Герой от САЩ'94 разкри душата си и призна: Не мога да повярвам, че бях част от тази мелница

България постигна най-големия си футболен успех на Световното първенство в САЩ през 1994-а година. „Златното поколение“ на родината ни направи истински фурор, завършвайки на 4-ото място на Мондиала през горещото американско лято.

Sportlive.bg реши да потърси героя от САЩ’94  Бончо Генчев в разгара на Световното първенство в Катар. В момента той е председател на Зоналния съвет на БФС във Велико Търново. Генчев е първият българин, играл във Висшата лига на Англия. Той се подвизава 3 сезона с екипа на елитния Ипсуич. Генчев игра заедно с Красимир Балъков и Ивайло Йорданов. Печели историческа шампионската титла на България с Етър Велико Търново.

Разговаряме с него за спомените му от Мондиала в САЩ, обединил нацията ни. Засегнахме и други актуални теми около родния футбол и кариерата на Генчев.

- Г-н Генчев, в момента тече горещо Световно първенство в Катар, а националният отбор на България остана на „студено“. Защо пропускаме 6-и пореден мондиал?

- Според мен чисто и просто качеството ни не е достатъчно добро, за да можем да се противопоставим на опонентите си и да се класираме. Това е образно казано нещото, върху което трябва да бъде фокуса. Всичко друго, каквото и да се говори, ще бъде плод на някаква импровизация.

Да се търси вината в някой друг, освен в самите себе си, че не сме успели, не е правилно. Примерно, преди 2-3 години на мача с Уелс в Лига на нациите, когато бяхме да прага да се класираме до финалните баражи. За съжаление не успяхме. Имаше мачове, в които трябваше да се стъпи по-мъжки, за да могат да изкарат дивидент от тях футболистите ни и да могат поне да се хванат за нещо и да има някакъв шанс.

Пак казвам, че това е образно казано. Иначе каквото и да се търси – странични фактори, просто няма кой да ти помогне, ако не си помогнеш сам. Трябва по време на самите двубои с цената на всичко да се изскопчат резултати, за да може да има ефект. Просто не успяват и явно класичката ни е такава.

Това е моето мнение. Всяко друго търсене: „Този е виновен, онзи е виновен“, не е никак удачно. Виновни са тези, които там трябва мъжката да стъпят, трябва качество и импровизация,  и още много неща.

- Неслучайно поколението, което играхте през 1994-а година, е наречено „златно“. С оглед на развитието на футбола в България виждате ли скоро отново да имаме такава генерация?

- Златното поколение, или това, от което и аз съм част – бях един тези 23-ма човека, от които 22-ма души бяха плод на спортни училища, продукт на спортните училища, а зад гърба на тези училища беше изцяло държавата. Те бяха на дотация от държавата. Всички бяхме плод именно на тези спортни училища.

Това е основното. Аз лично смятам, че напоследък се обръща внимание върху този въпрос. Държавата полека-лека, много леко, макар че беше абдикирала тотално от футбола и от спорта, но сякаш започна да се посъбужда – да си намери тя самата себе си и ролята в целия процес. Това е един голям и дълъг процес.

А другият вариант е паралелен или успореден на този. Ако трябва да се погледне от другата страна – комерсиализирането в спорта и футбола е въпрос на много пари, за да се каже, че няма да е спортно училище, а някакъв друг начин. По примера на  модела на жестокия капитализъм трябва да влязат отведнъж големите спонсори и големите собственици на клубове. Това означава  милиардерите да изсипят на камара 200-300 млн., за да купят футболисти и оттам да тръгне.

Без това нещо няма как да се получи. Държавата в едната страна, което е нашият модел, а другият, който го нямаме – Абрамович, шейховете, които са във Франция. Просто ние ги нямаме тези хора. Така че пак ще се повторя, че всичко друго е плод на някаква импровизация.

- През лятото на 1994-а година Вие и вашите съотборници направихте истински фурор, но какви бяха предварителните Ви нагласи за представянето на отбора на шампионата в САЩ?

- Например, сега в Бразилия и Англия, при някои футболисти духа вътре в отбора е, че отиват с една-единствена цел да играят поне полуфинал. Останалите, дори и една Нидерландия, която ще има много труден мач с Аржентина, отиват с нагласата също да участват минимум на полуфиналите. Бих казал, че освен тези 2 отбора има и такива тимове, които си правят илюзии за класиране на различни фази от шампионата.

Колкото до нашия отбор през 1994-а година, ние като всички останали  от тази масовка , отидохме с една нагласа, че трябва поне да се опитаме да спечелим 2 точки, т.е победа, каквато нямахме дотогава. В края на краищата започнахме със загуба, но пък намерихме себе си. Но това е пак благодарение на качеството на футболистите, които бяха в тима и характерите им.

- Шампионатът в САЩ започна зле, но завърши перфектно. Сигурно са Ви питали хиляди пъти, но не остана ли усещането и горчивия привкус, че Ви спряха да играете поне финал, а защо не да триумфирате и със световната титла, защото отборът притежаваше огромен потенциал?

