През 2010-а, по средата на 3 десетилетия в Интер, Хавиер Санети се обедини с Жозе Моуриньо, за да осигурят на нерадзурите невероятен требъл. Все още в съзнанието на всички специалисти е сблъсъкът с Барселона на 1/2-финалите в Шампионска лига. А след по-малко от седмица двата гранда отново се срещат в турнира на богатите, при това пак на същата фаза. Сегашният вицепрезидент на Интер Санети (51 г.) все още си спомня всичко от този исторически сезон и разказва подробно за кариерата си при нерадзурите.
Имам връзка с Интер вече над 30 години, като всичко започна в Мар дел Плата. Беше март 1995-а и аз бях с Аржентина на финала на Панамериканските игри срещу Мексико. Скаути на Интер вече ме наблюдаваха и бяха показали видеоклипове с мен на президента Масимо Морати. Той ме хареса и решиха да ме привлекат. Бях изненадан, че нерадзурите се интересуват от сравнително непознат 21-годишен аржентинец. Тъкмо завършвах втория си сезон в Банфилд и никога не съм мислил, че ще получа подобна възможност. Никога не съм се колебал дали да отида в Италия. Исках да се тествам, защото по това време Серия А беше най-престижната лига в Европа.
Когато за първи път пристигнах в Милано, веднага разбрах за колко огромен клуб става въпрос. В деня на моето представяне валеше дъжд, но въпреки ужасното време всички медии дойдоха да отразят събитието, както и няколко легенди като Сандро Мацола и Луис Суарес. Веднага открих себе си в едно голямо семейство.
Беше вълнуващо, въпреки че първите няколко години не бяха лесни от спортна гледна точка. Морати вложи много пари, но единствената награда, която спечелихме, беше Купата на УЕФА през 1998-а. В Серия А на няколко пъти бяхме близо до триумф, но поради една или друга причина винаги не успявахме. Клубът привлече страхотни играчи като Роналдо, Пирло, Баджо и Виери, ала не се получаваше. Спомням си, че говорих с президента и му казах, че нашият голям момент ще дойде. Морати беше като баща за нас, супергрижовен човек.
Десет години след пристигането ми в Милано започнахме да печелим. В Италия доминирахме и взехме титлата три поредни пъти. Събрахме отряд, който искаше да напише една от най-важните глави в клубната история. Бяхме отдадени на фланелката. Имаше солидност в защита, а нападателите рядко пропускаха. В Шампионска лига обаче не успявахме да направим тази допълнителна стъпка.
През 2008-а Жозе Моуриньо пое юздите. Веднага ни накара да повярваме в себе си и в това, че сме в състояние да завоюваме Европа. Следващите две години имаше голям растеж, благодарение на него. Той ни убеди с действия, не с думи. Винаги е бил градивен треньор, който доставя директно послание до играчите. Сближи ни още повече и тази сплотеност ни помогна да преодолеем всички несгоди.
След този първи сезон с Жозе, в който спечелихме титлата за четвърти пореден път, Самюел Ето’о пристигна от Барселона, а в обратна посока замина Златан Ибрахимович. Камерунецът току-що беше спечелил Шампионска лига и дойде с манталитета на победител. Втората кампания с Моуриньо беше перфектна. До май 2010-а бяхме живи във всички турнири. Всеки мач се чувстваше като финал. Португалецът знаеше какъв натиск изпитваме и ни подготви за този период по възможно най-добрия начин. Три месеца по-рано вече ни беше заявил, че ще спечелим всичко. Неговата увереност ни даде крила.
Преборихме се с Рома в Серия А, както и в Купата на Италия. След това дойде Шампионска лига. Но достигането до финала не беше лесно. Имахме проблеми дори с излизането от груповата фаза. Все пак финиширахме втори след Барселона, а на 1/8-финалите играхме с Челси. На „Меаца“ победихме с 2:1, а преди реванша Жозе беше изключително спокоен: „Момчета, познавам Челси много добре. Ако контролираме Франк Лампард и Дидие Дрогба, имаме голям шанс пак да спечелим“. Точно това стана, а след това се справихме и с ЦСКА Москва.
