свързани статии

Този сезон Серж Гнабри се превърна в новата звезда на Байерн. Крилото (24 г.) се отличи с 11 гола и 9 асистенции в Бундеслигата, но най-незабравими са неговите представления в Шампионската лига. Заби 4 гола в Лондон при 7:2 над Тотнъм, а после в осминафиналите добави още две попадения за 3:0 над Челси на "Стамфорд бридж" в първия осминафинал. Всичко за Гнабри обаче започва с една среща в офиса на Арсен Венгер... Младият талант разказа своята история пред сайта The Players Tribune.

Никога няма да забравя първия път, когато срещнах Арсен Венгер. Тъкмо бях станал на 16 години. Нервно време за мен, защото бях оставил всичко в Германия, за да подпиша с огромния Арсенал. В началото беше истински шок. Клубът дори бе пратил шофьор да ме вземе от летището заедно с родителите ми. Чувствах се като във филм. Мислех, че е невероятно, но беше истинско. Венгер наистина знае моето име!

Когато влязох в кабинета на мениджъра, той ме посрещна и буквално не можех да спра да се усмихвам. Чак ми стана неудобно. Сигурно съм казал максимум 10 думи на цялата среща. Венгер пък ми посочи големия коридор в базата, който дели юношите от първия отбор. Мотивира ме като допинг с думите, че трябва да продължавам да работя усилено, за да стигна от едната до другата страна. Всички онези играчи, които бях гледал само по телевизията, вече минаваха пред очите ми, но все още не бях спечелил пропуск за тяхната съблекалнята. За да го направя, трябваше да се старая двойно повече.

Очевидно имам две силни страни. Гордея се с германската, която идва от майка ми и нейното семейство, но баща ми е от Кот д'Ивоар. Преместил се е в Европа като млад, за да намери нова перспектива. От дете помня как татко говореше всяка вечер по телефона с братята и сестрите си от Африка. Имигрантите от неговото поколение имат различен манталитет. 

Затова родителите ми казваха, че заради цвета на кожата винаги трябва да правя повече от всички останали. Повтаряха ми го много често, дори ми писна да ги слушам. Живеехме в малко селце извън Щутгарт и аз нямах пряк опит с расизма. Очевидно изглеждах по-различно от повечето деца в училище, но самият аз не се чувствах различен. 

„Ако искаш да бъдеш приет, трябва да им покажеш, че ще работиш два пъти повече. Никога не ги оставяй да си мислят, че си мързелив“, казваше татко. Сякаш все още чувам тези думи. Бащите имат усет, може би могат да видят бъдещето. Бяхме само аз и той. Сами в парка с куп топки и тренировъчна стълба. Имаше моменти, в които не исках да го правя. Бях на 15 и имах желание да се мотая с приятелите. Да отида на кино, да имам по-нормален живот, но точно тогава дълбоко в себе си разбрах, че имам мечта, която трябва да преследвам. Щеше да ми коства много, но точно заради това до мен бе баща ми. Без него нямаше да успея...

На 15 играех за местния отбор и нямах пари, а на 17 вече бях на терена във Висшата лига! Ето така животът ме изстреля нагоре за нула време - от 0 до 100. Гледах Йозил само по телевизията, две години по-късно двамата пиехме заедно кафе. Честно казано, трудно е да не се промениш. Трудно е дори да запомниш кой си. 

Молех родителите за джобни, после изведнъж имах повече пари от цялото семейство. Започнах да ги харча за ненужни неща, ролекси, обувки и това разби родителите ми. Те ми казваха, че не трябва да пилея пари по този начин. Опитаха се да ме накарат да остана здраво стъпил на земята, защото в един момент всичко можеше да се срине. Майка ми сякаш усещаше, че нещо предстои. Буквално няколко седмици след нашия разговор получих тежка контузия. Времето просто беше замръзнало. Осем месеца не можех да правя абсолютно нищо! Когато се възстанових, вече бях ненужен в Арсенал и трябваше да отида под наем в отбор с напълно различен стил от моя - Уест Бромич. Сякаш майка ми бе видяла бъдещето.

Не бях перфектен играч, но се опитвах да давам всичко от себе си. В същото време започнах да чета в медиите, че съм мързелив, а точно това отключи в мен едно непознато чувство. Нарича се гняв, 100 процента гняв! Бях в труден период, намирах се на едно по-самотно място. Много приятели спряха да ми се обаждат. Тогава разбираш кои са истинските хора в твоя живот и гледаш нещата от различен ъгъл. Започнах да си спомням за дните в парка, когато баща ми казваше, че трябва да работя двойно по-усърдно. Повтарях си и думите на майка ми, която ми повтаряше, че не бива да летя в облаците. Трябваше да направя крачка назад, за да мога отново после да тръгна напред. Затова завръщането в Германия промени живота ми, най-вече като човек.

Когато си футболист, искаш само едно нещо - да играеш. Борих се, за да подпиша с Байерн, да се докажа в този клуб, да играя в Шапионската лига и да се чувствам на върха на света. Затова последните 2 месеца под карантина, докато тренирах сам у дома, ме накараха да спра за момент и да се замисля: „Почакай, аз наистина играя за Байерн. Това е нереално“. Още на 9 години се бях зарекъл, че един ден ще нося тази фланелка, но не съм само аз. От младежките формации на Германия се познаваме с момчета като Кимих, Горецка, Зюле... Всички поехме по различни пътища, но накрая стигнахме до другата страна на коридора!

Не приемам тази възможност за даденост. Особено сега, когато футболът липсваше толкова дълго. Феновете и футболистите се чувствахме толкова празни, нали? Спомням си една фраза, която видях в интернет: „Футболът е най-важното нещо от маловажните неща в живота“. В света се случват много сериозни работи, докато това е просто игра. Тя обаче събира хората заедно. Това е истината. Ще се видим отново.


Материал на "Тема спорт"