- На полуфинала с Италия те бяха поуморени. Имахме възможности и качества, но … В крайна сметка си мисля, че заслужавахме повечко, но е футбол, топка е. Вкараха ни 2 гола набързо чрез Баджо. Беше малко по-трудно връщането в мача. И на това сме доволни.

- Ако трябва обаче да бъдете честен пред себе си – можеше ли България да стане дори световен шампион?

- За световни шампиони - не, но можехме да играем на финала!

- Ще Ви върна към първия мач и загубата от Нигерия. Какво успя да Ви вдигне и мотивира, защото след това победихте и Аржентина в третия мач в груповата фаза, за да се класира отборът за 1/8-финалите?

- В спорта големите спортисти изразяват най-силно характера си, когато паднат. Бързат да стъпят на краката си и да покажат в следващата крачка потенциала си, защото няма да имат друга възможност. За наше щастие ние бързо успяхме да изтрезнеем от това, че морето не е коленете и, че това е Световно първенство и трябва изцяло да бъдеш концентриран на 120%.

Така от тази гледна точка и най-вече благодарение на качествата, защото ако не ги притежавахме, нямаше как да се получи.

- Имаше ли конкретен човек, който играеше ролята на главен мотиватор в тима?

- Хубавото е, когато има 4-5 човека лидери вътре в отбора, в чието лице да видиш, че могат да поведат  тима и дават тона на добрата обстановка. По-добре е, когато не е само един.

Но всеки един от нас си имаше вътре в себе си характера и той малко или много си е бил скрит лидер. Просто се обединиха силите на всички.

- В кой момент от турнира в Щатите усетихте, че ще постигнете нещо голямо ?

- Играехме си мач за мач. Първият  беше срещу Гърция и си казахме, че ще поправим това, което сме загубили. Успяхме да го направим, а след това дойде и Аржентина. После Мексико, Германия. Просто нещата си бяха мач за мач. Хубавото е, че успяхме да се върнем в играта.

- Взехте участие в някои от мачовете на Мондиала, като бихте и втората от дузпите при рулетката срещу Мексико на 1/8-финалите…

- Играх два мача по около 15 минути срещу Мексико и Италия и срещу германците влезнах за 5 минути. Реализирах и една от дузпите срещу мексиканците.

- С какво ще запомните престоя си терена по време на това лудо американско лято?

- Бях изключително подготвен и концентриран. Исках дори 5 или 10 минути да е – да не бъда в тежест на отбора. Мисля, че се включих добре със задачите, които ми бяха поставени. Аз не играех като нападател, а подкрепях зад нападателите и в халфовата линия. Просто наситих средата на терена. С присъствието и бързината ми да мога да покрия пространствата, които се получиха и ако мога да подкрепя евентуално нападението. Това бяха задачите ми и мисля, че се справих.

- Притеснен ли бяхте, когато трябваше да изпълните една от дузпите срещу Мексико?

- Е, естествено, че има притеснение. Който казва, че няма притеснение, значи лъже. Голямо е притеснението, голямо е вълнението, а след като вкараш гола, вече все едно се раждаш за втори път.

- Кое ще остане най-паметният миг за Вас от шампионата в САЩ – отбелязването на въпросната дузпа или друго?

- Дузпата!  Друго по-високо стъпало не мога да стъпя. На световно първенство, особено да изпълниш дузпа – да я вкарам. Знаете, че това е един път в живота и няма да има друг.

- През годините са разказвани безброй интересни случки от преживяното в Щатите. Сещате ли се нещо любопитно, което да ни споделите, например и за начина, по който сте отпразнували победите?

- Всички моменти са хубави. Но най-хубавото поне за мен беше, когато се върнахме от Световното първенство и отивахме към Националния стадион да празнуваме, а хората ни чакаха. Улиците бяха пълни, а хората бяха искрени и видяхме в очите им любовта. Тогава видяхме какво значи да се обедини нацията. Имаше толкова радостни хора на фона на всичко, което се случваше в държавата – сътресенията след единия строй, който е бил дълги години. Просто обединението на самата нация, радостта по лицата им, сълзите им. Това е нещо, което никога не можеш да го забравиш.

След това другия момент е връчването на орден „Стара планина“ 1-ва степен от президента Желю Желев. Този орден се дава за заслуги към родината – там, където си се родил, нещо си направил и си част от това парче земя. Получаването на този орден дори значи повече от медала, който спечелихме на шампионата.

Това са двата момента и смятам, че е гордост да видиш народа си и хората да плачат от радост и тогава когато ти закачат ордена. Не виждам какво друго може да постигне човек!

- По ваше време България побеждаваше Франция, Германия, Аржентина, а сега може да се каже, че изпадаме в еуфория, когато бием отбори като Гибралтар. Защо стигнахме до тази ситуация?

- Както вече казах – липса на качество. Това е най-точното определение на създалата се ситуация. Аз не виждам друга причина. Значи, ти нямаш Меси в отбора си. Ако го имаш, другите в аржентинския отбор колкото и да се мъчат, все идва момент, в който точката на усилията слага един гений с импровизацията си, който като му падне топката в краката в пеналта, и я вкарва във вратата.

