Изповедта на Илияна Раева

Председателят на Българската федерация по художествена гимнастика Илияна Раева даде специално интервю за "24 часа".

- Госпожо Раева, в навечерието на 50-ия ви рожден ден споделихте: “Време ми е да се кротна. Аз не ходя, аз препускам.” Три години по-късно не просто летите, а сте част от вихрушка, която би отнесла мнозина. На това ли му казвате кротване?
- Има една приказка - като си кажеш плановете, да знаеш, че Господ ти се смее. Планове най-различни, но животът и съдбата искат друго. Три години по-късно мога да кажа, че темпото ми е същото като и преди 10 години. Иначе доста неща се промениха. Но сега, дори да имам планове за следващите години, ще замълча и ще оставя съдбата да решава. Само един Бог знае.

- Преживели сте много бури през живота си. Събитията след 14 юни 2016 г., когато Цвети Стоянова реши да полети от 6-ия етаж на блока си, ли са най-сериозният ураган, който ви е връхлитал?
- Изпитанията, агресията, злобата винаги са били от едната ми страна - още от малка, от 16-годишна, когато станах европейски шампион. От другата ми страна са били любовта, щастието и радостта. Минала съм жестоки изпитания, но това вече е много страшно, защото засяга живота на младо момиче. На дете, пред което тепърва трябва да се разкрие цялата палитра на този живот. Периодът след 14 юни е ураган, донесъл много голям шок - на всички момичета, на много хора. Опасна, стресова ситуация, тежко изпитание за мнозина. Но най-вече за самата Цвети. И каквото и да говорим, най-важното, единственото важно след случката е, че тя е жива и Бог ѝ даде втори шанс.

- Специалисти твърдят, че тренираният организъм на Цвети, това, че през годините се е учила дори как да пада, са фактор, който е спомогнал да няма наранявания с фатални последствия. Какво е вашето мнение?
 
- Първо вярвам, че това е Божа работа. Че Бог ѝ е помогнал. След това вярвам, че и художествената гимнастика ѝ е помогнала. Но истината е, че Бог я е спасил.

- Бихте ли описали дните и нощите по време на европейското първенство в Израел? На летището след завръщането ви наред с неизмеримата мъка по лицата на всички на вашето се четеше също, че за 6 дни сякаш сте спали максимум 16 часа...
 
- Не мога да си обясня цялата мобилизация, която успях да осъществя със себе си. Истината е, че се спеше трудно, но трябваше да се спи. Но когато разбрах, че Цвети е жива, у мен сякаш се прояви шестото чувство - имах невероятна вътрешна увереност, че тя ще оцелее и ще се оправи. Беше страшен шок - всички плачехме и всички рухнахме. Нямам представа откъде съм извадила този начин на мислене, убедена съм, че това е нещо свише - да се мобилизирам до краен предел. Самата Ина поиска да съм плътно до нея, защото тя буквално рухна. В един момент пред очите ми бяха животите на петте момичета пред мен, виждах мечтата им, която са преследвали толкова години. И не можех да позволя те да бъдат съсипани. Не можех да не се боря срещу това те да не осъществят своята мечта. Те не заслужават да не завършат своя спортен път и да се остави страшен белег за предстоящата част от житейския им път. Трябваше да им се помогне. Отговорността да съхраня отбора, да съхраня момичетата, да помогна да завършат мечтата си беше моя. Няма друг отбор в историята на художествената гимнастика с толкова спечелени титли и отличия. Липсва им само олимпийски медал. Не можех да си представя, че мечтата им ще се срути, а това може да доведе и до сривове в живота им. Защото дотук те са живели с тази мечта на преден план. Бях длъжна да дам шанс на тези момичета отново да повярват в мечтите си. Ужасният инцидент завладя всички ни - мислите ни, чувствата ни, дните ни, нощите ни. Нямам представа как и до каква степен съм се мобилизирала. Ако сега върна лентата, не знам дали пак бих успяла. Да, аз бях неотлъчно до тях, до Ина. Но това, което момичетата сами направиха - да изиграят така четирите си съчетания, да бъдат единственият отбор на европейското без грешка след всичко, което се случи, и злобата, с която бяха затрупани - за това аз нямам заслуга. Това си беше Божия заслуга, категорично вярвам. Имам чувството, че Бог ни хвана и ни носеше. С днешна дата съм сигурна, че това беше правилният път. Не можеше още пет съдби да отидат на вятъра. Защото аз наистина вярвах, че Цвети ще се оправи. А другото беше всичко, за което те са се борили през тези 8 г., всичко, за което са мечтали, което са сънували. Но заслугата за успеха на европейското не беше моя. Беше на всички - на самите момичета и най-вече на Господ. Все едно ни заля Божия светлина и ни понесе, за да не допуснат и една грешка. Героизъм и Божия воля е това, че дори взеха медал, въпреки че идващото от България ни върна много назад, даде шанс на конкурентите да се възползват. Някои хора дори не осъзнават изобщо какво причиниха на този отбор. Но ние не трябва да се предаваме пред тях. Сега отново трябва да се доказваме - на сегашната световна купа в Казан, на предстоящата в Баку. Но момичетата ни са героини. Всички. Любомира Казанова пък направо сътвори чудо. Гордея се с вас, момичета.

