Дидие Дешан (51 г.) даде дълго интервю пред вестник "Екип", в което говори само за футбол, но каза няколко думи и за извънредното положение: „Ужасно е, страданието на хората ме натъжава. Някои са в траур, други чакат новини за своите близки, които се борят за живота си. Сега най-доброто, което можем да направим, е да спазваме правилата“.
Мосю Дешан, вие тръгнахте от Нант, но се научихте да печелите в Ювентус. Коя от двете школи ви оказа по-голямо влияние? - Това са две различни влияния за мен, но по един или друг начин аз не съм копирал нищо, защото трябва да се адаптираш към играчите, с които разполагаш. В Нант, въпреки че всяко упражнение изглеждаше лесно на пръв поглед, всъщност беше нещо много сложно, защото изискваше големи усилия в играта без топка. Футболистите трябваше да се движат постоянно, да бъдат готови и да искат топката, без да са сигурни, че ще я получат. За да работи тази тактика, едни и същи играчи трябва да бъдат заедно дълго време.
Ами италианската школа? - В защитен план италианските отбори допускат изключително малко голове, защото повтарят безкрайно дълго еднакви упражнения. Тяхната цел е рискът от грешки да се намали до абсолютен минимум. Самият клуб имаше шампионски характер. Равенството в Юве е катастрофа, да не говорим за загубата. Чувстваш това всеки ден. Що се отнася до треньора Марчело Липи, освен че беше тактик, имаше своя маниер да управлява групата, да печели играчите с авторитет и дискусии. Имаше високи изисквания, но в същото време успяваше да държи колективния дух и семейната атмосфера в съблекалнята. Не искам да омаловажавам труда му, но неговата работа беше по-лесна заради играчите, с които разполагаше. Те не се оплакваха, когато трябваше да седят на пейката, а тренираха здраво и се радваха дори на 5 минути на терена.
Възможно ли е да се направи смес между френската и италианската школа? - Запазил съм малко и от двете, но зависи от работата, която вършиш. Сега съм начело на националния отбор, където функционирането е различно. С Франция съм близо до реалността, която ми напомня за Юве. Нивото е изключително високо, резултатите са задължителни. но това не значи, че не се интересувам от начина, по който постигам тези резултати. Хората, които не ме познават, твърдят обратното, но аз всъщност предпочитам да печеля с надмощие, без да чакам съперника. В националния отбор имам достъп да избирам от най-добрите играчи, но да бъдеш треньор означава да преценяваш силните и слаби страни на съперника. Да бъдеш ефикасен с топката, но и без нея.
Имате ли вече изградена философия за играта? - Не обичам да говоря много, защото философията винаги зависи от играчите, с които разполагаш.
В един идеален свят коя е системата, която ще налагате? - Трудно е да се отговори, но най-рационално и балансирано е да играеш с 4-4-2. Но нападателите не бива да бъдат на една линия, защото така е по-лесно да бъдат неутрализирани от противника. В тази схема дистанцията между играчите е максимално добре разпределена по дълбочина и ширина. По крилата обаче става сложно, ако нямаш креативни футболисти, които да дриблират, да центрират и да бележат голове понякога. Срещу Молдова (2:1 на 14 ноември) ми се случи да пусна четирима по-офанзивни играчи едновременно - Мбапе, Коман, Гризман и Жиру. Определено имахме проблеми с придвижването, но по принцип не е невъзможно да се играе с четирима нападатели. ПСЖ го прави с Ди Мария, Неймар, Мбапе и Кавани (или Икарди), но в мач срещу по-сериозен съперник ще бъде много трудно, когато не владееш топката достатъчно. Можете да проверите статистиката, за да разберете, че отборите с повече нападатели понякога не бележат най-много голове. Затова не правя радикални решения, а избирам най-правилното за моите футболисти. Те трябва да бъдат във възможно най-добрите условия, за да се допълват. Мога да минавам от една схема в друга, защото разполагам с много умни футболисти. Ключовата дума е адаптация, защото съм убеден, че пътят към успеха не е само един. Помните ли как Испания стана световен шампион през 2010-а? Владееше постоянно топката, но въпреки това не бележеше голове - вкара само 8 за 7 мача. Ние пък отбелязахме 14, от които 4 във финала (4:2 срещу Хърватска). Със сигурност съперниците не са ни ги пуснали. Ние си ги изработихме сами от статични положения, бързи атаки... Вижте и гола на Павар срещу Аржентина, когато топката тръгна от вратаря Лорис.
Само един или два отбора могат да се похвалят с класата, с която разполагате вие във Франция... - Имаме класата да контролираме играта, но се случва да попаднем на съперници като Белгия в полуфиналите на мондиала (1:0 за Франция). Същото е срещу Испания. Срещу такъв тип отбори трябва да бъдем реалисти, защото знаем, че няма как да притежаваме топката повече от тях. Трябва да се защитаваме добре и да използваме топката максимално, когато е в наше владение, за да създаваме проблеми зад гърба на бековете на съперника или в зоната между техните защитници и халфове.
Отстъпихте ли доброволно контрола на Белгия в полуфинала на световното? - Не, дори бях нервиран, че играем толкова затворено срещу тях, но в същото време се бранехме добре, футболистите се чувстваха силни и допускаха малко грешки. Моята работа е да давам идеи, но няма как да командвам играчите с дистанционно в ръка. Давам им свобода, те са хората, които накрая взимат решенията на терена.
Срещу Аржентина пък допуснахте три гола в осминафиналите, но победихте с 4:3... - Имаше много емоция в този мач. Поведоха ни с 2:1, но след това ни позволиха да се върнем в мача. Със сигурност можехме да се представим по-добре в защита, но точно това е мачът, който промени световното първенство за нас.
Как си обяснявате, че ви описват като защитен треньор? - За мен няма значение. Просто знам, че това определение не отговаря на истината. Същото беше и като играч. Слагали са ми всякакви етикети, но аз просто знаех какво да правя, за да помагам на отбора.
В Монако например не ви обвиняваха в дефанзивна игра? - И въпреки това играех с двама опорни халфове като Зикос и Бернарди. В средата на терена само Жером Ротен беше с офанзивен профил, останалите бяха предимно защитни играчи, но това не ни пречеше да бележим голове. В Монако (2001-2005) отборът наистина играеше добре, в Марсилия (2009-2012) това не се случваше винаги, както и в националния отбор на Франция, но идеята никога не е била да даваме топката на съперника. Искал съм всички мои отбори да вкарват голове. Стерилното притежание на топката не ме интересува, в Барса на Гуардиола ме впечатляваше повече високата преса.
Понякога критиките са ви наранявали... - Сега вече им обръщам все по-малко влияние.
Национален отбор или клуб? Кой пост ви допада повече? - И двата. Когато си треньор, все едно си в пералня. Клубовете ми помогнаха да конструирам, но ценя и живота си като селекционер. Там изискванията са много високи, но времето е по-малко да правиш тренировките, които искаш. А и цяла Франция се интересува... Имаш нужда от вълшебната дума - резултати.
Йоан ОТБОА EQUIPE, превод на в-к Тема спорт