Къде изчезнаха ли? Още не са... Не напълно. Хари Кейн заби топката с глава под гредата на вратата на Саутхемптън като класическа английска деветка - каквато всъщност е. Нападателят на Тотнъм просълзява романтично настроените фенове на английския футбол, изпълвайки със съдържание всички характеристики на изгубената ера с централни нападатели от Острова - марка, която не можехме да сбъркаме.

Кейн ритна топката от дузпа в същия мач, като опорният му ляв крак поднесе на чим и топката отиде високо над вратата. И това ни върна години назад...Хари е от изчезващ вид, наистина. Всъщност, в добре очерталият се вече топ 6 на Висшата лига за сезона, той е единствената деветка от Великобритания от генотипа на деветка от Великобритания. На върха на атаката на лидера Челси е бразилско-испанският хищник Диего Коща, за Юнайтед ниже голове Златан, Сити разчита на попаденията на Агуеро с резервен вариант Ихиеначо, в Арсенал като острие играе или Санчес, или Жиру...

Ливърпул е другият тим от тази шестица, който има английски гръбнак, но - неговата деветка, родена в Британия, е резерва - Даниел Стъридж. А и с целия му голов усет и хладнокръвие, танцуващият нападател не е типичен №9, не се хвърля в единоборства като лъв и не бележи с глава срещу бутонките на защитниците. Друг му е стилът, когато изобщо играе. По-скоро континентален нападател, а не английски номер 9.

Ако погледнем топреализаторите за сезона досега, първите шестима са чужденци - Коща е с 13, нататък Златан, Алексис, Кун, Лукаку и Азар. Чак тогава идва англичанин, но той е Михаил Антонио - десен бек, десен халф, атакуващ халф - какъвто искате, но не и деветка. В топ 10 по попадения в лигата британските централни нападатели са двама - опорната точка Кейн и Джърмейн Дефоу, който от 14 години не спира да бележи на ниво Висша лига. Но той вкарва за борещия се да не изпадне Съндърланд. Започна през 2001-ва с екипа на Уест Хем, та досега.

Освен това не говорим само за голове и надпревари за "Златната обувка" на първенството. Въпреки че назад в годините тя често е падала в британски ръце. Дори и в момента я притежава Кейн, който през миналия сезон наниза 25 гола за Тотнъм. Трябва да се върнем обаче до сезон 1999-2000 г., за да намерим последният британски №9, който я взе преди аса на Спърс - Кевин Филипс (30 гола за Съндърланд). Ето това бе типична деветка от стария тип!

Филипс (горе) вкарваше от въздуха с удари, които щяха да скъсат мрежата. Обикновено, след като партньорът му в атаката Найъл Куин бе разхвърлял бранителите като Жан-Клод Ван Дам в "Кървав спорт". Бележеше с глава, добутваше в малкото наказателно поле, имаше инстинкт и всички качества, за да е деветка на Англия. Но и конкуренция - Шиърър, Оуен, Хески и Фаулър бяха извикани за Евро 2000, а Филипс влезе в тима като пети нападател само, защото Анди Коул се контузи. И това са само англичаните в този момент, а ирландците?

Роби Кийн вече бе започнал да тероризира вратарите, Куин бе доказано име с ръста и силата си, Дънкан Фъргюсън бе винаги готов за гол или сбиване, а за Уелс головете идваха от Джон Хартсън. До един типични британски деветки. Какво означава този израз, та го четете вече няколко пъти? Пренасяме се в сезон 1992-93 г., първи в историята на новосформираната тогава Висша лига. В много смисли това е вододел на футбола на Острова.

Първият мач наживо по Sky Sports през сезона е Нотингам - Ливърпул в неделята на уикенда, с който се открива шампионата. Домакините бият с 1:0, а голът вкарва Теди Шерингам, който забива с мощен удар топката в горния ъгъл. Мощен шут. Игра с глава, която е като на плеймейкър - не просто взимаш борбата, но разпределяш към съотборник. Завършек с глава мрежата навсякъде около и след точката за дузпа. Вдигната ръка след гола, без екстравагантни радости. Абсурдно беше да видим "Сър" Лес Фърдинанд или големият Алън Шиърър да танцуват като Стъридж.

Обикновени, подготвени физически и технически, готови за битка, сънуващи и мечтаещи голове деветки. И такива, от които защитниците пък сънуваха кошмари преди мач и се събуждаха с отоци по лицето и тялото, след като са ги срещнали на терена. Защото никой от тези нападатели не отстъпваше и педя без бой. Теди Шерингам взе първия приз за голмайстор №1 на Висшата лига, играейки за Форест и Тотнъм в сезона на откриването.

Година по-късно "Обувката" отиде в Анди Коул, който наниза 34 гола за Нюкасъл, новак в елита. Той също бе специфичен нападател, без да има физическите данни на командос (или Фърдинанд), стреляше остро с двата крака, винаги бе добре пласиран в наказателното поле, а и с глава не прощаваше. Единоборствата не бяха най-силното му оръжие, но не бягаше и от тях. Завършен голмайстор, който по-късно стана част от атомната атака на най-силния отбор на Фъргюсън в Юнайтед. До него бе Шерингам, с когото... не си говореха! Теди призна в автобиографията си, че не е понасял Коул още от времето му в Нюкасъл.

