България се поклони пред гениалния футболист Петър Жеков и непрежалимата му загуба стана повод да се припомнят неговите уникални постижения на терена. Но в този текст това не е необходимо, защото вече е правено особено богато. Тук ми се иска да споделя някои свои лични впечатления и спомени от човека, когото цялата страна със симпатия наричаше бат’ Петьо.
Първият ми спомен от Жеков датира от преди повече от половин век, когато още като ученик в началните класове, но вече с отношение и интерес към футбола, разбрах от градската мълва, че голмайсторът на Берое предстои да акостира на „Народна армия“. Това бе през 67-ма, или някъде в началото на 1968 година. Дори по това време, пролетта на 1968-ма баща ми ме заведе на стадиона в Парка на свободата за гостуването на тима от Стара Загора. С очите си видях Жеков, който беше една от най-големите звезди на българския футбол. Ако не ме лъже паметта, тогава имаше спортен обект на мястото на днешната „Спортна София“, където понякога гостуващите на ЦСКА отбори от провинцията провеждаха своето разгряване преди мача. Именно тогава случайно видях Жеков на алеята, свързваща малкия терен с армейския стадион. Далечният спомен навява, че срещата завърши 3:0, но това не е толкова важно.
По-интересно е, че Петър Жеков излезе, за да получи приза си за голмайстор на сезон 1967/68, с екип на ЦСКА. Много по-късно, когато се запознах лично с гениалния реализатор, той ми разказа, че е било решено и утвърдено да се присъедини към червените година по-рано. И даже е имал офицерско звание. Естествено, процедурата по преминаването на бат’ Петьо на „Армията“ бе улеснена и от факта, че Берое бе под шапката на Строителни войски, които бяха в системата на Министерството на народната отбрана. Вметвам тези формални подробности, за да разширя фокуса към миналото, но най-важното е, че Жеков не е имал нито за миг и грам съмнение или колебание в огромното си желание да премине в ЦСКА. Защо ли? Много просто. За да играе редом до най-големите български футболисти по това време – Аспарух Никодимов, Димитър Якимов, Димитър Пенев. Малко по-късно към тази златна плеяда се присъедини и неповторимият дрибльор Георги Денев. И ръководството на червените искаше да окомплектова състава не само за вътрешната сцена, а и за европейската. Сега може да звучи утопично, но в онези години ЦСКА бе сред първите 10-12 отбора, които имаха постоянно и авторитетно присъствие в най-престижното клубно състезание – КЕШ.
Преди идването на Жеков армейците създаваха множество положения, благодарение на огромната креативна сила на своите корифеи в средата на терена и атака, но често нямаше кой да ги реализира. С привличането на Жеков обаче доминото беше окончателно наредено.
За да не изглежда всичко като цветя и рози обаче ще разкажа и за трагичния контекст на загубата на армейците с 2:7 от Левски през ноември 1968, в която Жеков също имаше своята роля. Този резултат, който остана в историята, бе изненадващ дори за самите победители. Но след това крушение, в рамките на 7 месеца, армейците взеха два трофея у нас и спечелиха дубъл. Даже по този повод агитката пусна контралаф срещу синия фолклор – за 7 месеца, 2 купи…
И по-нататък. Жеков редеше гол след гол в първенството, за купата, в Европа, това вече не беше новина. Акцентът в двубоите бе дали Жеков няма да вкара, а не дали ще вкара. Защото ефективността на този истински палач за съперниците бе удивителна. И споменатото по-рано негово желание да играе с най-големите футболисти у нас в ЦСКА достигна своя апогей през пролетта на 1969 г., когато още в първия си сезон на „Армията“ Жеков спечели „Златната обувка“ за най-добър реализатор в Европа.
Без знак за равенството между времената и без да подценяваме постижението на Мартин Камбуров, но трябва много добре да си даваме сметка, че голмайсторският коефициент на Жеков остава и ще остане непостижим. Той без съмнение остава в историята като най-изявеният голаджия в историята на българския футбол. Защото Жеков вкара своите 253 гола в елита в почти два пъти по-малко мачове и игра 10 години по-малко.
Спомням си и множеството му голове на международната сцена срещу великия Аякс, на реванша в Атина срещу Панатинайкос… Попадения за националния отбор. Той бе част от най-силното поколение преди героите от САЩ ’94, достигнало сребро на Олимпиадата в Мелбърн. Игра в световния отбор в прощалния мач на великия съветски вратар Яшин през 1970 година.
Като свидетел на онези невероятни години за мен Петър Жеков бе аналог на германския бомардир Гердю Мюлер, който останазавинаги символ на реализаторската класа. Нещо повече, категорично бат’ Петьо заедно с немския реализатор и португалския гений Еузебио беше сред тримата най-силни голмайстори на Европа във втората половина на 60-те и първата половина на 70-те години на XX век.
А моето лично усещане, след като цялата кариера на Жеков е минала пред очите ми, е, че най-великият му гол си остава във вратата на Левски през март 1973 г. Сините бяха изравнили в 88-ата минута, а две след това бат’ Петьо получи успоредно на тунела на сектор В на националния стадион, направи две крачки и от 45 метра изстреля хиперзвукова, както сега се казва, ракета в горния десен ъгъл на слисания вратар на сините Стефан Стайков.
И за финал нещо любопитно в „по-конспиративен“ аспект. В последните години, покрай европейските пътувания на ЦСКА, се сближих с бат’ Петьо и при един от разговорите ни той ми каза: „Абе да знаеш няколко пъти се опитвам да получа записа от този мач или епизод от гола от архива на БНТ, но все ми отговарят отрицателно“. И дори ми сподели дали сериозно, дали на ирония: „Казаха ми, че ще го пуснат, когато умра“…
Поклон пред великия български и армейски футболист Петър Жеков и вечна благодарност от името на червените поколения, които имаха възможност да го гледат. И не само те, защото цяла България по онова време оценяваше какво богатство е Петър Жеков, макар и само половината да се радваше на неговите успехи. Сега обаче всички до един, независимо от пристрастия и цветове, свеждаме глави в памет на един велик, велик футболист.
Материал на Георги Атанасов