Просто липса на качествени изпълнители. Излизаш на едно парче земя от 7 декара, всеки си отговаря за определените да речем 25 квадратни метра. Всеки трябва да си изпълни задачата, където попадне и като го направиш ти се радват хората. Когато не го сториш, не ти се радват и почват да търсят причината.

- Разкажете ни нещо за селекционера Ви Димитър Пенев, например нещо любопитно, което Ви е казал, мотивирал и т.н.?

-  Да ви кажа честно той си има своите виждания и качества. Според мен има много треньори, които не рискуват вътре. Например, да направят подмладяване на един отбор. Пенев е човек, който може да бръкне в жарта и примерно както треньора на Португалия да извади Роналдо и да сложи друг. Пенев може да го направи, той е изключително сериозен. Той може да направи промяна и да подмлади поколение в целия отбор. Правил го е не един или два пъти. Други не рискуват толкова. Има треньори, които трудно могат да извършат  такава промяна – да сменят 4-5 човека на сезон.

Може би процесът е по-бавен, но той има смелост да бръкне и да го направи.  Димитър Пенев е смел човек!

- Вие бяхте първият българин, който заигра във Висшата лига на Англия. Как се стигна до този факт и как си го обяснявате?

- Подписах първи професионален договор в Премиер лигата през 1992 година и бях първият, играл в Англия.

Ще Ви кажа няколко факта, които ще изяснят как заиграх там. Първо, аз бях купен и станах шампион с Етър Велико Търново заедно с Ивайло Йорданов, който вкара 21 гола, а аз 18 гола. След това ме купи Спортинг Лисабон.

За моят трансфер тогава се дадоха пари – 250 000 долара. Това се равнява на съвсем друга сума в момента. Тогава трансферите бяха за между 1 и 2 млн. Говоря за периода 89-а - 90-а година. След около година и половина в Спортинг дойде Боби Робсън и той ме препоръча в Англия. Така дойдоха на разговор  английските мениджъри, след което отидох на двуседмични проби. Още на първата седмица, защото не изчакаха двете седмици, решиха, че съм достатъчно грамотен и добър футболист, отговарящ на изискванията им и Ипсуич ме купиха от Спортинг.

Смятам, че съм си извървял пътя. Никой не ме е презентирал, а аз сам представях себе си с играта и възможностите си. Така си подписах договора в Англия по препоръка на Сър Боби Робсън. Очаквано ме продадоха за по-голяма сума, отколкото ме купиха в Португалия.

- Написахте книга за престоя си в Англия – „Аз бях първият“, но въпреки това има ли нещо, което може да ни споделите за преживяванията си във Висшата лига?

- Имат много трудно първенство. Това трябва да се каже на първо място. То е много по-различно от всички останали шампионати. Знаете, че там полусезоните се сливат единия с другия. Изключително тежко първенство, в което трябва да си изключително всеотдаен.

Няма схеми, не е никак леко. Манталитетът на самия шампионат е много по-различен от всички останали първенства. Излизаш, даваш 100% и продължаваш. В противен случай стоиш на пейката и си заминаваш.

Не мога да повярвам, че съм бил част от тази мелница! Наистина не мога да го повярвам. Но най-важното е, че съм се представил на добро ниво. Онзи ден гледах гол срещу Челси, срещу Арсенал, Тотнъм. Бихме Манчестър Юнайтед  с 2:1 с мой пас.

Доволен съм от това, което съм постигнал и съм оставил следа.

- Вече натрупахте сериозен опит като шеф на Зоналния съвет на БФС във Велико Търново, където наследихте покойния Трифон Иванов. Как се чувствате на тази административна длъжност?

- Мисля, че съм си на мястото. Занимавам се с футбол. Нямам проблеми, че съм председател на Зонален съвет, напротив за мен е и престижно. Смятам, че ми приляга, ако трябва да бъда честен. Не мисля, че е кой знае какво сътресение, защото съм във футбола. Мисля, че отговарям и на изискванията , а и в крайна сметка обичам това, което съм правил цял живот. Дори смятам, че съм си попаднал на мястото.

- Безспорно солидната Ви кариера и фактът, че сте герой от САЩ'94 отваря ли Ви врати във футбола дори и в международен план?

- Всеки, който е работил с мен, знае, че не съм егоцентрик. Държа хората близко до мен. Предпочитанието и начинът ми на работа е свързан с доброто и приятелството.  Оттам-нататък хората оценяват  това нещо. Смятам, че скъсяването на дистанцията, колкото и някой път да ми пречи в работата, аз съм на мнение, че трябва да се държа човешки, т.е за мен от огромно значение е човещината. За мен това е по-добрият начин, а не егото да е над всичко. Такъв ми е манталитетът на работа.

- Имате двойно гражданство – българско и британско, което в един момент не Ви позволи да се кандидатиране за депутат. Съжалявате ли, че не се случи?

- Просто така се е случило. Явно пътят ми е в друга посока.