Легендата на Аякс, Нидерландия и Милан Марко ван Бастен даде интервю за вестник "Кориере дела Сера", в което говори за физическата и душевната болка по време на изключително успешната си, но и също толкова кратка кариера, белязана от куп контузии.
Ван Бастен, какво си спомняш от церемонията по сбогуването на терена на "Сан Сиро"? - Всичко бе тъжно. Не исках да срещам погледите на бившите ми другари, защото си бях обещал да не плача. Нямаше парти, навсякъде тъга. На публиката и моята. Тичах, защото не исках да показвам, че накуцвам. Междувременно си мислех, че вече не съм там. Като че ли съм гост на своето собствено погребение.
Страхуваше ли се от бъдещето? - Бях само на 31 години, а не бях играл от две. Черният ми дроб бе разкъсан на парчета от обезболяващи. Имах луда болка в този прокълнат глезен. Бях отчаян.
Депресиран също? - По-късно разбрах, че съм преживял депресия, но по онова време не го осъзнавах. Бях прекалено фокусиран върху усещането си за зле. Чудех се защо това страдание трябваше да ме докосне. Никога не намерих отговор.
Все още ли се чувстваш жертва на несправедливост? - Спрях да го чувствам, когато бях на 40, защото тогава всички спират да играят. Дотогава не е имало утро, когато не съм се замислял какво би могло да бъде, ако...
Ако Ван Бастен имаше нормален глезен? - Реално спрях да играя на 28. Бях спечелил три "Златни топки". Погледнете над 30-годишните Роналдо и Меси, къде са те.
Между другото... - Роналдо е страхотен играч, но тези, които твърдят, че е по-силен от Меси, не разбират от футбол или са недобросъвестни. Неподражаем и неповторим, това е Лео. Такъв се ражда веднъж на 50 години.
Как излезе от черния период? - Бях тежест за семейството. Много лоши години. Може би трябваше да ударя скапаното дъно и чак тогава да започна нов живот.
Кога усети това дъно? - Един ден се прибрах у дома. Анджела, една от дъщерите ми, изтича да ме посрещне, за да ме прегърне.
Какво не бе наред? - Тя имаше патерици в ръцете. Носеше ги, за да ми ги даде. Досега бе свикнала да ме вижда така. Вече не можех да понеса идеята, че децата мислят татко си за куц мъж. Затова взех телефона и се обадих на лекаря.
Да му кажеш какво? - Че приемам предложението да ми запуши глезена завинаги. Той го сля с останалия крак. Така вече не мога да го сгъвам или да го завъртя. Не мога да тичам повече. Но вече не усещам болка. От този момент започнах да мисля за себе си като човек с живот пред мен, а не като богат и разглезен сакат, който плаче за себе си.
Кое те тласна решително в началото към футбола? - Околната среда, моите треньори, после и Аякс. Йохан Кройф също, той е най-важната футболна фигура за мен.
Какво е футболът за теб? - Детска игра. В най-чистия и истински смисъл на термина. Трудно е да се обясни на тези, които не са част от този свят.
В Милан работихте с Ариго Саки. - Никога не се получи лична симпатия между нас. В нито един момент не усетих, че е честен в човешките си отношения. Не бе директен, вървеше на зигзаг.
Но той също написа златни букви в историята... - Играчите му написаха историята. Просто Милан бе един от най-силните отбори тогава. Саки също имаше важна част. Той беше добър в създаването на приятели журналисти. Знаеше как да си изгради имидж на велик иноватор.
А не беше ли? - Не, той не е измислил нищо. Модулът в Милан не беше нито революционен, нито офанзивен. Винаги защитата ни караше да печелим. Дори веднъж в съблекалнята му казах, че печелим не благодарение на него, а въпреки него. Беше толкова лошо, че той излезе, без да каже нищо. Усетих, че съм го наранил, а той не го заслужаваше. Това е белег, за който все още съжалявам, но в крайна сметка играчите са по-важни от треньора. Само те решават във футбола, а добрият треньор е този, който ги кара да се представят по най-добрия начин. Без да налага силово идеите си! Както искаше Кройф - футболът е на играчите, защото най-важното е индивидуалната техника, а не колективната тактика.
