Велизар Димитров е роден на 13 април 1979 година. Легенда на ЦСКА след трите си шампионски титли, една Купа и една Суперкупа на България. Последната му титла е и последната на „червените“ засега – през 2008 година. Велизар винаги е бил интересен събеседник. Той говори пред подкаста БЛИЦ Live.

– Вие сте роден в Перник, в какво семейство отраснахте, имате ли братя и сестри?
-Имам по-голяма сестра и по-малък брат. Интересен въпрос в какво семейство съм отраснал. Когато се раждам през 1979 година по времето на  социализма, 99% от семействата бяха от средната класа. По-бедни бяха хората от малцинството и 1 процент има по-богати хора. Общо взето всички бяхме на равни начала. Майка ми и баща ми, както и повечето хора тогава, работеха по заводите. Със стаж от много години, не се сменяха тогава професиите през една-две години, както е днес. Смея да твърдя, че не съм израснал в нищета, нито пък в лукс. Така беше и при всички мои връстници. Всички бяхме равни и не си сравнявахме маратонките, дънките, тениските и така нататък.

-Какъв ученик бяхте, кои оценки преобладаваха в бележника ви?
-Не знам дали е някаква гордост, но аз още на пет години вече можех да чета. Още тогава започнах да чета спортните вестници, които в тези години не бяха много на брой, да следя резултати, класирания. Беше ми много забавно. До 6 клас бях отличник, въпреки че от втори клас паралелно започнах да се занимавам с футбол. Тогава имаше ученически спортни школи. Треньорите влизаха в часовете, представяха се и казваха, че който има желание да тренира, да се запише  при тях. Така тръгна моята футболна кариера. Всеки ден имахме тренировки след учебните занятия или преди тях, в зависимост коя смяна сме на училище. Тренираше се в училищния двор, на асфалта и с топки, които не отговаряха на най-добрите изисквания.  Но ние, децата, бяхме много щастливи. В седми клас се преместих в спортното училище, защото вече бях направи своя избор – футболът стана приоритет в живота ми. Завърших с лекота, но не се борих за голям успех.

-Когато сте на 10 години, настъпва краят на социализма и започва преходът. Какво си спомняме от социалистическото време и след това?
-Помня, че по времето на социализма задължително два пъти в годината по две седмици се ходеше на почивка – лятото на море, зимата на планина. Естествено, с почивни карти. Нямаше банани и мандарини. Само по Нова година, но ако се доредиш навреме, защото бързо свършваха. Имам лоши спомени и впечатления от прехода. Почти всеки ден ставаха убийства, грабежи, изнасилвания – мутренски времена под път и над път, беззаконие. Аз този период не го разбирам като демокрация. Демокрацията тепърва идва при нас, както обикновено, каквото се случи хубаво в Европа, в България идва след 30 години. После пак трябва да наваксваме нови 30 години и така. Аз се надявам, че в най-скоро време тези 30 години ще отминат и ще превключим на друго ниво. Лошото е, че всички други държави са отново 30 години пред нас.

свързани статии

-Коя е най-голямата пакост, която се правили като дете?
-То, общо взето, всичко беше пакости. След като си от сутрин до вечер навън, и особено през ваканциите, постоянно правиш пакости – чупиш на съседите прозорци, влизаш им в градините, обираш им домати, краставици, тогава имаше в изобилие. Гонили сме им крави, магарета, конете на собствениците. Караха ни се, беше доста забавно. Но не ни се караха с агресия – да тръгнат и да ни бият. Наказанието беше: „Внимавай, че ще кажа на баща ти!“.  Което беше неприятно, защото – виновен, не си виновен, знаем как ни възпитаваха. Винаги си виновен, дори ти от групата да не си главното действащо лице. Щом един е направил белята, всички са виновни.

