Любовта трае 3 години. Първата година се купуват мебели. Втората година се разместват мебели. Третата година се делят мебели. Така поне обяснява теория си писателят Фредерик Бегбеде в известен свой роман. В края на книгата „Любовта трае 3 години“ главният герой Марк Мароние признава, че в действителност това не е точно така, че обичта няма срок на годност. Това доказва и Силвио Берлускони.

След 31 години начело на „Милан“ известният италиански политик вече не е президент на клуба, но сърцето му завинаги ще остане на „Сан Сиро“. Една от най-пъстрите страници в историята на „росонерите“ бе затворена в края на миналата седмица. Бившият италиански премиер продаде всичките 99,93 процента акции на китайския консорциум Rossoneri Sport Investment Lux, а общата стойност на сделката възлиза на милиард от европейската валута. Продажбата бе финализирана успешно въпреки няколкото неуспешни опита в месеците преди това, а първоначалните преговори започнаха още през май 2016 година.

Ерата „Берлускони“ ще се запомни с 8 шампионски титли, 5 трофея от Шампионската лига и триумф на световното клубно първенство през 2007 година. Общо 29 отличия за 31 години под ръководството на 14 различни треньори. Най-паметни са годините в края на 80-те и началото на 90-те, когато начело на отбора застава първо Ариго Саки, а след това и Фабио Капело. Но как пламва цялата тази „червено-черна“ любов между Силвио и „Милан“?

Всичко започва на 18 юли 1986 г., когато италианският политик и бизнесмен буквално каца в сърцето на „Милан“, за да го спаси от банкрут. Новият бос на тима е представен официално, след като той и неговият екип пристигат с 3 хеликоптера на „Арена Чивика“. Над 6000 привърженици посрещат наследника на досегашния бос Джузепе Фарина с надеждата за по-добро бъдеще.

По това време отборът е воден от Нилс Лидхолм, но специалистът не се справя и в заключителните 7 кръга временно застава младият по това време тактик Фабио Капело. Италианецът стабилизира „червено-черните“, но първият сезон на Силвио като президент е сравнително неуспешен – пето място в крайното подреждане. Тогава идва и първият силен ход на боса – привличането на наставника Ариго Саки от втородивизионния „Парма“, отстранил изненадващо няколко месеца по-рано „росонерите“ от турнира за Купата на Италия.

Под негово ръководство титлата от Скудетото се завръща на „Сан Сиро“ след 8-годишна пауза, а в този период тимът печели и КЕШ (Шампионската лига). През 1991 г. Берлускони е решен на промяна, а начело отново застава Фабио Капело, но вече с дългосрочен договор. Летвата след Саки е вдигната високо, но това не притеснява строгия треньор. На свой ред Капело вдига 4 пъти трофея в Серия А, а през 1994 г. разбива „дрийм тима“ на „Барселона“ с 4:0 на финала за Купата на европейските шампиони. „Милан“ отново е крал на Европа.

Това са и най-паметните години в ерата „Берлускони“, а тогавашният отбор е определян като най-великия за всички времена. Следват центробежни времена в Милано, след като Саки се завръща отново на резервната скамейка на тима, но неуспешно. Следва нов грешен ход на Берлускони с връщането на друга позната фигура – Фабио Капело. И в двата случая сезонът за „Милан“ е кошмар и клубът финишира съответно 11-и и 10-и в първенството.

През 1998 г. Алберто Дзакерони поема закъсалия гранд, за да възвърне шампионския му дух. „Червено-черните“ завършат с точка преднина пред преследвача „Лацио“, за да сложат във витрината си 16-а титла в своята история. Дзакерони обаче се дъни в Европа на два пъти и това довежда до освобождаването му. Следват кратки престои на Чезаре Малдини и Фатих Терим в началото на новия век, преди да дойде ново важно решение на Берлускони. Президентът на „Милан“ дава пълната власт на Карло Анчелоти през 2001 година.

За 9 години начело на тима Татко Карло печели сърцата на тифозите завинаги, вдига два трофея в Шампионската лига, в Серия А веднъж, а във витрината влизат още трофеите Купа на Италия, Суперкупа на страната, Суперкупа на УЕФА, световна клубна титла. В отбора пък личат имена като Андрий Шевченко, Андреа Пирло, Кларънс Зеедорф, Алесандро Неста, Дженаро Гатузо, Филипо Индзаги и още, и още. Големите фигури по това време в съблекалнята са десетки. Кой от кой по-успешен.

За съжаление на феновете това са и последните силни години на „Милан“. Оттогава тимът стана шампион само още веднъж – през 2010/2011 г., когато треньор бе Масимилиано Алегри. Последвалите неуспешни опити с Кларънс Зеедорф, Филипо Индзаги, Синиша Михайлович и Кристиан Броки само задълбочиха кризата. Това доведе и до решението на Берлускони да се раздели със своята голяма любов в името на едно по-добро бъдеще.

„След повече от 30 години напускам поста президент на „Милан“ – написа Берлускони в последното си обръщение към милионите „росонери“. – Правя го с болка и емоция, но и със знанието, че в модерния футбол, за да се състезаваш на най-високото ниво, са нужни инвестиции, които вече не са по силите на едно семейство. Никога няма да забравя емоциите, които „Милан“ ни донесе. Никога няма да забравя всички хора, на които трябва да благодаря за това, че имах възможността да ръководя този клуб за толкова дълго време. На първо място, разбира се, са великите треньори и великите шампиони, които постигнаха тези успехи, които ще останат в историята завинаги. Да кажа имената на всички, би било невъзможно, затова им изпращам една огромна обща прегръдка.“

С това Берлускони затвори последната страница от една велика ера на „Сан Сиро“, продължила 31 години. И тук, както и в историята на Бегбеде става ясно в самия край, че любовта няма срок на годност, а Силвио ще продължи да се любува на „червено-черните“, но от по-различен ъгъл.

Успехите на „Милан“ в ерата „Берлускони“:

Серия А (8): 1987-1988, 1991-1992, 1992-1993, 1993-1994, 1995-1996, 1998-1999, 2003-2004, 2010-2011

Купа на Италия (1): 2002-2003

Суперкупа на Италия (7): 1988, 1992, 1993, 1994, 2004, 2011, 2016

Шампионска лига (5): 1988-1999, 1989-1990, 1993-1994, 2002-2003, 2006-2007

Суперкупа на Европа (5): 1989, 1990, 1994, 2003, 2007

Междуконтинентална купа (2): 1989, 1990

Световно клубно първенство (1): 2007

Материал на "Труд"