Защо никога не те брояха за лидер в съблекалнята? - Достатъчно ми бе да командвам на терена. Имахме интелигентен състав, играчите бяхме половин треньори. До днес сме много близки с Мауро Тасоти.
Няма да забравите и онова невъзможно воле на финала на Евро 1988... - Разбира се. Вкарах, защото глезенът ми бе здраво превързан, а той поддържаше стъпалото стабилно, докато удрям. Малка компенсация. Два месеца по-късно изиграхме приятелски мач на същия стадион. Всички заложиха, че ще опитам отново. Изхвърлих топката от стадиона!
Още ли си убеден, че ви откраднаха една титла през 1990-а за сметка на Наполи? - Всички го знаят, но никой не е имал смелост да го каже. Най-напред сценката от Бергамо, когато масажистът на Наполи каза на Алемао да симулира при удара с монетата. Дадоха им служебна победа, после дойде и поражението във Верона. Бяхме в капан. Съдията Ло Бело направи всичко да ни спре. Добре свършена работа.
От кого? - От италианската футболна система. Искаха 2 отбора да играят за КЕШ. И до днес ме изгаря.
Юрген Колер, Паскуале Бруно... Кой ви отне най-много месеци от кариерата? - Никой. Не бях съсипан от груби защитници, а лоши хирурзи.
Помните ли датата 21 декември 1992-а? - Краят на мечтите ми. Играех като бог, харесвах си треньора (Капело). Болеше ме глезенът, реших да го оперирам. Това е грешката, която бележи живота ми.
Защо не послуша съветите на докторите на Милан? - Не може да си представите колко съжалявах. Всяка сутрин, поне за следващите 20 години. Не им се доверих.
В твоята книга от всяка дума се появява постоянно чувство на съжаление. Колко ти липсваше това да нямаш майка си до себе си? - През 1985-а, когато тя започна да се разболява, я вкараха в лудница. Беше претърпяла мозъчен инсулт. Чувствителна и нещастна жена, точно както бракът с баща ми създаде други нещастия. Прекара 22 години, без да разпознава никого. Не беше възможно да се радва на децата, внуците. Едва когато ни напусна през 2007-а, разбрах естеството на тъпата, безименна болка, която ме дълбаеше през цялото време.
Защо като треньор не ти се получи... - Когато се върнах в Аякс, едно момче ме провокира. Ти си Ван Бастен, каза ми той, ето ти топката, покажи ми какво можеш да направиш. Но аз вече не можех да движа глезена си.
Кое бе онова толкова безочливо момче? - О, сигурен съм, че го познаваш. Казваше се Златан, фамилията му е Ибрахимович. Но той бе като мен, разбра тайната да бъде велик.
Има ли такава? - Да вкарваш голове. Аз, Роналдо, Ибра. Трябва да се съсредоточиш върху гола. Само него. Да си машина.
Когато за последно бе треньор, пак се заговори за депресия. - Това е друго. Имах постоянни пристъпи на паника и тревожност, за да не пропусна нищо. Преди срещите с пресата щях да легна на пода в празна стая, търсейки сили да изляза навън и да отговоря на критиката.
Откъде се появи тази несигурност? - От манията ми за контрол. Исках да направя нещата твърде добре и не можах да се задоволя. Бях фанатик.
Ако изключим кариерата, имаш ли други съжаления? - Не можах да сключа мир с Кройф. Моят идол, маестро, приятел. Той умря, преди да мога да му кажа колко е важен за мен.
Причината за кавгата? - Той имаше план, утопия. Искаше да върне Аякс на бившите му играчи. Трябваше да съм тийм мениджър. Тогава ме изостави. Никога не разбрах защо. Може би бе начин да ме защити. Отидох при него, а жена му ме изгони от къщата. Никога повече не успях да говоря с него. Липсваш ми, Йохан.
Кой е Ван Бастен днес? - Бъдещ дядо. Приличен баща и съпруг. Несъвършен човек, който обаче успя да се примири с крехкостта си.
Превод на вестник "Тема спорт"