-Кой ви запали по футбола и ЦСКА? Четох, че дядо ви…
-Не, не. Моят дядо и чичо ми са левскари. Баща ми е цесекар и покрай него се запалих по отбора. Татко не е бил футболист, а лекоатлет – на добро юношеско ниво. Имаше един хубав червен анцуг, на чийто гръб с големи букви пишеше ЦСКА. Аз не помня, но той ми казва, че ме е водил на мача с Реал Сосиедад през есента на 1981 година, когато съм бил само на две годинки. Първият ми ярък спомен е от месец март 1989 година, когато баща ми ме заведе на ЦСКА – Рода. Бяхме в сектор „В“ на „Армията“. И до днес ми е пред очите как 2-3 минути да започне мачът видях как отсреща в сектор „А“ влиза една колона с ярко жълти фланелки  – това бяха феновете на Рода. Помня головете на Стоичков и Емо Костадинов, помня и после реванша с дузпите, когато го даваха по телевизията. На дузпите се направих, че ми се спи, защото не можех да издържа да ги гледам. Отидох си в стаята, легнах, завих се през глава и чаках реакция от другата стая от баща ми. Когато той извика мощно, аз разбрах, че сме победили и подскочих от радост.

-Кой беше любимият ви футболист?
-О, тук няма две мнения по въпроса – Стойчо Младенов. Когато излизахме да ритаме в махалата, всеки беше някой известен играч. Аз винаги бях Стойчо Младенов. Побивахме по два камъка за врати играехме не само тъмно, но и след това. Вече нищо не се вижда, но ние си играехме.

-Като заговорихте за Стойчо Младенов, как точно се случи преминаването ви от Марек в ЦСКА през 2002 година?
-Тука има предистория. Стойчо Младенов ме искаше и по-рано, когато играех под негово ръководство в младежкия национален отбор.  По това време бях в Миньор, а Миньор поддържаше добри отношения с Литекс. Имаше разговори за ЦСКА, но се получи друго. Помня, че бяхме на море с Гошо Пеев, Косьо, да не ги изреждам всичките. На третия ден, откакто сме на морето, ми звънна небезизвестният Киро Змея, който по това време беше в ръководството на Миньор. И вика: „Трябва спешно да се прибираш, продаваме те, заминаваш на лагер“. И аз доволен, казвам му: „Супер, значи най-после с ЦСКА сте се разбрали“. Но Киро ме  посече с отговора: „Не, не, не сме се разбрали с ЦСКА, отиваш в Литекс. И аз започнах веднага да увъртам и какво да измисля. Викам му: „Ама аз съм на морето, без кола съм. Няма как да се прибера“. Наистина нямах кола, бяхме с тази на Пеев.  Но Кирил Николов отсече: „Не ме интересува как ще се прибереш – на автостоп, с такси, но се прибираш. Довечера трябва да си в Перник, ще те чакам пред вас!“ И хън-мън, хън-мън, нямаше как, развали ми се цялата почивка. Тръгнахме си и си пристигнахме в 10 часа вечерта. И наистина ме чакаха пред входа. Но после знаете какво се случи – бяхме преотстъпени на Литекс, но впоследствие Гриша Ганчев се оттегли, прекръсти клуба на ФК Ловеч и трябваше да се върна обратно в Миньор. След това преминах в Локомотив (София), но получих контузия в аддукторите  и почти не играх есенния полусезон.  Бях освободен от отбора, тогава треньор на Локото беше Ради Здравков. Той каза, че недоумява мотивите на ръководството –  трябвало да се освободят от мен, защото съм им излизал прекалено скъпо. Това ме учуди, защото по това време президентът на клуба Гигов даваше огромни заплати, след като направи голяма селекция. Аз бях със сигурност най-нископлатеният футболист в отбора. Както и да е… Зимата ме освободиха и получих пред предложения. Обади ми се Херо за Локомотив (Пловдив), който беше на второто място в А група. Звънна ми и Стефан Милушев – президентът на Марек, който по това време беше четвърти в „Б“ група. Изборът, който направих, беше шокиращ за всички, включително и за семейството ми. Баща ми и родата му е от Кюстендил, а знаете за „добрите“ отношения между Кюстендил и Дупница и по-специално между Велбъжд и Марек. Но заради мутренските времена, Локо (Пловдив) знаем кой му беше собственик и как се процедираше там, аз отказах на Херо. Той доста ме убеждаваше: „Спокойно, казваше ми, никой няма да те притеснява“. Аз обаче не бях много сигурен. В Марек тогава Стефан Милушев правеше много силна селекция. Беше привлякъл момчета от Миньор (Перник), с които се познавахме. Те ми казаха много добри думи за собственика на Марек, за организацията, за това, че се планира нещо качествено, за да се атакува „А“ група. И аз избрах да отида там и не съжалявам и до ден-днешен.

