият спорт – всеки, който иска и има желание, може да бяга. Защо тогава няма поне още една Милица Мирчева?
-Аз се надявам да има и съм сигурна, че ще има. Имаме много таланти. Моят старт в бягането не беше никак впечатляващ. На първото си състезание завърших 16-та от 18 участнички на държавния шампионат. Просто съм много трудолюбива и амбициозна. Проблемът е в това, че младите надежди трудно се задържат в спорта. Средата на човека е също изключително важна. Аз съм попаднала на най-добрия треньор в дългите бягания, а треньорът е огромна част от успеха на един спортист. За съжаление често техният труд остава незабелязан и спортистът обира повечето овации.

-Кой би се справил по-добре – ти в спринтова дисциплина или спринтьор в маратона?
-Зависи кой ще тренира повече!

-Можеше ли да останеш в друга страна, беше в САЩ и със сигурност, ако искаше, можеше да останеш там. Вероятно би се устройла по-добре… Избягвайки клишето „аз обичам България“, защо се върна и въобще стоеше ли на дневен ред въпрос да продължиш кариерата си на друго място? Защото къде е Флорида, къде е… Мездра или Дупница Рън (давам ги като пример без нищо против тези градове).
-Аз имах възможност да остана, имах различни предложения за работа, други отбори за бягане. Една от главните причини да се върна е, че исках да продължа да работя с моя треньор Йоло Николов, защото дължа всичките си успехи на него и всяка година продължаваме да напредваме. Аз не съм прекъснала връзките си със САЩ, моят мениджър е от там, както и много от приятелите ми. Имам виза, мога да пътувам и да прекарвам времето си и на двете места. Като цяло бегачите така или иначе сме постоянно в лагерна обстановка някъде по света. И да, да се върнем на клишето – Аз наистина харесвам страната ни, тук е моето семейство, моите корени и винаги България ще е в сърцето ми по много специален начин.

-Макар че и в слънчева Флорида вероятно има проблеми или казуси, които трябва да решаваш. И там трябва да си двойно по-упорит, за да успееш? Това, че си в Америка със сигурност не ти дава нищо даром… Разкажи повече за престоя си там?
-Там гледат по друг начин на спорта и спортистите като цяло. Изпитват изключително уважение към атлетите и ги приемат като хора, които са много борбени и знаят как да постигат целите си. Ако си избягал маратон в живота си дори като любител, това е нещо, което задължително искаш да включиш в своето CV за работа. Там конкуренцията е доста по-голяма в много отношения, но също е и мястото, където труда ти не остава невъзнаграден. За престоя ми около четири години бях отличена с толкова призове и награди, колкото все още нямам за целия си живот в България. Те искат да помагат на хората, които са успешни и мотивирани. Намират начин да ги интегрират в различни среди и да им помогнат в живота като цяло. Престоят ми беше тежък първата година, докато се адаптирам и надградя над „академичния“ си английски. Беше труден за това, че бях на място, на което не познавах никого в началото. Имахме твърде голяма часова разлика с България и когато аз имах време да чуя роднините и приятелите си, вече беше 03:00-04:00 сутринта в България. Така първата ми година бях много затворена в себе си, докато намеря моята нова среда. С времето намерих прекрасни приятели и всичко стана по-лесно. Но от професионална гледна точка, нещата се случваха много лесно и се чувствах наистина оценена като спортист.

-От САЩ обаче взе бакалавърска степен по социални науки и магистърска степен по международни връзки и отношения… Виждаш ли се един ден на бюро и лаптоп, за да работиш по международните ни отношения с някоя страна?!
-Моята специалност е доста интересна. Не е задължително да работиш на бюро, а дори обратното – може да си постоянно в движение. Моята концентрация беше тероризъм и в моя випуск имаше хора, които работиха или са работили за CIA, FBI, United Nations, UNICEF и др. Някой от тях са участвали на мисии в Афганистан, например, и там определено работата ти може да е много динамична и изпълнена с адреналин. Със сигурност аз не съм човек, който може да е осем часа зад бюро, но се виждам като човек, който би работил по своята специалност, а тя е много обхватна.

-Кое е нещото, без което Милица Мирчева не може – човек, предмет или нещо друго…
-Аз мисля, че няма нещо, без което не можем да се адаптираме, колкото и да е трудно това, защото това е част от живота. Най-скъпото нещо в моя живот е семейството ми, разбира се. Заедно с шепа приятели те правят живота ми смислен и емоционален. А с чаша кафе (или три), някое друго добро дело за деня и нещата си идват точно на мястото.

-Не знам дали правилната дума е „завиждала“ ли си, но защо според теб футболистите взимат колосални заплати в сравнение с тези, които вероятно получавате ти и твоите колеги?! И да се върнем на думата – завиждала ли си на високоплатените спортисти, тъй като истината е, че вие може би полагате многократно повече усилия за вашия спорт в сравнение с тях?
-Всичко, което виждаме сега в спорта и не само, е социално изградена конструкция. Футболистите не са виновни, че вземат такива заплати, това е нещо, което се е оформило с годините заради различни социални обстоятелства. Както знаем, футболът е най-гледаният спорт, което значи, че носи и най-големи приходи и съответно инвеститорите и други структури имат интерес в това да се инвестира в него. Има много спортове, които физически са доста по тежки от футбола, интересни са, и се надявам в някакъв момент хората да започнат да проявяват повече интерес към тях. Мисля, че с годините сме все по-близо до тази тенденция.

-Обикаляйки по света, какво те питат за България – например, когато беше в Африка, макар че и те вече напредват в технологиите, знанията и т.н., какво те питат за страната ни?
-Първият въпрос най-често е къде се намира. След това ме питат с какво е известна страната ни и аз с гордост им разказвам не малкото неща, с които можем да се гордеем. Определено се впечатляват от природата ни, както и колко много неща са произлезли от хора родени в България. Мисля, че всеки от нас има нужда да знае колко много велики българи има по света и колко невероятни неща са сътворили първо те. Ще се изненадате…