"Синя" легенда: ДС спря Левски за финал в Европа

Бившият капитан на Левски и националния отбор Николай Илиев на 31 март навърши 60 години. Футболист №1 на България за 1987 година празнува юбилея в Италия заедно със семейството си. Пред "Тема Спорт" елегантният защитник от 80-те и 90-те години на миналия век разкри незабравими спомени със синята и националната фланелка.

Г-н Илиев, как се чувствате на 60 години? Каква равносметка бихте направили?

- Чувствам се много щастлив от това, че като изключим постиженията ми в професионалната кариера, успях да създам и чудесно семейство с две прекрасни дъщери и четирима внуци. Посрещнахме празника в Италия. Така решиха, да се съберем всички и заедно да отпразнуваме 60-годишнината.

Как се запалихте по футбола? Кой беше вашият идол?

- Моят идол? Всичко, което виждах по телевизията, ме запалваше, защото по това време много рядко се излъчваха мачове. Големите футболисти по това време направиха така, че да се влюбя в играта. Нашето поколение, когато приключвахме с тренировките, веднага се прибирахме вкъщи, научавахме си бързо и излизахме пред къщата или блока, за да играем отново.

Сам ли избрахте да бъдете централен защитник?

- Не съм избрал позицията, просто така започна кариерата ми. В началото ме пускаха в ролята на либеро, но после заиграх като стопер. Най-интересното е, че вече в мъжкия състав на Левски говориха с мен да ме направят централен нападател. Казах им, че предпочитам да избия топката от голлинията, да се включа в атаката и да вкарам гол. Просто се влюбих в позицията на централен защитник. На този пост спечелих и наградата за Футболист на годината през 1987 година в голяма конкуренция.

Вие сте най-резултатният защитник в историята на Левски. Кои са головете, които никога няма да забравите?

- Радвам се, че съм голмайстор при защитниците. Имам много запомнящи се попадения, но четири са любимите ми. Единият от тях е срещу Милан с Левски (2:5). Също така голът ми в мача на звездите, който се проведе в България. Естествено и този в контролата срещу ФРГ (1:2), който хората смятат за най-красивия ми (б.а. - вкарва с воле). След това германците станаха световни шампиони. Четвъртият е при последния ми мач за Левски преди заминаването за Италия - вкарах със задна ножица на Локомотив Пловдив (2:2). Както казах, имам и още любими - тези срещу ЦСКА, но ако трябва да ги класирам, изброените по-горе са първите четири.

Кои са най-запомнящите се мачове?

- Не са само тези, които споменах вече. Радвам се, че от тези, които са най-запомнящи се, съм отбелязвал и голове. Един от тях е срещу Наполи. Играхме у дома с Болоня, а дотогава нямахме загуба на нашия стадион. Този двубой бе в предпоследния кръг и с тази победа и единствено наше поражение станаха шампиони. Тогава се превърнах в първия българин, вкарал гол в Серия А. В мача се разписа и Марадона, а след края на мача си разменихме фланелките.

Част сте от смятаното за най-силно поколение на Левски - това от 80-те години. Какво не успяхте да постигнете?

- Всички футболисти, които играха в Левски тогава, благодарим за признанието на голяма част от феновете, че ни смятат за най-силния отбор за всички времена. Радваме се, че тогава ни дадоха възможност юношите да се превърнат в златното поколение. Надявам се да излезе ново такова в следващите години. Няма как да опиша с две думи периода. Левски означава много за мен. Започнахме ударно, когато заиграхме всички заедно, и още първата година спечелихме и трите купи. Нещо, което никога няма да се повтори, защото вече я няма Купата на съветската армия. Не побеждавахме само в България, а и в Европа. Два пъти елиминирахме Щутгарт, на втората година се превърнахме в първия български отбор, отстранил действащ германски шампион. За съжаление, ако не бяха тези задкулисни игри и решения на ЦК на БКП през 1985 година, всички в отбора бяхме убедени, че щяхме да играем минимум полуфинал в Европа, а дори и финал. Но ДС си свърши тогава работата. Само и само да спаси един отбор да не е толкова пъти побеждаван, а ние го правехме всеки път. Говоря с целия си респект, защото много уважавам футболистите и клуба. ЦСКА побеждаваше Нотингам и Ливърпул, а ние тях с юношите и опитните играчи около нас.

Как се стигна до трансфера в Болоня?

- Всичко бе задкулисно. Още през 1988 година Болоня искаше да ме вземе, но тайно се каза на мен, че ще се разговаря с част от ръководството. Дори си спомням, че на контролата на националния отбор с Холандия (2:1) е дошъл президентът на Болоня лично да ме гледа и е казал, че Левски никога няма да ме пуснат. Вкарах един от головете, а другия Любо Пенев. Стана една седмица преди европейското първенство, което лалетата спечелиха. В момента, в който научи, Бог да го прости Васил Методиев, човек, когото много обичам и смятам за най-великия треньор на Левски, каза, че ако си тръгна, той ще направи същото. Защото целта е шампионската титла, а така не може да я обещае. Това бе достатъчно, за да ме оставят още една година. Обещали тогава на Болоня, че на следващата ще ме пуснат. В този период Марсилия и Рома също ме искаха. После след един сезон в Болоня разбрах, че Ювентус е пожелал веднага да ме вземе, въпреки че бях контузен, но президентът не ме е дал. На 18-годишна възраст Ливърпул също искаше да ме привлече. Също и Щутгарт след мачовете ни с Левски. Но бяха много сложни времената. Тогава, преди да си навършил 28 години, много трудно можеше да заиграеш в чужбина. Впоследствие аз и Христо Колев от Локо Пловдив станахме първите, които пробиха преди тази възраст.

Кои бяха най-трудните опоненти?

- Бе ми любимо да играя като стопер, защото се изправях почти винаги срещу най-добрите играчи на съперника - централните нападатели. Имал съм много трудни моменти, но с голяма концентрация в почти всичките двубои съм успявал да надделявам. Само с уважение мога да говоря за Бойчо Величков, Петър Александров, Спас Джевизов и още големи български нападатели. От чуждите мога да посоча Диего Марадона, Марко ван Бастен, Руди Фьолер... Радвам се, че в повечето от сблъсъците съм надделявал над тях.

Имате ли нещо, за което да съжалявате?

- Единственото нещо, за което съжалявам, е, че ме сполетяха много контузии. При последните ми години в Левски получих тежки травми, но продължавах след това да играя, защото треньорите ме искаха и не можех да оставя момчетата. Такъв ми е характерът. Травмите следваха една след друга и други проблеми, които се появиха, ме принудиха да спра с футбола. Мисля, че можех да дам още много на Левски, националния отбор и тимовете, в които играх в Европа.

Разкажете и за придобития треньорски лиценз в Коверчано.

- Мисля, че съм единственият българин, завършил треньорската школа там, защото другите са карали само стаж. Радвам се, че бях в една група с Франко Барези, Франко Каузио, Валтер Дзенга, Пиетро Паоло Вирдис, както и Стефано Пиоли, който сега е начело на Милан, и то доста успешно. Единственото нещо, за което съжалявам, е, че точно когато завърших и мислех да започна треньорска кариера, дойдоха страхотните проблеми със сърцето, за които не ми се говори. Казаха ми да се оттегля малко, за да няма стрес, нерви и притеснения, защото състоянието ми не е добро. Иначе щях да започна в ДЮШ на Болоня и така до първия отбор. Но спрях с тази професия още преди да съм започнал.

Интервю на Мартин Владимиров, в. "Тема Спорт"