Победеният победител и моралният шампион

"Ако някой ти каже, че няма значение дали си спечелил или загубил, това със сигурност са думи на победения". Тази мисъл на Мартина Навратилова се загнезди в съзнанието ми преди години и често ме караше да се замислям за посланието, което носи със себе си.

Няма да забравя изражението на Томаш Бердих след края на финала на Уимбълдън през 2010 година, когато Рафаел Надал го победи с 3-0 сета в един равностоен мач. Чехът имаше по-широка усмивка от Матадора на награждаването. И тогава ми стана ясно - този е страхотен спортист, но не и голям шампион. Не може да губиш мача за най-ценния трофей и да си щастлив. Та ти си един обикновен печалбар и олимпиец, следващ кухия кубертенов принцип. Но не си никакъв шампион, човече. Шампионът иска купата. Трофей, трофей, трофей. Докато загубиш бройката им. Хванах се на бас, че Бердих никога няма да спечели трофей от Големия Шлем. Познах - той повече не достигна и финал. Защото талантът в ръката не може да компенсира липсата на шампионска злоба, която се генерира на "втория етаж".

Лицата на всички футболисти, треньори, ръководители и фенове на Байерн Мюнхен след края на мача в Мадрид във вторник казаха всичко. Един коктейл от тъга, накърнена гордост и много, много голям яд. Защото баварците тотално надиграха един блед и уплашен Реал насред неговия стадион "Сантяго Бернабеу". Няма да говоря за двете съдийски грешки в ущърб на гостите, защото вече свикнахме авантите с участието на "белия балет" да бъдат еднопосочни. Имам само едно питане - дали ситуацията с ръката на Марсело щеше да бъде подмината, ако това се случваше с Алаба в пеналта на Байерн? А бутането на Левандовски в гръб от Рамос? Щеше ли Майкъл Оливър да отсъди дузпа в полза на Ювентус в последните секунди, ако примерно Варан беше фаулирал играч на "бианконерите"?

Реакцията на германците след последния съдийски сигнал във вторник беше класна. Не мрънкаха, не се оплакваха, не се вайкаха. Пред погледа на целия свят те изразиха съжаление, че са пропуснали златна възможност за класиране на финал. Не задълбаваха в това, че с оглед двата мача са били много по-добри от своя съперник, спечелил турнира на богатите в последните му две издания. В този обран гняв на Томас Мюлер и компания имаше едно красиво величие. Те загубиха и отпаднаха. Но си тръгват като моралния победител, като моралния шампион. С гордо вдигната глава. Те бяха елиминирани, но всъщност спечелиха и се изстреляха в орбитата на големите покорители. Няма да използвам сълзливите клишета за "сърцата на феновете" и "народната любов". Байерн спечели уважение и респект. Спечели си отношение, което се демонстрира само спрямо победителите - сваляне на шапка, тупане по рамото, поклон. Страхопочитание. Страхопочитание към този ранен звяр, отстрелян от засада и със страх от храстите.

Целият свят се преклони пред този Байерн, защото накара "Бернабеу" да бъде тих като театрална зала. Не ми се мислеше какво щеше да стане, ако в края мюнхенци бяха материализирали поне едно от многобройните си положения. Навярно отново щяхме да видим белите кърпички. Само можем да гадаем. Както можем да предполагаме какво щеше да стане, ако този мач беше ръководен от рефер с "кохонес", както казват испанците. Започвам да се замислям дали европейската централа умишлено не избира за мачовете на мадридчани съдии, които притежават първични женски полови белези. Поне по отношение на характера. Защото трябва да си много смел, за да бъдеш обективен през цялото време и да не бъдеш смазан от тежестта на котиращия се маркетингов продукт и киселата физиономия на разглезена суперзвезда с много гел по косата и липсващи косми по краката. 

В спорта има безброй примери за победени победители. Дали става дума за съдийски грешки, за липса на късмет или лошо стечение на обстоятелствата - по-добрият невинаги се качва на върха. Някои победени победители размахваха гордо ръце като Серхио Рамос например. Други като Тони Кроос са били далеч по-обективни и с достойнство са признавали превъзходството на отпадналия съперник. 

Спомняте ли си какво се случи на мача между Ленъкс Люис и Витали Кличко през 2003 година? В статистиката британецът е победител. Той гордо размахваше ръце. Мнозина вече са забравили, че Кличко го биеше по точки и според тримата съдии, но срещата приключи заради невъзможността да бъде затворена аркадата под окото на украинеца. Люис вдигна ръце, но при малко повече морал трябваше да вдигне ръцете на истинския победител. Как изобщо можеш да изпиташ и частица удоволствие от един такъв успех? Щеше да бъдеш още по-велик боксьор, Ленъкс, ако беше признал превъзходството на Витали. Със сигурност щеше да имаш още повече фенове.

Всички българи ще помним една от кражбите на века, когато Йордан Йовчев беше жестоко ощетен от съдиите на олимпиадата през 2004 година. Златото беше подарено на Тамбакос, за да се побутне самочувствието на южната ни съседка. Останалият трети в надпреварата на халки италианец Кеки направи безпрецедентен жест на почетната стълбичка - той вдигна ръката на българина, показвайки кой е истинският шампион. Само мога да си представя горчилката, която е изпитал Данчо. Той обаче е пример за велик спортист с много силна воля и "кохонес" - прие сребърния си медал, макар да му принадлежеше златният. И какво каза по-късно за поставения в неудобна позиция съдийски шампион Тамбакос? "Той няма вина. Дори мога да кажа, че сме приятели". Величествено. Реакция, която струва в пъти повече от стойността на златния медал като метал и като символ в живота на професионалния състезател. 

Няма вина и Реал Мадрид, че светът на футбола няма търпение така наречената им "доминация" на европейската сцена да приключи. Клуб с две титли в последните десет сезона в Испания е на път да покори Шампионската лига за четвърти път в последните пет издания. Твърде много станаха лесните жребии (в предходни сезони), щастливите моменти и съдийските подпирания, за да говорим с респект за "белите". Какъвто си заслужи Байерн. "Ушатата" няма да бъде в Мюнхен и тази пролет, но най-ценният трофей в клубния футбол девалвира сериозно. Купата е на път да се превърне в една обикновена изпразнена от съдържание и пълна със съмнения тенекия, която е най-мощният маркетингов лост с цел генериране на печалба. Голямата шампионка Мартина Навратилова се оказа права. Историята помни победителите. 

След сто години никой няма да помни, че Байерн беше толкова близо до голям подвиг срещу 11 домакини и тримата им приятели. Легендарната тенисистка обаче пропусна един много важен момент - ние няма да забравим. Няма да забравят и феновете на Реал, че в тази полуфинална двойка имаше един голям победител и той не разчита на протекции. Байерн показа на целия свят смисъла на мотото си "Mia san Mia" (Ние сме ние). Байерн показа, че във футбола има и по-голям "трофей" от "Ушатата" - достойнството. Да напуснеш терена с гордо вдигната глава, докато "победителят" се радва с буца на гърлото. Защото и най-големите шампиони са хора, а съвестта хапе по-лошо дори от смелия "черен мюнхенски звяр".

Друми Георгиев, Gol.bg