Александър Александров-Кривия винаги е интересен събеседник. Неговото мнение е интригуващо, защото има смелостта да говори открито и без да си гримира отговорите. Всепризнат магьосник с топката, родом от пловдивския квартал Кършияка. Звездата му изгря в “Левски” и по-късно той направи дълга и успешна кариера в Турция, когато в страната имаше истински футболен бум. Той е първият футболист №1 на България след залеза на четвъртите в света. Шампион и носител на Купата на България със сините. Избран за най-добър халф в родния футболен елит през 2008 година, когато играеше за Черно море.

Интервюто е на Владимир Памуков пред „Труд“ от 2020 година:

Сашо, как бързо лети времето… Помниш ли първото ми интервю с теб? Началото на века. Сантяго, столицата на Чили – на последния етаж на хотела над двореца „Ла Монеда“, топло време. А сега сме в „Марково“. Други времена, друг сезон…

– Да, тогава бяхме на турне с националния отбор в Чили, което беше доста добро. Много добре си спомням, че тук беше зима, а там – лято.

Никога не мислехме, че България ще е четвърта или пета в квалификационната си група…

– Времената бяха такива. Имаше ужасяващо много добри футболисти, които играеха или тепърва почваха да се състезават в Европа.

Тогава с теб дебютираха Димитър Бербатов, Светльо Тодоров…

– Ами, и Стилиян, и Мартин. Точно тогава им бяха почти първите мачове.

Много силен период за теб тогава…

– Като цяло за българския футбол. След поколението от 1994 година имаше още доста добри години за родния футбол.

Имаш два престоя в Левски – какво най-вече си спомняш от тях? От първия, от втория?

– За тези времена беше много трудно да направиш впечатление на двата гранда – „Левски“ и ЦСКА. Имайте предвид, че тогава абсолютно всички футболисти, които играеха в провинцията, имаха една цел – да отидат в един от двата гранда. Това е истината. Знаете, че аз съм продукт на школата на Марица (Пловдив) и съм от малкото футболисти, излезли от тази школа. Започнал съм седемгодишен и съм имал щастието да стигна до „А“ група и до повиквателна в националния отбор в далечната 1996 г., точно след европейското първенство в Англия.

Мина време, има давност, както се казва. Разкажи всичко за ситуацията около прословутия твой трансфер в “Ювентус” и желанието да те привлекат. Доколко нещата бяха реални и доколко медийни фойерверки?

– Нямаше медийни фойерверки със сигурност. Първо нямаше такова медийно отразяване на нещата, както е сега. Смятам, че ако сега футбол играем ние от предишните поколения със сегашното медийно отразяване на каквото и да е било, сигурно нямаше да можем да стъпваме по земята. Истината е, че беше реално. Тогава отборът на „Левски“ беше изключително силен с изключително добър и опитен треньор – Люпко Петрович, на когото дължа доста за моето израстване. Силни мачове с „Апоел“, силни мачове и в българското първенство, след това и с „Хайдук“. Отстранихме все силни отбори. И дойдоха двата мача с „Ювентус“. Всеки път го казвам, който иска да вярва, но истината е, че имаше такъв интерес. Моята половинка даже беше шест дни в Торино с преводачка, всичко на разноски на „Ювентус“. Някой път искам да се връщам, някой път – не. Било е писано да не се получат нещата, но истината е, че имаше реални оферти, не само от „Ювентус“. Но по един или друг начин, така се стекоха нещата, че след това бях трансфериран в Турция, за което не съжалявам. Може би съжалявам, че с качествата, които имах и с това, което показвах, може би трябваше да поиграя някъде в Европа, но така е било писано. Не съжалявам.

Какво е мнението ти за собствениците на българските отбори? Работил си още с Миша Чорни, а сега през годините имаш поглед. Как се отнасяш към тях? Доста хора ги критикуват, че след мачове дават изявления – нещо, което не може да се види никъде по света…

– За седем години в Турция се виждах със собственици единствено, когато подписвахме договори. И евентуално при някое дерби да дойдат на мача да дадат премия. Но да излязат да обясняват футбола, както е в България… Има трима-четирима президенти, които като видят камери, почват бисер след бисер и да обясняват футбола. Окей, ти си президент, даваш пари, назначил си хора, доверил си се на тях и ги оставяш да работят.

Към кой от собствениците на клубове имаш респект?

– Уважение имам към Тодор Батков, всички в Левски трябва да му имат уважение. Не съм имал проблеми с нито един собственик, на който и да било клуб, защото винаги съм си вършил работата. Да, винаги съм казвал това, което мисля.

Как се чувстваше като директор в Ботев (Пловдив)? Как ги преживя нещата?

– Ако направя анализ, няма да ми стигне предаването, така че по-хубаво да не споменавам. Това, което ми бе казано и даден шанс, не се случи така, както в началото ми бе предоставено. Тежко е, защото от известно време повечето собственици се съобразяват и с феновете, което е абсолютно недопустимо и грешно. След като си назначил някой, оставяш го две или три години, даваш му време да изгради отбор, било треньор или директор без значение. Директорът и треньорът трябва да са екип. Смятам, че ние горе-долу бяхме изградили някакъв отбор. Първо с Феро, после с Мъри.

Откога феновете станаха фактор в управлението?

– По мое наблюдение след 2007-2008 г. Феновете искат да сменят треньори, те да назначават, което е грешно. Да, футболът е за феновете. Окей, нека са на трибуните, аплодирайки и подкрепяйки отбора, но не и да взимат… Под тяхно давление някои правят грешки.

Странно е, но предполагам си мислил по темата защо не ти се получи кариера в националния отбор? 11 мача са твърде малко за твоите качества…

– Знаеш, че съм приятел с Вили Вуцов, но една от причините да не играя, Бог да го прости, беше Иван Вуцов. Имах лошия късмет да се скарам в далечната 1997 г. на един мач на младежкия отбор в Кипър. Може би това имаше последствия. Все пак Иван Вуцов е доайен в българския футбол като футболист, като треньор и като управленец. Безспорна фигура. Карал съм се с доста хора. Когато ме настъпят, се карам. Може би затова съм и успял. Парадокс е, защото много добре знаеш, че играх квалификация за Евро 2004 в един от най-важните мачове с Белгия тук – 2:2. С този двубой отборът се класира. Взех и премия на всичкото отгоре за класиране на европейско, но като дойде първенството, изтеглих късата клечка. Но пак не съжалявам.

В Португалия не се чувствахме много добре.

– Има закономерности. Там отидоха хора, които никога не бяха викани в националния отбор и не играхме добре, но аз не се сърдя.