- Със сигурност и залата, и хотелът в Израел са напоени със сълзите ви. Често ли се случваше те и молитвите за Цвети да бъдат заменяни от гняв?
- Беше много страшно. Аз трябваше да спра със сълзите. Плаках неукротимо в автобуса, когато разбрах за инцидента. Но дори някои да произведат заклинания от това - там, пред момичетата аз повече не се разплаках. Вярвах, че Цвети ще се оправи. А там - виждах само съдбите на петте момичета в Израел. Следях всяка тяхна реакция, гледах им погледа, чувах мислите им, усещах какво чувстват. Но петте са героини. Там станаха като юмрук. Изливащото се върху нас все едно ги капсулира. Все едно сложиха стени към себе си - това вече беше на втория ден, когато вече нямаха колебания, че правилният път е да играят. Там този отбор стана скала. Имах чувството, че всичкото зло, стигащо до тях, се трошеше и падаше. Когато видях гнева им, разбрах, че са излезли от най-тежката фаза на общото ни състояние. Че са живи. Защото никой не може да оспорва любовта ни към Цвети. Най-големите ни врагове нямат право да оспорват вярата и любовта ни към Цвети. Това вече ги гневеше. Там треперех само за тези пет момичета - да не ги срутят омразата, агресията. Да не прегризат пътя към мечтите им мишчиците, които наизлязоха. Можех да им забраня да четат, да им събера мобилните телефони. Но не само че живеем в демократично общество, но аз никога не съм си позволявала да им забранявам да живеят в цялостната палитра на живота. А това включва и чернилката, и пошлото, вонящото. Знаех, че момичетата четат. Че искат да знаят всичко за Цвети. И този отбор се справяше с тази отвратителна житейска ситуация, то той може да се справи с всичко, заслужава всичко. А отборът не просто успя, но убеди всички, че заслужава всичко - италианките им станаха на крака, рускините дойдоха да ги разцелуват, всички идваха, прегръщаха ни и плачеха с нас, един от най-големите специалисти дойде и каза: България спечели днес златния си медал. Получихме любов от целия свят. Тук е мястото да кажа, че получих изключителна подкрепа от министъра на спорта Красен Кралев - чисто човешка и морална. И другият човек, който няколко пъти ми е отказвал да дойде да открие световните купи по художествена гимнастика в София, но в най-тежкия момент ме обсипа с искрена човещина, беше Йорданка Фандъкова. През цялата седмица, дори и в деня на завръщането ни от европейското, тя ми изпрати толкова човешки есемеси с подкрепа от жена към жена, от майка към майка. Казвам го само защото добротата и човещината не трябва да остават скрити. Благодарна съм на всички, от които я получихме. Тази седмица в Израел ме запозна отново и с моите познати. Но от всички, от всичко, от всичко - единственото важно е, че Цвети е жива. Че се бори. Че докторите начело с професор Миланов правят всичко по силите си. И че Бог е милостив.

- Какво видяхте в очите на Цвети при последното ви посещение при нея? Видяхте ли желанието ѝ за живот?
- Зарадва се много. Усмихна се. Хвана ми ръката и през цялото време я стискаше. Но нека не се спекулира. Тя е в много тежко и рисково състояние. За абсолютното ѝ възстановяване ще трябва време, време, време. Трябват Божия милост и борба - нейна и на докторите, за оцеляването на Цвети.