свързани статии

-И от тогава със Стефан Милушев сте приятели?
-Да, разбира се. Той ни стана и кум на мен и на съпругата ми. До ден-днешен сме заедно, преди 10 минути пак се чухме. Аз не искам да му правя реклама, защото всички знаят кой е той и какво е постигнал, но Стефан Милушев ми е ментор в живота. Много е приятно да познаваш човек, който е видял и две, и двеста. Това е човек, който не ти налага, но ти показва правилната посока, в която да вървиш. Доверието между нас е изключително. Радвам се, че го познавам.

-А лесно ли ви пусна Стефан Милушев в ЦСКА през лятото на 2002 година?
-Той знаеше моето желание и моите симпатии към ЦСКА. Няма да забравя как ми се обади един следобед и ми каза: „Тука сме със Стойчо Младенов и си говорим,  искаш ли да отидеш в ЦСКА?“. В първия момент не повярвах и му отвърнах, че не е хубаво да се шегува така. Но Милушев ми даде телефона си и вика: Ето, чуй го, след като не вярваш“. Аз нямаше нужда да отговарям дали искам трансфер в ЦСКА. Всичко се случи много бързо, тъй като и Милушев е привърженик на ЦСКА. За него беше удоволствие и престиж, че продава свой футболист на ЦСКА и то, за нашите стандарти, срещу доста добра сума – 400 000 евро плюс двама футболисти. Стойчо Младенов, между другото, тогава пое голям риск, защото за вътрешен трансфер ставаше въпрос за немалко пари.

-За успехите ви в ЦСКА сме говорили многократно. Но искам да ви попитам за интереса на Жозе Моуриньо съм вас, докато той е треньор на Порто? Какво си спомняме и защо трансферът ви пропадна?
– Нещата не се получиха, защото ЦСКА три пъти променяше условията по сделката. Накрая на хората им писна, защото за такъв като мен може би  имаха десет варианта. Не е окей да извиваш ръцете на такива хора. Първият ми контакт с Порто беше на Панчарево. Помня, че Стойчо Младенов ме извика в бунгалото си и каза: „Ела да те запозная с помощника на Жозе Моуриньо“. Само се запознахме и това беше , не сме говорили помежду си. Но Стойчо Младенов ми каза: „Думам ти, дъще, сещай се, снахо“ , но лятото отиваш там. Но лятото дойде, отмина, но не се получи трансферът. Мои приятели ме питат какво ли щеше да се случи, ако бях отишъл в Порто, ами никой не знае. Факт е, че следващия сезон – през 2004 година, Порто спечели Шампионската лига.  Дори и само да си част от такъв отбор и да не се наложи да играеш, това оставя диря във визитката ти за цял живот.

-Преминаваме към Металург (Донецк), където също оставяте много трайна следа – любимец феновете бяхте. Как се стигна до трансфера?
-ЦСКА беше в много тежко финансово положение точно след титлата през 2008 година и трябваше да се погасяват дългове, евролицензът беше отнет. Имаше и други предложения за мен, но като финанси тази на украинците беше най-добра, моите условия – също. Викам си, какъв по дяволите е този клуб? Металург не ми говореше нищо. Знаех само, че Ники Костов е треньор на отбора и се иска. Нямах избор да не приема, защото парите бяха жизненоважни за ЦСКА, макар че не успяха да спасят лиценза за Европа. Проблемите на „Армията“ бяха страшни. Стигна се до трансфера ми и заминах за Украйна. Условията по договора бяха Металург да преведе на три транша сумата. Но още на първата седмица ми звъннаха от София и ми казаха дали може Металург да преведе наведнъж цялата сума на ЦСКА. Отидох при спортния директор, с когото и до днес сме близки, но тогава все още не го познавах добре, и му предадох думите. Човекът влезе в положение, вика: „Да, Велизаре, ще преведем всичко накуп, не се притеснявай!“. Така и стана. Страхотни хора.

Снимка: Lap.bg