Странни птици бяха онези грубовати деветки от 90-те...Следващите три сезона принадлежаха на най-големия - Алън Шиърър (горе), вкарал общо 283 гола в английския елит. Реализатор №1 от 1995-а до 1997-а с Блекбърн и Нюкасъл. Голаджия без слаби места, машина. Пак англичанин го наследи на върха на класацията за сезон 1997-98 г., а той бе изненадващо име. Дион Дъблин, играещ в последните години от кариерата си, заби 18 гола за Ковънтри в онзи сезон и стана №1.

След него в топ 3 влязоха новата сензация Майкъл Оуен от Ливърпул и Крис Сътън - двама англичани. До този момент в края на май 1998-а нито веднъж играч, роден извън Великобритания, не бе попадал в челната тройка на голмайсторите на английския елит. Задължително е да добавим тук и Роби Фаулър, роден за голове и вкарал стотици такива се екипа на Ливърпул в онези години. Той два пъти мина 30 за сезона (1995 и 1996), но имаше нещастието пред него да е Шиърър.

И Господ, както бе прякорът му на "Анфийлд", бележеше с всяка част на тялото, за която можете да се сетите. Двата крака, глава, колене, рамене. Типичен британски нападател, който нямаше страх от нищо в наказателното поле. Четвъртият, който оформяше изборът на Англия в онези години по средата на 90-те (Шиърър, Фаулър и Шерингам бяха тримата), бе Фърдинанд. Кръстен "Сър Лес" от феновете на Куинс Парк Рейнджърс, с огромната си мускулна маса, здрави крака като стълбове и агресия в единоборствата, той бе кошмар.

В средата на 90-те оформи и страховит дует с Шиърър в Нюкасъл, като само контузии на двамата им попречиха да вдигнат поне един път титлата. Фърдинанд изстрелваше топката с такава злоба, че често оставаха паднали играчи - подобно на Шиърър, но не като Шерингам, който често предпочиташе елегантни завършващи удари. Тримата обаче бяха зверове във въздуха и много корави като характери, щом на терена станеше горещо.

В края на 90-те се появи новият тип английски играчи като цяло - Бекъм, Скоулс, Джерард, Лампард, Оуен... Не че бяха лоши, просто не ги асоциирахме с онзи потен и кален тип, който сякаш е излязъл изпод терена след 90 минути битка. През 1999-а Оуен спечели "Златната обувка" на Висшата лига едва на 19 години, но я подели с Дуайт Йорк от Юнайтед и Джими Флойд Хасълбенк, головият терминатор, тогава в Лийдс (по 18 попадения).

Това бе и първият случай, в който чужденци стигнаха до първото място, макар и заедно с британец. Оуен остава и последният представител на Англия, вдигнал 2 години по-късно "Златната топка" (горе). Направи чудесна кариера, но не е от онзи тип британски нападатели, за които прочетохте по-горе. Може да прозвучи заядливо, но дори само заради факта, че първата от четирите му автобиографии излезе, когато не бе навършил 21... Не, не. Друга порода, вече и благодарение на нарасналото влияние на медиите във футбола и Висшата лига.

Нататък британското влияние на позиция №9 поизбледня. Филипс скъса мрежите с 30 гола през 2000-а, а след него чак Хари Кейн взе първото място през миналия сезон. Липсата на топ нападатели от Британия в топ отборите на лигата е видна. Ще кажете - къде е тук Уейн Руни. Ето къде. Той е последният изключителен нападател на Англия (ще видим докъде ще стигнат Кейн и Стъридж), но никога не е бил номер 9. Качествата му са много и различни от тези на типичния централен нападател.

Руни обаче има ДНК на британският лидер на атаката от старото време. Гореща глава, характер, физическа сила, смелост в единоборствата и страхотен шут от всяка позиция. Играта с глава вероятно не е характеристиката, с която ще се хвали пред внуците си, но... Никой не е съвършен. През тези 15 години, в които британец не успя да стигне върха в списъка с реализатори, се появиха няколко типични деветки, които се вписват в профила. Маркъс Стюърн, Дарън Бент, Джеймс Бийти, Анди Джонсън... Имаха своите моменти, но никога - на най-голямата сцена.

И за десерт, всъщност един от тези, с които материалът може би трябваше да започне. Англия има своята типична "английска деветка", която отговаря на всички характеристики. Но той едва ли някога повече ще изпълзи до върха на класацията по голове и вероятно най-силните му години са минало (а те бяха общо две). Казва се Джейми Варди. Тръгнал от неделните отбори, играещ с хъс на питбул и директен като камикадзе, шампионът с Лестър от миналия сезон в най-добрите си дни вкарва сензационни голове.

В него има по нещо от Коул - бързото измъкване от бранителя и пласирането, от Шиърър - смелост до безумие в единоборствата и много точни удари с глава, както и от Дънкан Фъргюсън - може да се сбие на терена във всеки един момент. Дали обаче ще задържи нивото си още дълго при условие, че след дни ще навърши 30... И все пак - има още следи, че кръвната група на типичните деветки от Британия е запазена. Донякъде, може би не на най-високите етажи от Висшата лига, но... Засега има преносители на този ген. Колкото да ни стане още по-носталгично за миналите времена, когато всеки отбор имаше по един гигант с №9, от когото противниците получаваха нервна криза.

Материал на SportingLife