И тогава дойде полуфиналът срещу Барселона на Гуардиола. Те нямаха спирка, но ние бяхме машина и ги познавахме много добре от мачовете в груповата фаза и знаехме, че можем да се възползваме от малкото им недостатъци. За първия мач в Милано целта беше да не им даваме тотално да доминират. Трябваше да се опитаме да играем като равни и изпълнихме плана перфектно. Да вкараш три гола на този Барса беше почти невъзможно, но ние взехме първия двубой с 3:1. За мнозина беше изненада, но не и за нас.
Седмица по-късно дойде големият тест – „Камп Ноу“. Всеки един на стадиона беше убеден, че могат да ни обърнат. Но точно като срещу Челси, Моуриньо ни успокои и ние се съсредоточихме върху това да си свършим работата. В 28-ата минута предизвикателството стана огромно, защото Тиаго Мота беше изгонен. Беше несправедливо, тъй като Бускетс преигра. Изведнъж се почувства като изкачване на Еверест – на „Камп Ноу“, с 10 човека и срещу отбор, пълен с легендарни футболисти. Имахме нужда от характер, личност и гордост. Този червен картон ни направи психически по-силни. Дадохме всичко, оставихме душите си на терена. Имаше ключов момент преди почивката, когато Жулио Сезар направи едно от най-добрите спасявания в живота си след удар на Меси.
Да удържим 0:0 след първото полувреме беше малка победа за нас. Имаше обаче дълъг път. Но виждахме финалната линия по-ясно. В съблекалнята почти не говорихме, Жозе направи някои тактически корекции и ни каза да останем фокусирани. И ни припомни, че Барса не се чувства комфортно в мача.
Ето’о стана ляв бек, за да ми помогне в защита. Влагаше огромни усилия, въпреки че беше трудно за него. Той обаче беше отдаден играч и се справи брилянтно. Това беше най-доброто представяне в защита в нашите кариери, но ние бяхме подготвени за него. Моуриньо често ни караше да тренираме 10 на 11, защото знаеше, че в даден момент това ще ни послужи. Жерар Пике вкара късно, но това не им беше достатъчно. Когато чухме последния съдийски сигнал, имаше усещане на облекчение и на огромно щастие. Феновете на Интер бяха на най-високото ниво, но ги чухме както никога досега. Пръскачките се включиха, за да ни попречат на тържествата, но изобщо не ни пукаше.
Победата над Барса ни даде огромен тласък за финала срещу Байерн в Мадрид. Бяхме убедени, че трофеят няма да ни убегне. Нямаше как да разочароваме феновете, които чакаха този момент 45 години. Двата гола на Диего Милито ни донесоха славата. Това беше най-добрата вечер в моята кариера. В края не успях да сдържа емоциите и сълзите си. Дори днес още настръхвам, когато мисля как вдигнах трофея като капитан. Бях на 36 години, моят последен шанс. Беше уникално.
Този мач се оказа последният за Моуриньо с нас. Аз знаех по-рано, че ще отиде в Реал Мадрид. Когато спечелихме, отидох при него, за да го прегърна. Благодарих му за двете години заедно, защото изградихме специална връзка. Върнахме се в Милано в пет часа сутринта и ни казаха, че 70 000 души ни чакат на „Джузепе Меаца“. Цикълът бе напълно затворен.
Най-особеното е, че играчите от този отбор все още сме суперблизки. Срещаме се навсякъде по света и не спираме да си говорим за онзи сезон в Шампионска лига и мачовете с Барселона и Байерн. След като се пенсионирах през 2014-а, станах вицепрезидент на клуба. Все още имаме силно желание да пренапишем историята. Само преди две години пак бяхме на финал, но загубихме от Ман Сити с 0:1. Миналата кампания обаче взехме титлата и добавихме втора звезда. Надявам се, че няма да отнеме още 45 години да бъдем отново короновани за европейски шампиони. Пожелавам си го от сърце.
Дани ГИЛ Four Four Two, превод на Тема спорт
Снимка: БГНЕС