- Когато се прибрахте от Израел, Ренета Камберова произнесе едни от най-силните и емоционални думи. Искрени думи на болка, любов и гняв, напоени със сълзи. Как се чувствахте вие, чувайки Рени да реве и заповядва: “Забранявам ви да се говори против нас и треньорите ни” и да призовава всички да се извинят на Любомира Казанова за обидите и злобата, след като се наложи да смени Цвети?
- Когато слушах думите на Рени на аерогарата, стоях и не можех да повярвам какво се е случило с момичетата ми през тази една седмица. Гледах едно дете, което беше станало възрастно за една седмица. Да, тя изпитваше всичко - любов, гняв, вяра, сила. Тя изля душата си. Ренета беше събрала в себе си душите на петте, а заедно с тях и душата на Цвети. Има много страшен момент, който хората, заливали ни със злоба, не осъзнават. Това, което се изсипа срещу нас, как ще го понесе Цвети? Аз не си спестих нищо - от най-долните нападки, най-гнусните лъжи, излиянията на мишките, които изпълзяха. И си казвах: “Хайде сега да те видя, Илияна!” Но замисля ли се наистина някой как ще го понесе Цвети? Страшно е. Да, нейните сестри от ансамбъла се справиха. Героините ми. От прекрасни, нежни, красиви момичета, които са еталон за всички, те се превърнаха в неразрушима скала. Няма да забравя, когато Михаела ми се обади и ме помоли: “Госпожо, написала съм нещо, позволете ми да го публикувам.” След това и Християна. В същото време течеше европейско първенство. В случая нямаше значение - момичетата трябваше да чувстват и реагират, както ги води сърцето. А след края да са преодолели изпитанието, да вървят с изправена глава и да имат силата да се усмихват. Вярвам в силата им. Дай Боже да са здрави, за да стигнат до олимпийските игри и да си осъществят мечтата.

- Вярвате ли наистина, че мечтата им за медал е постижима въпреки всичко?
- Естествено. Все повече и повече вярвам, че Бог изпраща най-тежките изпитания на любимците си. И само на тези, които знае, че ще ги преодолеят.

- На какво отдавате лавината от злоба, засегнала по някакъв начин всеки от и около отбора - на лична омраза към Илияна Раева, на нужда от словоизлияния по всяка болна тема, или на стремеж към сензации за повече публика, без някой да си задава въпроса: “Как впоследствие ще го понесе Цвети”?
- Имаше от всичко. Огромна човешка драма стана повод да се отприщят изключително ниски страсти. Страсти на лимитирани хора. Разбира се, има и хора, които вярват, че сме заслужили това нещо и особено аз. Никога в живота си не съм била стопроцентово харесвана и одобрявана. Това е и нормално. Приемам обосновани мнения. Нека ме атакуват и необосновано, които пожелаят. Но да не закачат момичетата. Дано се замислят върху страшния въпрос “Как ще го понесе Цвети”, за да осъзнаят какво са направили. Защото изпълзяха много ограничени комплексари. Имаше и други много интересни реакции, големи манипулации. Запознах се с познатите ми. Много време им отделихме. Предпочитам да изразя сърдечна и голяма благодарност на огромната част от хората. На тези, от които получихме страхотна подкрепа. Мислещи хора, хора, съпричастни с ужасната трагедия, която ни сполетя, хора с морал. Благодаря ви, хора. Вие сте надеждата.

