Голяма беше вероятността великият роден в България турски щангист Наим Сюлейманоглу да претърпи втора мозъчна операция, но смъртта изпревари лекарите. През последните дни показателите му бяха уж стабилни, но опасността за живота му не беше преминала, пишеха медиите в Турция.
На 28 септември тази година черният му дроб отказва. Наим е толкова зле, че се сбогува с роднините си. Казва им да го оставят, той си е изживял всичко. В паниката брат му Мухарем звъни на Халил Мутлу. Той организира приема му в болница.
Трансплантацията от жив донор е успешна. Но е ударен от мозъчен кръвоизлив. Първият е овладян, вторият води до операция. След което неврохирургът призовава турците да се молят за живота на шампиона.
Един от най-големите съперници на Наим - гръцкият щангист от осетински произход Валериос Леонидас, обеща да издейства орден в родината си за Сюлеманоглу. Важното било само първо той да се възстанови, но орденът напразно ще чака своя лауреат, който почина, пише "24 часа".
В тази връзка отново медиите в цял свят припомниха историята на “джобния Херкулес”. Иван Абаджиев забелязва Наим Сюлейманов още когато е на 9 години и подрежда дисковете на състезание в Кърджали. И вижда в него своята голяма идея за разбиване на монопола на СССР в щангите.
Наим е нисък, набит, с къси ръце. И още съвсем малък. Точно това искал треньорът - някой, който да започне в ранна възраст и да има късо тяло. Така щангата има много по-малко път, за да бъде прикована над главата на състезателя.
Оставя го на своя колега Енвер Толумов, но бързо го премества в София, в интерната “Олимпийски надежди”. И още преди да влезе при юношите старша възраст джобният щангист започва да троши световни рекорди при мъжете. За да стане безспорният №1 за всички времена в този спорт. Донесъл доста радост и скандали на България.
Абаджиев е прав. Наим е единственият в историята, който е изтласкал три пъти личното си тегло плюс още 10 килограма отгоре. И едва ли ще има втори като него, независимо от развитието на средствата за възстановяване. Така започва историята на Джобния Херкулес. А българският тенис на маса губи една своя надежда.
Защото първият спорт на Сюлейманов е точно пинг-понгът. Записва се да тренира в годината, в която започва и кариерата на великата Даниела Гергелчева, единствената ни европейска шампионка. Наим се появява на бял свят в село Птичар, което се намира до Момчилград. До него се пътува обаче доста трудно, защото няма връзка с главно шосе, а се минава през един доста разбит планински път.
Това доведе до бойкот на последните избори, като начело му бе самият кмет на селото. Защото политиците само обещавали. Така гласовете си пусна само избирателната комисия и малка част изселници, които се прибраха от Турция. А малчуганът всеки ден, зиме и лете, само по гуменки ходи до училището в Момчилград. За обувки семейството нямало пари.
Местните твърдят, че силата му идва от това, че се ражда на път за болницата. Синът на Сюлейман се появява на бял свят точно до гробището на селото, което било на свято за мюсюлманите място. И заради това получава невероятната си сила. Сюлейман е суров човек, миньор. Който дори зарязва всички в Турция и се прибира в България след 1989 година. Защото му било по-добре.
Три олимпийски, 7 световни титли и 46 рекорда на планетата. Това е наследството на Наим в спорта. Скоро едва ли ще бъде повторено. Изчезва от България през 1987 година заради възродителния процес. Ударът срещу режима на Тодор Живков е огромен.
Точно преди да тръгне за Мелбърн за световната купа, откъдето духва, той е приет от държавния глава, като снимките се появяват по всички медии. Целта е да се покаже, че турците у нас не страдат от смяната на имената. Защото срещу Живков вече е Наум Шаламанов.
В Турция е посрещнат като паша. Президентът Тургут Йозал го обявява за свой син. Плащат 1 милион долара плюс още 75 000 за подкупи, за да го пуснем на олимпиадата в Сеул. До игрите в Корея турците са имали златни медали само в борбата.
В Сеул към този спорт се прибавят и щангите заради Наим. Така е и до днес. Титли се печелят само в тези два спорта. А тези във вдигането на тежести са единствено и ексклузивно от изселници - три за Наим, три за Мутлу и една за Танер Сагир, който е роден в Кърджали.
В края на кариерата си Наим отново се обръща към Абаджиев, за да го подготви за олимпидата в Сидни. Този път нещата не сработват. И го застига проклятието на четвъртата поредна титла. Това, което спира Халил Мутлу и Пирос Димас. БКП обаче е единствената причина Сюлейманоглу да не достигне до това ниво.
Защото бойкотира игрите в Лос Анджелис по нареждане на Москва. И на алтернативното състезание във Варна Наим надвива с 2,5 килограма непобедения до момента Оксен Мирзоян (СССР), а шампионът на олимпиадата Ву Шуде (Китай) е на 30 килограма зад това постижение.
Две неща обаче го побеждаваха винаги. Жените и пиенето. Всяко момиче, което му обърнеше внимание, водеше до фатално влюбване и след това до разбито сърце. Винаги са се носели слухове за неговите връзки, но никога не е признавал нещо официално.
Първо за японка, от която има дъщеря. След това за гимнастичка от Разград, която е голямата му любов. Никога не споменаваше за наследниците си. Само веднъж спомена, че е обиден, че дъщеря му не го е поканила на сватбата.
Пиенето пък е съпътствало цялата му кариера. Някои си спомнят как вдигал скандали на контрольорите в автобус 94, който свързва общежитията на “Олимпийски надежди”, залата по щанги и центъра. Мъртвопиян. И показвал, че може да се набере без проблеми на дръжките на автобуса. Постепенно, особено след като сложи край на кариерата си, това стана основното му занимание. Започваше от сутринта. Понякога сам, понякога с компания.
Първата криза, която получи заради черния си дроб, бе преди почти 10 години. Тогава с последни усилия лекарите успяха да го спасят, като на няколко пъти изпадал в кома. Получи тотална забрана да близва алкохол, но организмът си го искаше. И той продължи. С малко, но за сметка на това редовно.
Наим е единственият, който никога не е странил от българите на големи състезания. Останалите изселници в дадени моменти имаха своите притеснения. А Шаламана, както го наричаха неговите бивши съотборници, първо поздравяваше българите. Без изключение. Независимо дали ги познава, или не.
Заради това обичаше да се връща в Родопите, да гостува в Тетевен. Просто за да отдъхне от това да бъде Джобния Херкулес. За съжаление обаче, тежестта на славата го смаза жестоко. И в крайна сметка отне твърде рано живота му.