Левият защитник на Байерн Мюнхен Алфонсо Дейвис разказа за живота си като дете и как мечтата му да стане футболист се е превърнала в реалност. Той отправи чрез Players Tribune специално послание към всички, които се съмняват в себе си.
Това е история за тези, които се съмняват в себе си. Може би сте чели или чули нещо за мен през последните няколко години. Например това - когато бях на 15, се превърнах във втория най-млад футболист в историята на МЛС. Или пък, че на 17 преминах в Байерн срещу рекордна сума за САЩ. А може би, че на 19 триумфирах в Шампионската лига.
Сигурно си мислите, че винаги съм знаел, че ще успея, но не беше така. Когато преминах във Ванкувър на 14, треперех от нерви. Със семейството ми тъкмо се бяхме преместили в Едмънтън, а аз бях срамежливо хлапе и не говорех много. Изобщо не съм си и помислял, че ще стана добър футболист. Треньорът смяташе, че не съм готов. Две години минавах проби и чак на третата ме приеха.
Започнах да играя за отбора до 16 години, а след това ме преместиха в този до 18. Беше ми адски трудно, през първите няколко седмици нищо не ми се получаваше. Не бях достатъчно добре физически и нямах бързина. Пасовете ми не се получаваха и започнах да се тревожа. Мога ли въобще да успея във футбола?
Това беше мечтата ми и исках да заиграя в Европа. Но почти всички футболисти във Ванкувър бяха или от Стария континент, или от места като Бразилия и Аржентина. Колко си мислите, че бяха от Едмънтън, където би трябвало да играеш хокей, а не футбол? Ще ви кажа - нито един. Затова започнах сериозно да се съмнявам в себе си. Чудех се докъде мога да стигна. Нека бъдем честни - има причини повече футболисти да излизат от Рио, а не Едмънтън, нали? Там не просто е студено, все едно живееш във фризер.
Снегът ме шокира, когато пристигнахме тук. Бях само на шест. Роден съм в бежански лагер в Гана, а родителите ми бяха от Либерия. Дойдохме в Канада година по-рано. Трябваше да свикна с много неща. Не познавах никого освен семейството си, а и не бях толкова разговорлив. Но когато се сближавах с някого, му показвах истинското си лице - скромно и забавно момче. Тренирах баскетбол, волейбол и лека атлетика. Опитах за кратко и хокей.
Но никога не съм планирал да играя в НХЛ. Баща ми - Дебеа, играеше за аматьорски отбор в Едмънтън и всеки уикенд гледаше Челси по телевизията. Израснах с Дидие Дрогба и Микаел Есиен. И започнах да подкрепям Челси. Преди да заспя, си мечтаех да стана като тях, да вкарвам голове и да ги празнувам пред хиляди крещящи фенове.
Един ден, когато бях на девет или десет, мой приятел ми предложи да отида се пробвам с него в Едмънтън Интернешънълс. Залогът беше висок. Или влизаш в отбора, или не. В началото докосването ми до топката не беше на ниво. Но тогава започнах да дриблирам, възвърнах увереността си и им показах какво мога. Никога не се съмнявай в себе си!
И така започна пътят ми във футбола. След това напред ме движеше страстта, която винаги е била с мен. Но скоро започнах да пропускам тренировки заради задълженията си като детегледачка. Сега съм на 19. Сестра ми Ейнджъл е на осем, а брат ми Браян е на 12. Така че преди седем години трябваше някой постоянно да се грижи за тях. Баща ми работеше във фабрика, а майка ми беше чистачка. Нямаше как да си позволим детегледачка. Затова, докато приятелите ми тренираха или играеха видеоигри, аз сменях памперси и пеех приспивни песнички.
Това не беше идеалният вариант за развитието ми. Но имах и малко късмет. След време един приятел щеше да се мести в друг отбор - Едмънтън Страйкърс, където баща му беше треньор. Покани ме и мен. Още не знам защо се съгласих. Този тим беше на последно място в нашата лига. Но се радвам, че го направих, защото бащата на моя приятел - Ник Хюсе, и в момента е мой агент. Превърна се в централна фигура в моя живот.
Взимаше ме от вкъщи за тренировка, след което ме оставяше отново у дома. Даваше ми храна. Искаше да бъде сигурен, че имам всичко необходимо. Грижеше се за мен все едно съм му роден син. През август 2015-а, когато вече бях на 14, трябваше да напусна семейството си и да отида във Ванкувър. За щастие клубът ми помогна с всичко. Намери ми жилище, след това ми осигури и учител, тъй като не можех да ходя на даскало заради тренировките. Както казах по-рано, когато влязох във втория отбор, се чудех дали това не е краят. Тогава един от по-опитните футболисти от първия отбор ми даде кураж. Казваше се Па-Моду Ка и беше играл навсякъде - Норвегия, Швеция, Нидерландия, Катар, Саудитска Арабия. Той ме окуражи: "Просто продължавай да се трудиш. Всички сме имали слаби мачове. Само най-силните психически успяват."
В началото си мислех, че това е клише, но след това започнах да следвам съвета му и всичко се отплати. Продължих да се боря и стигнах до първия тим. Спомням си, че бях скован от нерви. Все още бях на 15. На първата си тренировка казах набързо "здравей" на всички и реших "да говоря" на терена. Но там играчите бяха много по-здрави и движеха топката по-бързо. Отново се зачудих дали ще мога да издържа. Тогава си спомних пак думите на Па-Моду Ка. С всеки ден се адаптирах все повече. На една от тренировките спретнах номер на капитана. Беше висок над 210 см, наистина голям мъж. Някакво си слабичко момче от Едмънтън бе направило капитана за смях. Обърнах се, за да видя изражението на лицето му, изобщо не беше доволен. Всички останали се смееха, но аз си мислех, че ще ме смачка.
През останалото време не припарих до него. Но точно това беше моментът, в който се убедих, че мога да играя в първия отбор. На 16 юли 2016-а дебютирах. Треперех от страх, а в подобни моменти проблемът е, че не искаш да припарваш до топката. Опасяваш се да не объркаш. Но когато един дълъг пас стигна до мен, видях как ме преследва противников защитник. Боях се, че ще ме смачка. По някакъв начин спрях коженото кълбо, свих навътре и стрелях. Въпреки че не влезе, отново си върнах увереността. Много играчи се опитват да подадат няколко пъти топката на сигурно, колкото да се отчетат. Моята версия за това е дрибъл и удар.
Година по-късно вече бях титуляр, а скоро Байерн отправи оферта за мен. Напуснах Уайткапс през ноември 2018-а. Тогава вече не бях онова срамежливо хлапе. Знаех къде отивам и какво ми предстои. Просто исках да покажа на всички, че мога да играя на тяхното ниво. И тъй като бях извървял толкова дълъг път, исках единствено да играя с усмивка на лицето си. Оттогава спечелих две титли, две Купи на Германия, а вече и Шампионската лига. И, да, все още продължавам да се усмихвам.
Сега осъществявам детските си мечти с Байерн, но, повярвайте, предстои ми още много. Аз едва сега започвам. Така че не се съмнявайте в себе си, дори и на моменти да си мислите, че няма да успеете. Аз съм пример за това! Вероятно сте чували нещо за мен...
Players Tribune, превод на в-к Тема спорт