- Как вълкът Наско Сираков пазеше своята вълчица в тази буря?
- Както винаги - подкрепяше ме през цялото време. Той е свидетел на целия ми път. Свидетел е и на всичко, което съм направила за Цвети, дори и в седмицата преди инцидента, когато тя беше вкъщи, вечеряхме заедно, шегуваха се... Когато взех решението, че трябва да останем на европейското и да се борим, Наско на момента ми каза, че това е правилното. Не спирам да усещам подкрепата му. И то дори не е нужно да ми говори. През това време единствено ме питаше как съм и ме съветваше да си почивам. И той знаеше, че най-важното в случая е, че Цвети е жива. Другото е преодолимо. За злобата ми казваше само: “Нали знаеш колко пъти сме го играли този филм, да изсипват върху нас цялата помия?” И на мен ми се е случвало, но най-вече върху него. С него сме минали през доста жестокости по време на професионалния ни път. Няма да забравя един мач на националния отбор, вече бях станала “златно момиче”, бях видяла любовта на хората. Но загубихме с 0:1, мисля, че от Шотландия, треньор беше Христо Младенов. И след мача с Наско стояхме тъжни в ладичката. А отвън - гневни фенове - започнаха да ни режат гумите с нож. Тогава за първи път се сблъсках със злобата и агресията. Впоследствие се сблъсквах доста пъти, най-често през Наско, защото покрай футбола ескалират страсти. После сме минали през толкова лепнати етикети и грозни лъжи. Това може да те унищожи - да се откажеш от живота си, мечтите си и съдбата, която ти е предопределена. Другият път е да осъзнаеш, да се пребориш и да продължиш да преследваш мечтите си. И двамата избрахме втория. Като млад човек съм преживяла много кризисни моменти. Имало е и такива покрай футбола и Наско, и покрай художествената гимнастика, където винаги съм имала позиция, заради което съм била съсипвана. Може би благодарение на това успявам да преминавам през следващите житейски изпитания. Но това са си нашите трудности, тежките моменти не са само за мен. Всеки човек си има своите проблеми. Не искам да занимавам хората със своите, защото животът праща изпитания на всички. А на някои хорица са много по-жестоки. Нека бъдат силни. А за конкретното ни тежко изпитание не мога да не кажа пак най-важното - благодаря ти, Боже, че Цвети е жива.

- Предстоят ли нови футболни изпитания за Наско, отново е спряган за шеф, че дори и за президент в “Левски”?
- Когато има рокади на ръководни позиции в “Левски”, първото спрягано име е на Наско. Но щом аз не знам, предполагам, че всичко е в сферата на спекулациите.

- Има ли майтапи между Наско и Ицо, че приятелите Сираков и Стоичков ще стават отборно дядовци? Вашата Виолета и Михаела на Христо Стоичков очакват бебета почти по едно и също време...
- И единият, и другият са много щастливи. Радостни бъдещи дядовци. Всички сме много радостни от това, да са ни живи и здрави децата, щастието, майтапите между дядовците и хубавите моменти тепърва предстоят.

- В интервю за своя половинвековен юбилей пък Наско директно обяви, че от живота след 50 г. за подарък си пожелава Виолета и Славея да го направят дядо, май той е бил по-нетърпелив от вас двамата?
- Много, много иска да е дядо. Естествено, че и аз искам да съм баба. Нали всички казват, че това е най-голямото щастие. Крайно време е и нас да ни сполети такова щастие.

- Какво означаваше за вас да съберете всички златни момичета за 70-годишния юбилей на вашата треньорка Нешка Робева?
- Честно - самата организация не ми беше никак трудна. Основната част от идеята ми беше да избера така датата за световната купа по художествена гимнастика в София, че да съвпадне със 70-годишния юбилей на Нешка. За да може да поканя и световния елит на художествената гимнастика да присъства на това събитие. Поисках тази дата, защото Нешка заслужава уважение от целия свят. А най-хубавото беше, че наистина се събрахме всички златни момичета.

- Вие сте част и от политическия живот. Успяхте ли покрай тежките драми в последните над три седмици да обърнете внимание и на решението на британците да напуснат Европейския съюз? Какво е вашето мнение за резултатите от референдума и така наречения Брекзит?
- Събитията във Великобритания се случиха по същото време, когато нашите мисли бяха насочени изцяло към Цвети. Хвърлях по едно око. Явно някое от колелцата в машината Европейски съюз не са както трябва. Моето лично мнение е, че разковничето е в проблема с мигрантите, макар да има много, много теми за размисъл. Малко или много Брекзит се случи закономерно. Дано не повлече след себе си и други държави, защото това ще бъде страшно за Европейския съюз. Дали като Европейски съюз, или под друга форма, Европа трябва да бъде обединена. Трябва да има такива отношения, че да се подпомага всяка сфера на икономиката на отделните страни. Такова трябва да е съжителството между отделните държави. А в чисто световен мащаб е много важно Европа да е силна и могъща. Доколко успява, го показват събитията. А те не са хубави.